П Ъ Т У В А Н Е К Ъ М И С Т И Н А Т А
В памет на съпруга ми чл.-кор. проф. Никола Стефанов
Началник на кабинета на Тодор Живков
/1986-1989/
ЗАЩО НИКОЛА ПОСЕГНА НА ЖИВОТА СИ? 7
“НЯМАМЕ КОНКРЕТНИ ОБВИНЕНИЯ!...” 12
ПРОФЕСОРЪТ В КОМИСИЯТА ПО ПАРТИЙНА ЕТИКА 18
ИЗТРЪГНАТИ ОТКРОВЕНИЯ ЗА ТОДОР ЖИВКОВ, ОБКРЪЖЕНИЕТО, КАБИНЕТА 25
“РЕВИЗИОНИСТЪТ” НИКОЛА – В ОРБИТА 67
АПОСТРОФ КЪМ ЕКСМИНИСТЪР ИЛЧО ДИМИТРОВ 80
СТОЯН МИХАЙЛОВ, ЛЕВИЯТ МИГАЧ И... ЕДИН ЗАКЪСНЯЛ ОТГОВОР 85
С НИКОЛА СЪМ В “МАЛКИЯ СВЯТ” НА ГОЛЯМАТА НАУКА 101
“СТИГА ИГРИ, ДРУГАРЮ ЖИВКОВ!” 129
“АНИ КРУЛЕВА НЯМА ФИКС ИДЕИ – ТЯ ИЗПЪЛНЯВА ПОРЪЧКА” 136
ЕЙ, ДЯДКА, ЕДНА “ФРЕНСКА” ? ... 138
ВИЕ, ГОСПОДА “РЕФОРМАТОРИ”, ГО УБИХТЕ! 142
МОЯТА ТРАГЕДИЯ – МЪКА И НЕГОДУВАНИЕ ОТ СЕБЕ СИ 152
ПОЛИТИКАТА НЕ ЗАСЛУЖАВАШЕ ТАЛАНТА НА НИКОЛА 156
“Every country has the government it deserves.”
Joseph de Maistre
French diplomat and writer, 1753-1821
Спомням си баща ми почти винаги седнал в миниатюрния си псевдокабинет, а после в инвалидния стол, от който не успя да стане. В първия стол той сътвори някои от най-добрите си идеи, а във втория ги унищожи.
Трудно е да се пише за човек, до когото си бил през по-голямата част от живота си и за когото знаеш толкова малко, ако се има предвид прекараното заедно време. Баща ми беше, на пръв поглед, дистанциран и вглъбен в себе си човек, който според мен отделяше малко време за семейството си. Целият беше потопен в книгите и идеите си, които в крайна сметка се оказаха фатални за него. Не зная, може и да не е точно така, но нямам много ясна представа за това, което той пишеше. Срам ме е, но не съм прочел нито една он неговите книги. Никога не са ме интересували. Като ученик ми беше по-интересно да чета “Тримата мускетари” или “Мадам Бовари”, а по-късно като журналист - вестници и списания.
За това, което той мислеше, зная от разговорите с него. Винаги, когато имаше малко време, той обичаше да излиза на разходка с мен и тогава споделяше, какво го тревожи или радва. Никога в затворено помещение. Защо, ще разберете от тази книга.
Казваше, например, че социализмът губи съревнованието с капитализма в областтта на науката и техниката. Той, колкото и да е странно, се възхищаваше от Маргарет Татчър и начина, по който тя успя да измъкне Великобритания от кризата.
От тези разговори зная, че баща ми смяташе, че социализмът може да се трансформира постепенно в демократично многопартийно общество с пазарна икономика. Тези идеи бяха се затвърдили у него след посещенията на Тодор Живков в Германия и Китай.
Баща ми не успя да реализира своите идеи за плавен преход от тоталитарно към демократично общество и няма вина за това. Вината му е, че имаше такива идеи, които не се харесваха на “съветските другари”. Ето заради това баща ми беше екзекутиран бавно и мъчително от българските послушници на КПСС.
В тази книга ще намерите обвинения срещу някои известни в миналото хора. Те са резултат от мъката и любовта на една жена - моята майка. Не мога да й откажа да излее душата си и да се опита да изкупи част от несъществуващата вина на баща ми.
Но, моята истина е, че не само хората описани в тази книга, са виновни за това, което сполетя баща ми. Те бяха (лека им пръст) плод на една система, в която човек, за да оцелее, трябваше да прехвърли непременно вината върху някой друг, да очерни приятел, за да запази положението си в обществото (разбирай - в очите на Партията с главна буква). Ето защо, тези хора продължиха своя стар начин на живот и навиците си от тоталитарно време и в новите условия, които всъщност не бяха толкова нови.
Възможно е те да са били подтиквани от бивши “другари” да направят това, което направиха. Но всеки си плаща, рано или късно, за това, което е направил или не е направил.
Истинската вина за мъчителните години, които баща ми изживя след ноември 1989-та, носи системата, създадена от една партия, която трябваше да взема непременно жертви, за да оправдава своето съществуване.
Баща ми трябваше да поеме вината на други хора, за да могат те да си поделят милиардите, да сторят вили във Флорида или Испания. С поемането на вината баща ми се справи прекрасно. Той мълча 13 години и не каза дори на майка ми или на мен, какво всъщност се случи преди, по време и след 10 ноември 1989 година. Той може би се страхуваше за нас, защото знаеше, че печално известната Държавна сигурност (ДС) е жива и здрава и продължава да дърпа конците.
Спомням си например, как се опитах да помоля един известен колега - министър при Жан Виденов и член на ръководството на БСП, да направи нещо, за да бъдат отменени безсмислените обвинения, че баща ми е “виновник за национална катастрофа”. Само в скоби - баща ми помогна на този човек през 1985-та. Та министърът от БСП ми каза, че “не били подходящи условията”. По-късно разбрах, че е бил човек на ДС. Той между другото, осребри службицата при Виденов с няколко милиона в зелено.
Отново казвам: не виня почти никого. Жалко е само, че един толкова светъл разум като баща ми трябваше да гасне бавно и мъчително в продължение на 13 години. Но, в края на краищата, животът е такъв, какъвто сам си го направиш.
Баща ми беше забравен от приятели, съратници, сътрудници, защото сам избра такова съществувание. Той предпочете да се откъсне от живота, да се изолира от него. Обвинен от истинските виновници за това, което се случваше или не се случваше в България, за “виновник за националната катастрофа”, изключен от БКП, за която работеше в продължение на години, баща ми се бунтуваше, но само вътрешно. Интелектуалецът в него не му позволяваше да предприеме някакви “крайни” действия. Можеше само да посегне на живота си. Което направи, за щастие, неуспешно.
И така, баща ми изживя един доста ненужен за обществото живот от гледна точка на така наречената “Партия”. От гледна точка на науката, той остави доста произведения, които най-вероятно никога няма да бъдат оценени. Ако преди това не бъдат изгорени от неговите бивши “партийни другари” или колеги по професия.
След като те са в състояние да обричат и убиват невинни хора, защо да не изгорят книгите им? Така няма да остане дори след, а само пепел. Или ще остане, може би?
Радвам се с огромна скръб в сърцето, че баща ми се отърва от този живот и от постоянна мъка, с която той беше придружен. Жалко, че умря толкова разочарован.
И все пак ми е много мъчно: та, той ми беше баща!
Коста Стефанов
Бързам да уточня – не пиша биография на Никола. Не времето и пространството ще редят фактите, събитията, явленията. А острите проблеми, чувствата, които те пораждат, емоционалните изблици ще оформят по-малките или по-съществените части от мозайката, наречена съдба. Трагичната съдба на човека, учения и политика чл.-кор. проф. Никола Стефанов.
С кървящи от мъка сърце и душа ще се опитам да преразкажа за радостта и болката, за терзанията и успехите, за подлостите хорски и гордите човешки прояви не само на любимия човек, с който преживях 50 години. Ще разкажа и за тези, които го въздигаха, но и за онези, които го омерзиха, които срутиха негови кумири!
Подобаващо място ще отделя на “реформаторите” А. Луканов и П. Младенов, а също и на техните сателити и подставените им лица,не ще подмина тройката клеветници “под шапката” на Нико Яхиел...
С омерзение ще спомена за демагогията и “игричките” на дребно на бивши и настоящи политици от “високите етажи” на властта.
Към тази стъпка - да напиша за Никола, идеята ми даде и ме насърчи нашият син Коста, прокуден през девет страни в десета. Поведе ме и внушението на изтъкнатата писателка Джаки Колинс – родена в Лондон, но живееща в Бевърли Хилс, че за починалия съпруг не трябва да се тъжи, а да се възпява. Това е и моят дълг – последното, което мога да сторя за човека, който стана моя съдба.
Сядайки да пиша, спомних си няколко стиха на П. К. Яворов:
Не ме е страх от хорски съд, присъда –
Не всякога е прав света,
не ме е страх – в тъмница нека бъда,
но ... да мирува съвестта.
Сигурно не ще успея да разкажа цялата истина за Никола – и по субективни, а и по обективни причини. Но ще се отправя на това пътуване към истината! Професорът отнесе много тайни в Отвъдното! С присъщата си скромност и благородство Никола едва отваряше дума и за своите душегубци. За онези, които, тикани от властолюбивия си нагон, с човешките си низости причиниха неговата безвременна гибел. Жестока е истината за онези “реформатори” и сателитите край тях, чиято умопомрачителна подлост съчини и режисира един от най-зловещите сценарии.
Завист и кариеризъм поставяха постоянно прегради из трънливия път на човека, учения и политика. Сещам се за мисълта на Монтен, че след хората, които заемат най-високи постове, не познавал по-нещастни от онези, които им завиждат. И за тях, за завистниците и клеветниците ще стане дума. Поименно – с факти и аргументи. Завистта на Яхиел, на Илчо Димитров и Начо Папазов, на Стоян Михайлов роди омразата им към Никола.
Казват, че човек е създаден за обществен живот и че пълната самота можела да породи у него само отчаяние. Вярно е, но аз съм от друго тесто замесена. Самотна съм, защото преживях любимия човек. Но не се чувствам “бедна”, защото не живях за себе си! Пребродих 50-те години съвместен живот с Никола, живот, който приличаше на блестяща кристална чаша, която властогонци и завистливи кариеристи счупиха с един замах! Чрез дългите подли и подставени ръце “реформаторите” и сателитите им прекършиха полета на учения, преди да се нарадва на живота. Когато щастието щеше да почука на неговата врата, той изстрада само отблясъка от него.
Здравият и чист разум на Никола не му позволяваше да бъде щастлив в последните фатални 13 години, защото видя и изпита на гърба си страшната българска действителност!...
Чудатостите на Никола бяха безкрайни, но винаги само в една посока. Лишаваше се от всякакви “земни радости”, за да има време и да може да твори.
Професорът не беше нито амбициозен драскач, нито амбициозен политикан. У него всичко беше истинско и неподправено, “ненапудрено”. Той искаше и се стремеше към едно – да бъде полезен. Искаше доверие за себе си, търсеше признание и за творчеството си, и за практическите си дела. А доверието за него означаваше необходимост и полезност. Това се опитвам да поясня в писанието си, което му посвещавам.
Цял живот той пишеше, четеше и пак пишеше. А написаното търсеше излаз и приложение в практическата му дейност за ползата на народното добруване.
Дясната му ръка, неговият “Бог”, беше протегната към човека, към хората!
И за да финализирам уводните си думи, ще уточня и същността на книгата, посветена на Никола – Пътувайки в спомените си, ще търся ИСТИНАТА за неговата “вина”! Ще я търся, ДОКАТО СЪМ ЖИВА! И ЩЕ ЧАКАМ ОТГОВОР!
Още нещо - лично! Никола ме научи да обичам истински, всеотдайно. Благословена съм, че го имах до себе си!
И за това ще стане дума, защото ще го нося в сърцето и душата си до срещата ни в ДРУГИЯ, ПО-ДОБРИЯ СВЯТ!
От автора
С преклонение и с голяма благодарност към Георги Йорданов заради отвореното му писмо до АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:
“ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”
Ще го използвам често като мото!
ИЗ “ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”
“Принуден съм да ти кажа: ДОСТАТЪЧНО!” Напълно съм убеден, че е крайно време да спреш, да размислиш. Тогава ще разбереш, че освен омайната песен на славолюбието и жаждата за власт, които те разсипват, добре е да чуеш и друго мнение за себе си.”
Така започва писмото си до АНДРЕЙ ЛУКАНОВ бившият кандидат-член на политбюро на ЦК на БКП ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. От това писмо ще си позволя със съгласието на автора, разбира се, да “извадя” само някои от характеристиките, които Йорданов прави на своя бивш колега и близък.
Писмото е отпечатано във в. “ДЕМОКРАЦИЯ”!
“... В писмото ми ще съзреш думи, от които бягаш, мисли, които не щеш да чуеш. За теб е по-примамлива мелодията на сирените, скрити в дълбините на властта. Но не отвръщай взор от грубото лице на суровата правда.”
...
“... А и аналогични мисли за теб и постъпките ти, като съдържащите се в това писмо, имат други уважавани хора, които отблизо те познават... Времето на коренната промяна ми помогна да опозная същността на лукавството, коварството, хулите, лъжата, клеветата, неблагодарността... на волята да не се говори, когато по-справедливо е да се мълчи.”
Седим с опънати до скъсване от напрежение нерви сякаш струните на “Страдивариус” се бяха втъкали в телата ни. Сгушили сме се пред телевизора. Слушаме доклада, който изнася пред XIV конгрес новият генерален секретар Петър Младенов. Не вярвах на ушите си. Сякаш адът се настаняваше не само в страната ни, но влизаше и в нашия дом. Цифри и “аргументи” рисуваха безмилостно апокалиптична картина, до каква икономическа катастрофа е доведена България в годините непосредствено преди 1989-а.
Никола седеше безмълвен. Недоумявах, как е възможно самообявилите се за “реформатори”, които дълги години се пъчеха като членове на Политбюро, като министри, така да клеветят. Да, за мен това бе не само клевета, а и необяснимо поведение. В тези мигове не само потомствената ми тъмночервена привързаност се разбунтува. Как ли щеше да се чувства дядо ми, чиято глава била отрязана като на пиле през септември 1923-а, защото бил партиен секретар и организатор на “някакво си” въстание, потушено с огън и кръв от войска. Или баща ми, лека му пръст, ятакът, останал 11-годишен сирак, после прегърнал идеите на погиналия си баща. А баба ми, милата и измъчената, останала вдовица едва на 30 години, вече невярваща в нейния си Господ, се опитвала да организира за митинги в крайдунавския град непросветените и отрудени жени.
Сама се питам: защо се увлякох в тези самосъжаления? Борбен характер съм – родова черта, не искам познати или непознати, когато четат тези редове, да отсичат: малодушие, капитуланти, дезертьори! Отсичам: нито едно от трите! ТЪРСЯ ИСТИНАТА ЗА НИКОЛА! ЗА ЧОВЕКА, ЗА УЧЕНИЯ И ПОЛИТИКА!
В тези страници, които посвещавам на моя обичан съпруг, няма да защитавам нито партията, за която в продължение на много години и фамилията ми, и аз, и Никола отдавахме всички сили. Няма оправдание и за приятелите, които се изпариха яко дим. Ще търся само ИСТИНАТА!
ИСТИНАТА за живота на човека, на учения и общественика чл.-кор. проф.
. Никола Стефанов. А той, поглеждам скришом към него, все така безмълвен и недоумяващ, седеше вече без всякакъв видим признак на разумен живот. Току-що бяхме чули, че него, заедно с още петнайсетина виновници, го изключват от партията.
Ще приведа само част от “обвинителния” акт – документ от XIV конгрес, за да се очертае ярко “компанията”, към която е притъкмен, пришит и Никола:
“Монополът на партията позволи постепенно в ръцете на една тясна прослойка да се съсредоточи тотален контрол върху производството и разпределението. Нейна основна грижа бе не преодоляването на кризисните явления в политическата система и другите сфери на обществото, а запазването на господстващите й позиции.
Най-голяма вина за тази фактическа узурпация на властта и за последиците от нея носи авторитарният режим през последните 35 години и лично несменяемият ръководител на партията и държавата през този период Тодор Живков.
Своя отговорност за настъпилото израждане на политическата система носят колективните ръководни органи на партията /конгреси, конференции, състави на ЦК/, които одобряваха политиката и утвърждаваха кадрови решения.
На основата на доказана политическа вина за тези и други деяния висши ръководни и контролни орган на партията изключиха от нейните редове Гриша Филипов, Милко Балев, Пенчо Кубадински, Огнян Дойнов, Дража Вълчева, Димитър Стоянов, Васил Цанов Василев, Емил Христов, Атанас Малеев, Ангел Цанев, Петко Данчев. Непосредствено съдействаха за укрепването на едноличния режим редица сътрудници от апарата на бившия ЦК на БКП и главно от кабинета на бившия генерален секретар като Никола Стефанов, Нико Яхиел...”
Елитна компания наистина! Само че едните са решавали, тези от Политбюро, от втория етаж, а Никола? Какво право е имал Никола да решава?!!!
Обич моя! Мъка моя, дай ми сили! Все още не знаех какво ни очаква!
Опитахме се нещо да хапнем. Аз продължих да следя хода на конгреса, в стаята – студ. Беше краят на януари 1990 г. Никола тихо ми каза:
- Отивам да полегна
Ах, това фатално полягане!...
Аз нямах навика да почивам по обяд, пазех тишина. Навик от многогодишното ми съжителство с един работохолик, влюбен до безумство в науката. След няколко часа тихо открехнах вратата на спалнята, Никола – с гръб към мен, спокойно сякаш спеше. Не го обезпокоих. Но тъмното отражение върху прозорците ме принудиха да проверя отново какъв е този сън? Не бе му се случвало. Надвесих се над него, повиках го. Никаква реакция. Започнах да го галя, да го успокоявам, все още не бях разбрала какво точно се е случило. И след неистовото ми викане и дърпане усетих отпуснатото тяло. Изтръпнах! Обезумяла, започнах да звъня в Бърза помощ. Озовахме се в “Пирогов”. Цяла седмица се бориха за живота му, снахата, д-р Стефанова Силвия, бе край привързания за леглото си свекър. Мен не ме допускаха. Мен ме питаха и разпитваха часове – пак и пак. Какво , как, ЗАЩО? В онези дни все още не можех категорично да отговоря. За себе си, разбира се, бях сигурна:
“ВИНОВНИКЪТ” ЗА КАТАСТРОФАТА НА БЪЛГАРИЯ НЕ БЕ ИЗДЪРЖАЛ!
Разумът бе отстъпил, бе рухнал под натиска на силните на деня. Тяхната “справедливост” се оказа по-силна от духа на Никола. Тук ще цитирам мисълта на Паскал, че “справедливостта без сила е немощна, но силата без справедливост е ТИРАНИЧНА!”
Обявяването на Никола за виновник бе прието от него не само като лично отмъщение, а и като гавра с идеала, с човешките добродетели. Тройката “реформатори” опитаха чрез конгресни решения, посегнаха и към закона /процесите срещу Т. Живков, М. Балев и др./, за да затвърдят дълго мечтаното партийно и държавно лидерство. Станаха герои – еднодневки, но въпреки краткото си властване, те натрупаха толкова жестоки човешки трагедии, колкото няма описани дори в цялото творчество на Шекспир.
Колко добрини сътвориха за народа си “реформаторите”, историята ще отсъди. А аз ще подкрепя своята лична позиция , като потърся помощта на Горкиевата мисъл, че е убил не онзи, който е ударил, а онзи, който е родил злобата. Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров дадоха тон за злостните изстъпления на друга една тройка герои на нашето време. Но за тях – по-нататък.
...
“Достатъчно, АНДРЕЙ!”
“Не е възможно да се намери оправдание за твоето съпричастие с акцията за саморазправа в партията.”
...
...”Ти не се посвени да участваш в кампанията за компрометиране на кадрите на всички равнища, за дискредитацията на твои другари, които, ако не са по-достойни, с нищо не са по-провинили се от теб.” ...
Непосилна болка и горчилка стягаха гърдите ми, когато Никола, след излизането си от “Пирогов”, седеше в т. нар. Кабинет, безмълвен, безразличен към всичко и всички. Телефонът не подаваше сигнал, че приятел се е сетил за него, на вратата никой не известяваше за своето гостуване. За разлика от преди. Дни, седмици наред, месеци дори – никакъв признак за интерес към това , което ставаше навън. Не слушаше радио, не четеше вестници, само от време навреме го скланях да поседи пред телевизора. Седеше, но погледът, мислите му се рееха по неведоми за мен посоки...
...След време, в поредния мъртвешки ден – да, без грамче преувеличение, домът ни бе заприличал на гробница, телефонът звънна остро и предизвикателно. От Българското национално радио – програма “Хоризонт”, приятен женски глас попита , може ли да говори с проф. Никола Стефанов. Отказът бе категоричен. Помолих да позвъни вдруги ден.
- Колежка сте – казах й, ще се опитам да помогна. Но, моля, Кажете защо се сетихте за професора?
Обясни ми, че Никола Стефанов, по думите на Евгения Живкова в интервю за радиото, бил направил опит за самоубийство, защото върху него по време на следствието бил упражнен натиск, за да свидетелства срещу Тодор Живков.
След дълги увещания от страна на журналистката Нина Спасова, с моето посредничество, разбира се, направихме опровержение. Защото истината бе, че не това го бе подтикнало към проявеното малодушие. Опровержението, за жалост, се оказа причина, не единствената, но съществена, между Никола и “Секвоя” да се издигне трудно преодолима бариера.
Същата манипулация с опита на Никола за самоубийство направи и Тодор Живков. Румяна Узунова от радио “Свободна Европа” го пита:
“ – В писмото на вашата внучка Жени Живкова до “Амнести Интернешънъл” ставаше дума, че е упражнен натиск върху хора да дават лъжливи показания срещу вас и, мисля, беше цитирано името на Никола Стефанов, който дори направи опит за самоубийство след това.
- Дойде при мене, след като бях освободен, между впрочем, аз го извиках, началника на кабинета, който беше последният началник на кабинета ми няколко години, преди да бъда освободен. Казва се Никола Стефанов. С него аз проведох разговор и двамата с тревога констатирахме, че промените, които започват сега у нас, са в духа на съветската перестройка. Защо ние се тревожим? Защото в Съветския съюз се говореше за повече социализъм, но Горбачов нямаше концепция. Там се създаваха и развиваха остри социални и национални противоречия. Отиваше се към хаос. Ясно е, че ние не можем да вървим по тоя път. Това сме разговаряли с началника на кабинета още преди да бъда освободен. Но след освобождаването моите приемници тръгнаха по този път, а това беше тревожното. И по тоя въпрос разговаряхме. След тоя разговор той писмено е съобщил в Политбюро какви разговори сме водили двамата. И започват срещу него един натиск и той стига... не можал да издържи. Аз не знам какво е глътнал, но, дето се казва, полумъртъв са го закарали в “Пирогов” и там са го спасили.”
Ще поясня отново няколко съществени пункта от това изявление на Тодор Живков.
Първо. Опитът за самоубийство Никола направи в дните на ХIV партиен конгрес, когато в доклада си Петър Младенов го обяви за виновен за кризата в България и че го изключват от БКП. В следствието той беше викан и разпитван доста по-късно във времето.
Второ. Никола не е правил никакво писмено донесение или съобщение в Политбюро за тази среща специално. През февруари 1990 г. професорът написа Отворено писмо до Петър Младенов и Андрей Луканов, което помествам в тази книга, без да променя дори запетая, и от което е видно каква е неговата тревога. А тя няма нищо общо с разговора му с бившия генсек.
Трето. След споменатата среща Никола се бе видял с Георги Атанасов /един от поредните любимци на Т. Живков, за когото той полагаше особени грижи и когото пред Виктор Шарапов бе предложил за бъдещ генерален секретар/. С Георги Атанасов те са земляци и приятели още от студентските години. Живели са дори на една квартира. Доколко това е било двустранно и истинско приятелство не зная, но ние откликвахме на всички покани на Георги /Гошо/ и се чувствахме не съвсем уютно на гости и на абитуриентските вечери на Анелия и Веселка – двете му дъщери. Уважихме и сватбеното му тържество с втората му съпруга Людмила Филипова.
ТАКА ЧЕ: ЕТО ТОВА Е ИСТИНАТА, САМАТА ИСТИНА около преекспонираната постъпка на Никола. Съжалявам. Но трудно преглъщам неистините независимо от това кой, къде и защо говори и преиначава опита му за самоубийство!...
Този случай, не зная защо, стана поводът Никола малко да живне. Вече се заслушваше в радиопредаванията, повечко се заседяваше пред телевизора. Пожела да преглежда и в. Труд, който единствено си позволявахме да купим. Всичко това обаче бе съпроводено с изключителни духовни страдания.
Тормозът се прехвърли и върху единствения ни син Коста, който от близо 10 години бе журналист в Българската национална телевизия. След повече от 20 документални филма, някои от които правени в най-кризисни за света региони /ще спомена Афганистан, Мозамбик, железничарската стачка в Англия и др./, след тригодишно кореспондентство в Полша, при което нито веднъж не го укориха за необективност, “реформаторите” го снеха от поста главен редактор на международните новини. Направиха го редактор – като начинаещ, защото бил син на “небезизвестния” Никола Стефанов. А Коста владее и ползва седем чужди езици.
Отвориха ни още една, много по-болезнена рана, далеч по-жестока!...
Към каква демокрация се бяха устремили “реформаторите”, след като още с първите си действия доказваха тъкмо обратното. Бях чела някъде, че демокрация с укази не се създава, чет. нар. Демокрации най-често не са нищо друго, освен егоистични и лицемерни властолюбиви стремежи. Групата “реформатори” превърна живота ни в трагичен куклен театър, в който слушахме само хули, режисирани от тройка кукловоди.
“Като председател на партийно-държавната комисия по деформациите започна /Луканов – б.а./ да разчистваш лични сметки, да хвърляш прах в очите, измисляйки провинения...”
...
“Превъплъщенията на политическата ти пластичност и морална безпардонност като че нямат край...А бесовете “сурват” не един рицар на омразата към дълбините на тъмното езеро. ТОВА Е ТРАГИЧНО!”...
...”Ти падна толкова ниско, че си присвои правото на абсолютен съдия. Законен е въпросът: с каква съвест изключваш себе си от кръга на отговорните, включвайки имена, които дори ВПС не е обсъждал...”
Цитати из “ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”
За да доказват вината на Никола, неговата, личната вина, за катастрофата и разрухата, извикаха го в прословутата Луканова комисия по деформациите.
Никола беше се обрекъл на дълга. Беше не само умен, а и високо отговорен учен и ръководител, честен и почтен човек. Опитваше се да приземи, да слее в едно научна теория и практика. Виждах го удовлетворен и щастлив, когато успяваше в такива свои начинания.
Затова мислеше, подготвяше се да доказва пред комисията истината за страната, за собствените си дела.
А истината и лъжата, както се оказва, бяха в такова съотношение, в каквото се намираха земното кълбо и ... главичката на карфица. Записваше си Никола и искаше да убеди не само Андрей Луканов и Петър Младенов, а още и Александър Лилов, Добри Джуров, че нямат право да наливат вода в чужди мелници, да позорят партията с “реформаторските” си напъни. Зарови професорът глава в статистически справочници, в партийни и държавни документи от “позорните” тоталитарни години, за да пита означава ли апокалипсис, имало ли е такава икономическа криза в България преди “великата” дата, след като средният доход на глава от населението през 1986 г. например е бил някъде над 500 лева, че само през 1988 г. са били построени близо 70 000 жилища, че националният доход е растял с всяка измината година, а през 1989 г. брутният вътрешен продукт е бил близо 5 000 долара на човек. А безработицата? Безработицата беше почти равна на нула. И още, и още искаше да им каже Никола на “реформаторите”. За грижите в областта на образованието и науката, в системата на здравеопазването и културата и т.н. Много можеше да им каже, беше се въоръжил да доказва и обяснява за същността на работата си, неговата и на кабинета на Тодор Живков. Но не биде! Върна се разочарован, но и с мъничко надеждица, че все пак някога...
...Започна да ми разказва. А всичко при него като изказ винаги е бивало пестеливо, какво го е питал упълномощеният от Андрей Луканов негов приятел Румен Сербезов, успял ли е да опровергае обвиненията за неговия “принос” – това очаквах да чуя. Уви! Били трима непознати, главният, този, който се явил като говорител от името на комисията, бивш военен, чието име не запомних, започнал да го успокоява:
- Другарю Стефанов, нищо конкретно нямаме като обвинение срещу вас, но, видите ли...
Никола настоял:
- Но защо ме изключиха от партията, в какво съм сбъркал, каква е вината ми?
Отново успокоителни обещания:
- Не се притеснявайте, сега, виждате, каква “буря” е навън. Нека всичко се успокои. След това ще ви възстановим, считайте, че не сте изключван!
- Но кажете ми, пак настоял, поне едно обвинение, поне една причина?
- Ами... като началник на кабинета... Последвало вдигане на рамене...
От целия разговор протокол не е воден, нищо не било формулирано и документирано. Поне пред Никола по време на разиграния политически театър на абсурда. Същата участ постигнала – по собствените му признания – и ген. Георги Милушев...
Никола имаше право да чуе истината не само в т. нар. Миникомисия, за да се възвърне към нормален живот. Казаха му я. Но нечия нечиста съвест и лично пристрастие не я пуснаха в публичното пространство. Тази истина, която за Никола значеше живот или смърт, беше принесена в жертва на Лукановата изгода и омразата му към професора. Но за това – след малко.
Надеждицата, дадена му в заседанието на миникомисията по деформациите, че все някой от бившите му колеги, с които бе делил делници и празници в къртовски труд, ще се сети да постави въпроса за неговото реабилитиране, все повече и повече изчезваше. И понеже, повтарям, нищо от срещата в Лукановата комисия не излезе на бял свят, сред трима от висшите етажи на бившия ЦК на БКП, които го бяха нарочили като виновник за своите провали, се появиха неистови желания да го омаскаряват, да му приписват какви ли не грехове.
Никола никога не се стремеше към постове, властови амбиции нямаше. Той, където и да го изпращаха, “заболяваше” от своите си принципи – търсеше новото, изпреварваше доста често събитията.Той забравяше, че политиката, в която беше нагазил не по своя воля, не е наука, а изкуство. Именно тези му качества не искаха, или по-вярно казано, не можаха да разберат властолюбците, “реформаторите”.
Преди да започна с имената и от кръга на Нико Яхиел, ми се иска да припомня великата мисъл на Хердер: “Гордий човече, обърни поглед към примитивното устройство на твоите събратя, ти още го носиш в себе си, подобно на твоите нисши сродници, си канал, през който минава храна.” Тричленката около Яхиел си беше въобразила, че те са хора съвършени и безгрешни, родени да раздават своето си правосъдие. И започнаха, задоволявайки накърнените си властолюбиви страсти, да подхвърлят като футболна топка на завистливите си пера, съдбата на Никола.
Безпринципни бяха и жестоки. Поиграха си с авторитета, с достойнството и честта му – това бе неговият живот, така, както котка си играе с мишка. Ако можеха, само ако можеха, щяха да го сръфат като горчив хап. Те раниха душата му, те го клеветяха. Той им отвръщаше с мълчаливо презрение. Те интригантстваха, а той ги предизвикваше още повече с гордото си мълчание. А имаше какво да им отговори. За интригата Шекспир казва, че била силата на слабите!
Из “Достатъчно, Андрей!”
“...несръчната ти /на Луканов – б.а./ и користолюбива режисура, започнала на заседанието на Народното събрание на 17.11.1989 г., която продължава и до днес, дава достатъчно доказателства за нечисти намерения и цели...”
ДО ДРУГАРИТЕ
ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
АНДРЕЙ ЛУКАНОВ
Поисках думата, защото прецених, че е мой дълг да взема отношение към обстоятелствата, които в последно време се натрупаха покрай мен. И ако реших да сторя това публично, правя го, доколкото честната позиция не е само личен въпрос.
По професия съм научен работник. От края на 70-те години бях на партийна работа в ЦК на БКП като зав. отдел, а след това /около 3 години и половина/ началник на кабинета на бившия генерален секретар Тодор Живков.
След 10 ноември бях освободен от заеманата длъжност, което смятам за напълно нормално. След това обаче започна поредица от събития, за които става дума тук. Преди всичко бях изваден от състава на ЦК на БКП и НС на ОФ. В доклада пред XIV извънреден партиен конгрес моето име е сред имената на редица хора, за които е казано, че нямат място в партията. Непосредствено след това бе обявен указа на Държавния съвет за лишаване на някои бивши дейци /сред които фигурира отново моето име/ от почетни звания, ордени и медали, поради тежки нарушения на Конституцията, на законите и социалистическия морал, за дейност, довела до деформации в нашето общество.
Както се вижда, тези въпроси никак не са само лични. Макар досега никой да не е водил с мен разговор по моето положение, казаното в указа е достатъчно, за да се разбере, че се касае за сериозни и принципни неща. И ако досега мълчах, смятам, че нямам повече право на това.
Първото, което искам да направя, е да заявя открито и без уговорки: това, което ми се приписва, е абсолютно невярно! Нещо повече. Изразявам недоумение, как е възможно след революционната промяна през ноември, да се излиза с подобни обвинения по такъв начин.
Мисля, че е много важно да се припомни истината за мястото и ролята на един кабинет и на неговите сътрудници. Добре известно е, че не кабинетите вземат решения и организират тяхното изпълнение. Няма нито един случай по времето, когато бях в кабинета, да се е постъпвало така. Така че, ако трябва да се търси отговорност за тежките деформации, би трябвало да се анализира дейността на тези, които бяха овластени от партията.
По времето, когато бях в кабинета, партията изведе задачата за преустройството на нашето общество. В този дух съм работил и аз по доклади и други материали. Сега аз осъзнах, защо издигнатият лозунг за преустройство се оказа пуста фраза. Основната пречка беше командната система и нейният главен носител – Тодор Живков, който не беше заинтересован от реално преустройство. Така или иначе, ние, сътрудниците, се вдъхновявахме от целта нашето общество да се преустрои основно. Не са един или два случаите, когато съм излизал с възражения по принципни проблеми, но това е друг въпрос.
Защо беше търпяна толкова време командната система, защо не се отиваше към реални промени – това са въпроси, които следва да се отнесат към съответните органи и дейци в ЦК, получили доверието на партията. Лично на мен не ми е известен нито един случай, когато внесен материал от Т. Живков да не е получавал оценки, които надхвърлят нормалните за такива случаи прилагателни. Ако е имало възражения по основни въпроси, това бяха редки случаи.
Суперлативите и безпрецедентното угодничество са едната страна на въпроса. Другата страна е, че в реалната действителност не настъпваха промени. Кой е виновен за това? Кой е виновен например за тежките деформации в икономиката? Много години Огнян Дойнов беше един от най-приближените на Т. Живков. Той се разпореждаше практически с неограничена власт. Къде бяха онези членове и кандидат-членове на Политбюро, които отговаряха за селското стопанство, за външната търговия, за партията и т.н.
Поставям тези въпроси /за тях могат да бъдат изписани стотици страници/, защото сега е времето да се кажат големите истини за миналото и настоящето, за това кой е виновен за провалите. Аз добре познавам състоянието на нещата през последните години и се учудвам на подхода да се заобикалят някои истини.
Истините за отговорността на бивши и сегашни дейци. В този смисъл смятам, че не е почтен опитът да се прехвърля вината на други хора, да се търсят изкупителни жертви. Би било много интересно например да се публикуват стенографските записи от заседанията на Политбюро, за да се почувства истинската атмосфера по време на тяхното провеждане. И да се прецени каква е била ролята на един или друг деец.
Означава ли всичко това, че аз отричам личната си отговорност, че не съм допускал грешки? Не, разбира се! И аз нося определена отговорност за това, което се случи у нас. Но аз решително отхвърлям опитите да бъда зачислен в близкото обкръжение на Тодор Живков и да ми бъдат приписвани грешки, чието авторство принадлежи на други.
Искам да се обърна лично към другарите Петър Младенов и Андрей Луканов, за да запитам: смятат ли те, че новият курс на партията може да се провежда с методите, които бяха приложени към мен и са известни на всички още от времето преди 10 ноември. Сега аз съм една развалина във физическо и психическо отношение. Дали моят случай е изключение? Струва ми се, че поне в някои случаи сегашната ситуация ни връща към генезиса на живковизма, когато се развихри гонението на несправедливо обвинени хора.
Недоумявам, как стана така, че сред най-виновните се оказаха и хора, които по силата на служебните си задължения нито са вземали решения, нито са ги привеждали в изпълнение. Недоумявам, къде се загубиха, как така се оказаха “чистички” бивши и настоящи дейци, които много години бяха под крилото на Т. Живков. Не са нужни големи усилия, за да се изкарат наяве истините за т. нар. “възродителен процес”, за това, кой подхранваше Т. Живков с идеи за миналогодишните “екскурзии”.
Когато обмислях това писмо, някои мои познати ме посъветваха “да си трая”, тъй като не се знае , дали след неговото получаване няма да се случи онова, което прилагаше Тодор Живков – да се организира срещу автора кампания за неговото пълно компрометиране. На тези мои познати аз отговорих, че бих искал да вярвам на другарите Петър Младенов и Андрей Луканов.
Да, искам да вярвам, че прокламираната хуманна цел да се преустрои нашето общество ще се осъществява също с хуманни средства.
Аз настоявам да ми се даде възможност да се запозная с конкретните обвинения срещу мен, защото до момента не зная защо беше предприета тази кампания срещу мен и бях включен автоматично в група, която има наистина сериозни вини и престъпления.
Готов съм за разговор очи в очи с хората, които са издирили, разкрили и информирали за “нарушенията”, извършени от мен. Струва ми се, че едва тогава ще се разбере кой и какви цели преследва с тази недостойна кампания!
София
/Никола Стефанов/
Глас в пустинята! Никакъв отговор не последва! Реакция, разбира се, имаше, но с обратен знак. Режисираният сценарий за пълната дискредитация на Никола придоби още по-фатални размери!...
Тази кошмарна ситуация принуди Никола окончателно и безвъзвратно да се оттегли не само от обществено-политическия живот. Той напусна доброволно и любимата си работа – науката.
Никола принесе в жертва себе си, за да спаси смисъла на своя живот, своята рожба – Центъра по наукознание!
За да не пречи, за да не спъва бъдещото му развитие!
ЗА ДА ПРЕБЪДЕ!
Каква държава станахме, питам се, докъде ни доведоха днес политиците? Кой ли днес не издава стон или вопъл на негодувание и злочестие срещу мизерията, срещу безработицата, срещу високите цени на парното отопление или системата за пенсиониране.
Милиони сме! А отникъде - нищо! Политици и народни избраници нехаят. Нито една политическа сила – поне засега, няма своя ясна концепция за изхода от кризата, тресяща България. Жесток и абсурден е днешният живот на Българина!
Александър Лилов, за когото в условията на посткомунистическото общество у нас един колега – журналист, Златко Ангелов се казва, ще напише в “Начало” бр. 22, 4-11.11.1990 г.:
“Кой гъделичка обаче инстинктите? Това са все пак личностите по заложби, които са приели – почтено или от интерес – да живеят в обезличаващата редица на комунистическата догма. Един Лилов, оплискан до уши в тоталитарна тиня, трябва да не е достатъчно интелигентен /или да подценява интелигентността на другите/, за да гарантира правото на власт на БКП с нейната 100-годишна история, и то в момент, когато се отрекоха от нея чрез смяна на името”...
Наричат Лилов още Стратега, но го оприличават и на ... сфинкс!
.....
Един Луканов, който е и образован, и интелигентен не може да бъде нищо друго освен циник, защото интелигентният разбира всичко, но разбира какво да каже и какво да премълчи.
А Луканов безцеремонно лъже!
Всичко това беше ей така, между другото, защото те и тези около тях смятат, че на чуждия гръб и сто тояги са малко!
Сега за “подслаждане” още няколко цитата от
“ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”
“...Нима си забравил /Луканов – б.а./, че в края на 80-те години в САЩ именно ти заяви, че под ръководството на Тодор Живков България по икономически резултати се нарежда до Южна Корея”...
...
“Наистина през последните една-две години бащицата показваше, че доверието му към теб е намаляло. Чувал съм го да казва и пред други колеги: “Луканов служи на чужди интереси”, “не върши конкретна работа”, “представя труда на други за свой” и т.н. Но той не те низвергна, не те отстрани... Така че няма как да зачеркнеш голяма част от себе си, Андрей... Но е потребно да признаеш и своя грях, а не да го стоварваш върху други.”
...
“Ти ли не знаеш, че...един от главните мафиоти се казва Андрей Луканов?
...Нима си забравил, че... ти бе фактически сътрудник в кабинета на Първия.”
РЕЗЮМЕ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
Благодаря, че бях призован в комисията по партийна етика. Благодаря, защото след 10 ноември с мен се случиха немаловажни неща, без някой да ми обясни кои са причините за това и какво е моето мнение.
Във връзка с поставения въпрос, как се отнасям към оценката, дадена на конгреса /говоря за себе си/, аз съм категоричен: заявявам, че това, което ми се приписва, е абсолютно невярно.
Това обвинение отхвърлям с възмущение. Аз не съм ангел, а жив човек, който има и своите слабости. Не бягам от критика и самокритика. Но такова обвинение не мога да приема в нито един пункт.
Основната ми слабост, проявена по времето, когато работех при Тодор Живков, беше откъснатостта ми от живота, поради което невинаги виждах дълбочината на деформациите. Работил съм денонощно, включително и събота, и неделя. От друга страна, когато виждах безобразията и се сблъсквах с един порочен стил на работа, не ми стигнаха силите да връча оставката си, макар че няколко пъти бях пред такава алтернатива.
Към мен се отправя обвинение, че съм създател на записки, които са довели до криза. Това е едно тежко обвинение, което отхвърлям изцяло и категорично. Участвал съм активно в разработването на доклади и други материали, възлагани от Живков. Разработвал съм и материали по своя инициатива, но не мога да приема такова обвинение.
Ще се спра на няколко принципни въпроса.
Първо. Смятам, че е много важно да се припомни какво е мястото и ролята на един кабинет и на неговите сътрудници. Времето ни беше ангажирано изключително със задачи, поставяни от Живков. При това с определени от него цели, постановки и решения.
Второ. Недоумявам, че мои записки са могли да предизвикат криза. Колкото и висока да е била длъжността ми, аз бях помощник, а не деец, който е овластен да взема решения и да ги изпълнява. Един помощник може и да сгреши, неговите записки не са задължителни за никого. Нещо повече. Помощниците са длъжни да предлагат идеи в различни варианти. Те ли ще носят в такъв случай отговорност за това, че генералният секретар, Политбюро и ЦК не са били на висота? Така че, ако е имало погрешни решения, трябва да се стигне до тези, които са били овластени, защото те са най-компетентните да преценяват кое е правилно и кое не е.
В този смисъл смятам, че опитът да се прехвърли вината върху мен е опит да се търсят изкупителни жертви. Категорично не съм съгласен да играя такава роля!
Аз предлагам да се прегледат стенографските записи от заседанията на Политбюро, за да се види с какви хвалебствия се утвърждаваха всички материали, внесени от Живков. Аз ли трябва да отговарям за тази безпринципност?
Трето. Твърдя категорично, че нито съм генератор, нито създател на основните идеи, залегнали в партийната политика през последните години. Ще приведа най-важните разработки от този период.
Словото на Живков пред XIII партиен конгрес беше подготвено, преди да постъпя в кабинета. Първият основен документ след конгреса беше записката на Политбюро по т. нар. Качествено нов растеж, където се издигаха редица волунтаристични предложения. Основните положения бяха продиктувани лично от Живков, а количествените показатели бяха дадени от Гриша Филипов.
Вторият документ бе т.нар. Юлска концепция. Идеята за нов модел на социализма, която е основата на тази концепция, както и идеята за самоуправлението не са мои. Всичко това бе продиктувано от Живков,а названието концепция бе предложено от Нико Яхиел. Икономическата част бе разработена от Стоян Овчаров и Иван Ангелов. Аз работих специално по частта за партията.
Третият документ е известният доклад на Живков по националния въпрос. По него не съм работил изобщо. И тъй като не бях съгласен с него, направих всичко възможно той да бъде спрян, но не успях.
Четвъртият документ бе словото на Живков по телевизията, в което той отправи призив към Турция да отвори границите си. Кой е дал идеята за това, не зная. Първоначалният проект за словото бе подготвен в Министерството на външните работи, след което Живков продиктува текстове. Нашата работа бе чисто редакционна.
Петият документ бе докладът пред Декемврийския пленум. Идеята не е моя. В основата на този доклад залегна обстойна докладна записка на Стоян Овчаров.
Шестият документ бе записката на Живков за актуални проблеми на икономиката, в т. ч. За конвертируемостта на лева. Тя е изцяло дело на Петко Данчев и Димитър Гюров. Тогава бях в чужбина.
Седмият документ бе докладът за селското стопанство. Негов автор бе основно Димитър Гюров с Костадин Чакъров.
Осмият документ е известната записка за интелигенцията. Конфликтният момент тук е разделът за положението в творческите съюзи и оценката на Съюза на художниците. Този раздел, заедно с оценката на Светлин Русев и Стоян Михайлов, беше продиктуван мотамо от Тодор Живков. В нашия проект главното бе сплотяването на интелигенцията.
Такава е истината за моето участие в разработването на записки, довели до криза. Още веднъж повтарям, че не мога да приема подобна оценка.
Другата страна на въпроса е, че съм намирал сили по своя инициатива да излизам със записки, в които съм изразявал тревога за съществуващото положение.
Ще спомена някои от тях.
Записка за партията и за нейното извеждане от положението да бъде “етаж” на властта.
Записка за необходимостта от политическа реформа и за свикване на извънреден конгрес на партията.
Материал за синдрома на преустройството и за опасността от криза в доверието към партията.
Материал за неблагополучията в икономиката.
Писмо до Живков по русенската трагедия и предложение да не се приема посещението на Чаушеску у нас.
Материал за разговорите с М. Горбачов и за неблагополучията в преустройството.
Материал за новото в съвременния свят и за нашето отваряне към развитите страни и др.
Разбира се, тези материали носят отпечатъка на времето, което изискваше – наред с другото – да се съобразявам с мнителността на Живков, но в тях, по моя оценка, се поставяха съществени проблеми.
Задава ми се въпросът, не сме ли виждали като кабинет, че страната върви към катастрофа. Да. Виждах това. Пред свои колеги развих мисълта, че тогавашните порядки са обречени. С цялостната си дейност съм се стремял да се търсят пътища за реално, а не мнимо преустройство. Причините за неуспехите са, че Живков не бе заинтересован от премахването на командно-административната система. В същото време аз нямам претенции, че на мене всичко ми е било ясно. Онези години бяха време на търсене, на проби и грешки. Съветският опит също потвърждава това. Аз съм живял и работил с мисълта, че е нужно дълбоко преустройство.
Питате ме имам ли чувство за вина за състоянието на образованието и науката.Както е известно, от 1978 до 1986 г. бях зав. отдел. Между другото ,аз съм изненадан от този въпрос, доколкото започват да се търсят вини за по-отдалечени периоди, нещо, което не се прави, доколкото ми е известно, за другите зав. отдели в ЦК, в т.ч. за хора от кабинета, работили в него близо 40 години.
Що се отнася до това, имам ли вина, трябва да се има предвид, че през разглеждания период се реализираше реформа в образованието върху основата на концепция, разработена в кабинета на Живков и утвърдена от пленум на ЦК, когато аз не съм бил в кабинета. Преди това нашият отдел предложи друга концепция, която беше отхвърлена. По-късно аз предложих друг вариант на вече подготвения в кабинета на Живков проект. Този вариант също бе отхвърлен в Политбюро. В хода на провеждането на реформата,виждайки редица нейни недостатъци, сме правили съществени предложения за корекции, нещо, което може да се види от внасяните записки. През 1984 г. внесох цялостна записка по тези въпроси с цел да се коригират редица досадни слабости в провежданата реформа.
По въпросите на науката съм работил особено интензивно, тъй като – наред с всичко друго – това е моя специалност. Още в началото на 80-те години разработихме цялостен проект за реформа. Беше поръчано този проект да се готви за пленум, след това – за конгрес на науката. На съвещание с участието на учени той бе разкритикуван от Живков и отклонен. Междувременно по наше предложение се внесоха редица корекции в съществуващата нормативна система, в т.ч. за научните степени и звания. По-късно отделът подготви нов вариант за доклад за цялостно решение, но и той беше отхвърлен. Правил съм няколко радикални предложения за преустройство на БАН, на ВАК и тогавашния Комитет за наука и технически прогрес. Всички те биваха отклонявани. Тук искам да направя едно фактическо уточнение – в разговора аз казах, че от 1984 г. науката се е наблюдавала в идеологическия отдел. Всъщност това се отнася само до БАН.
Така че аз не мога да приема върху себе си отговорността за цялостното състояние на науката и образованието. Отделът бе активен инициатор на важни предложения, извеждаше остри проблеми, не се боеше да влиза в конфликт. В ръководството на Министерството на просветата и на БАН бяха поставени близки на Живков и Людмила хора като Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Александър Фол, Панка Бабукова. Не беше лесно да се работи в такава ситуация, но въпреки това отделът намираше сили да се противопоставя, когато трябва.
Искам да обобщя.
И като зав. отдел, и като началник на кабинета категорично не смятам, че имам лична вина за кризата в страната. Това би било издевателство над фактите, защото съм имал съзнание за тази криза и съм се стремял да давам принос как да се излезе от неблагоприятното положение. В този смисъл държа да се проучат конкретно фактите, да се разпитат хора, които честно ще кажат истината. Що се отнася до кризата, редно е да се потърсят нейните корени, тъй като, когато бях вече издигнат, задачата бе да се води борба с последиците от тази криза, предизвикана от хора, разполагащи със съответна власт. Поставям тези въпроси, защото сега е времето да се кажат големите истини. Аз добре познавам състоянието на нещата през последните години и се учудвам на подхода да се заобикалят истини за отговорността на някои бивши и сегашни дейци.
Това не означава, че отричам личната си отговорност. Аз решително отхвърлям опитите да бъда механично зачисляван към близкото обкръжение на Тодор Живков и да ми бъдат приписвани грешки, чието авторство принадлежи на други. Не са нужни например много големи усилия, за да се видят виновниците за кризата в икономиката, във външните дългове, в партията...
Искам да взема един показателен случай. Ако се направи обективна преценка, ще се види, че кабинетът сведе до минимум култоманията, ограничи издаването на трудовете му, противопоставяше се на неговото венцехвалене и т.н. Беше подготвена например подробна хроника за живота и дейността на Т. Живков, чието отпечатване аз отклоних. Предложи се да се издаде специален сборник за трудовете му в духовната сфера. И това предложение беше отклонено. Свалих от печат сборник по международните въпроси. Кабинетът не откликна на инициативата да се преведе на руски език биографичният очерк на Живков и да се подготви филм за него във връзка със 75-та годишнина. Не съм получавал никакви хонорари...
Питате какво е личното ми участие в мерките и наложените наказания на някои представители на интелигенцията. Както преди, по времето, когато работех в кабинета, така и сега, моята позиция е една: никога не съм си представял, че едно ръководство трябва да върви срещу своята интелигенция, да провежда репресии и т.н. За да се отговори на поставения въпрос, трябва да се види кой информираше за интелигенцията, за положението сред тях и кой вземаше решенията. Аз не съм се занимавал нито с едното, нито с другото. Както и не съм участвал в заседанията на Политбюро и Секретариата, в оперативните съвещания при Живков, където се решаваха въпросите на интелигенцията. При нас, в кабинета, се водеха разговори и дискусии за т. нар. Неформални движения, но не с оглед на техния разгром със силови мерки, а за да се търси решение как могат да се приобщят в преустройството. Имаше емоции, имаше и недоволство от проявите на екстремизъм, но не и мъст.
Другата страна е, че лично аз нито съм бил поборник за репресии, нито съм участвал в решаването на персонални и кадрови въпроси. Генсекът държеше кабинета встрани от кадровите въпроси. За почти всички такива въпроси /с малки изключения/ съм научавал или от телевизията, или на другия ден от вестниците. Тъй като някои хора ме свързват с големите кадрови промени в духовната сфера през средата на 1989 г., с пълна и категорична отговорност твърдя, че и за мен това беше изненада, при това неприятна, която научих от средствата за масова информация. Изключение прави само случаят с Александър Фол, за който Живков ме попита месеци преди това и аз изразих положително мнение като за човек, който е приемлив за различните течения сред интелигенцията. Питан съм и в други три случая. По случая с освобождаването на Илчо Димитров не знаех нищо. Научих от телевизията.
Мисля, че е нужно да се хвърли светлина обективна за създалото се напрежение сред интелигенцията. Както е известно, през последните 3-4 години и у нас се постави въпросът за преустройството. То беше абсолютна обективна необходимост, но Живков не реагира адекватно. Оттук според мен се получиха редица сблъсъци, на които бяхме свидетели. Разбира се, сблъсъци имаше и по-рано. Те започнаха още през 60-те години. Изобщо това, което стана напоследък, беше резултат и на един процес, започнал по-рано.
Кабинетът не е съпричастен на редицата репресивни мерки. Русенският комитет бе разгромен в Секретариата на ЦК. Повечето от изключените от партията интелектуалци минаха през същото сито. Не съм се занимавал с подготовката на статии и други компрометиращи материали за някои хора. С някои от тези материали се запознавах след излизането им във вестниците. Например за Стоян Михайлов. Тодор Живков ми показа един компрометиращ материал за Светлин Русев, във връзка с който аз открито възразих и той не беше използван. Аз не съм участвал нито в подготовката, нито в провеждането на конгресите на творческите съюзи. По тези въпроси при Живков се провеждаха оперативки, в които аз не участвах.
Ще изнеса и следните факти. Случаят с партийното наказание на Светлин Русев не е поставян при нас, в кабинета. Случаят със Стоян Михайлов е аналогичен, но в решаващия момент, когато се постави въпросът за неговото наказание, по своя инициатива аз се обявих против такава мярка лично пред Тодор Живков. Лесно е да се провери, че аз се застъпих за връщането на работа на Стефан Продев. Преди пленума на ЦК, който реши въпроса за Станко Тодоров, водих разговор с Т. Живков, че няма да бъде правилно такова решение. По мое настояване бе спряно решението за пенсионирането на Димитър Методиев. Освобождаването на Нико Яхиел бе направено лично от Тодор Живков, което той обясняваше с някакви сигнали , че Яхиел изнасял информация. Решението за извеждането от апарата на ЦК на Любен Николов и Горан Горанов бе взето въпреки моето противопоставяне и възражение. Бях против разтурянето на бившия Институт по философия и извършените кадрови размествания. Не съм участвал във вземането на решения за изключването на четиримата преподаватели от Софийския университет. Когато информирах Живков за случая, той вече знаеше и дори ме упрекна, че замазвам истината. След което добави, че те трябва да бъдат изключени, въпреки моето предложение да се проведе разговор с тях.
Възможно е Живков да ми е наредил да предам на Иван Панев неговото мнение, за което аз сега не мога да си спомня точно. Но аз лично никога не съм давал и не бих могъл да дам указания за изключване. Затова съм категоричен. За повечето интелектуалци, изключени тогава от партията, аз научих едва след 10 ноември.
По повод на разговори за мои връзки с Милко Балев заявявам, че това е абсолютно невярно. Абсолютно неверни са и разговорите, че съм монополизирал информацията до генералния секретар. Той получаваше лично всичко, което му беше изпращано.
Отхвърлям с възмущение обвинението, че кабинетът се бил поставил над Политбюро, Секретариата и отделите на ЦК. Всички материали се движеха от отдел “Деловодство”. Решенията на Политбюро и Секретариата се поднасяха за подпис на Живков от Продан Стоянов. За тези решения аз научавах след тяхното официално изпращане от отдел “Деловодство”.
Някои допълнителни пояснения.
Искам да ви информирам, че две седмици след 10 ноември Т. Живков ме покани на разговор, за чието съдържание информирах Георги Атанасов, а той – Политбюро.
За да се оцени правилно моята роля, би трябвало да се имат предвид обстоятелствата, предшестващи пленума на ЦК от 10 ноември. Известно е, че след писмото на Петър Младенов Т. Живков не отиде към кървава баня. Защо?
Защото се беше примирил ли? Смятам, че това би било наивно обяснение. Всъщност, доколкото зная, истината е, че той не се беше примирил, а се беше успокоил, че промяна на пленума няма да има. От къде дойде това успокоение - това е въпрос, с който съм свързан и аз, без с това да си приписвам заслуги.
В заключение.
Това са съображенията ми по повод на поставените ми въпроси. Аз съм готов да отговоря и на други въпроси, ако имате такива. В същото време аз моля да бъда запознат с конкретните обвинения срещу мен, защото досега никой не ми е обяснил в какво е моята вина.
21.04.1990
Никола Стефанов
Много, твърде много седмици и месеци ми бяха необходими, за да успея да убедя Никола да сподели “поне с мен” някои свои непосредствени наблюдения, тежненията и болките си по отминалите случайни и неслучайни трагични събития.
Прилагам част от нашите трудни разговори. Трудни за мен, но още по-мъчителни за Никола.
И така – първият ми въпрос:
- Внимателно следиш, доколкото това е възможно в условията на сегашния вестникарски бум, публикациите, отнасящи се до Тодор Живков, до неговото обкръжение, до кабинета му, който ти оглавяваше по решение на Политбюро от март 1986 г. Както трябваше да се очаква, досега почти нямаше публикация, в която споменаването на кабинета да не е придружено с негативни оценки.
- Казваш “както трябваше да се очаква”, сигурно защото по този въпрос мефистофелският дух на всеобщо отрицание дава своите резултати: хората, заредени със злонамереност, намират терен за изява. Не изключвам, разбира се, че има и хора, които са просто неинформирани, но стремежът към сензация надделява и при тях. Много от онези, които биха могли да разкажат обективно за истината, предпочитат подло да мълчат, още повече, че за редица от тях не се споменава нищо.
- Тонът за превратното представяне на нещата бе даден в някои изказвания на пленума на ЦК на БКП на 10 ноември, след което последваха остри атаки.
- Дълго време се въздържах да изразя отношението си, смятайки, че има недоразумения. Постепенно обаче се убедих, че вече не трябва да се мълчи /за което и ти помогна/, тъй като въпросът не е само личен, тъй като се отнася до истината, тъй като се оформя неприкрит стремеж да се пробута една фактически невярна и аморална версия, според която най-големият виновник за пагубния курс и деформациите трябва да се търси освен в Живков, в прословутия кабинет.
- Стигна се дори дотам, че някои започнаха да премълчават ролята на Политбюро, на Секретариата, на Министерския съвет. Нещо повече, немалка част от бившите дейци във висшия ешелон се представят като антиживковисти от времето преди 10 ноември...
- Няма да се учудя, ако и Живков се изкуши да застъпи тезата за решаващата вина на собствения му кабинет. Това е в неговия стил. Та нали намирането на изкупителни жертви е изпитан специалитет.
В такава обстановка искам да ти разкажа истината, свързана с кабинета. Естествено нямам претенции за всеобхватност. Ще ти разкажа за периода, когато аз съм работил в кабинета. Стремежът ми е да изнеса истината, обективните факти, да не се поддавам на субективистични пристрастия. Защото честната позиция не е само личен проблем...
- Вярвам ти!
-... Не е само личен въпрос и собствената самооценка. Надявам се, че ако някога този мой разказ попадне в ръцете на читателя, той също да повярва и най-точно, най-добре да отсъди каква е моята отговорност.
- Моля те, връщайки се назад във времето, бъди абсолютно откровен, защото и за мен, и за децата ни никак не е безразлично да знаем истината, да се борим заедно за твоята чест! Колкото и дълъг и сложен да е този път!
- Знаеш моята страст – науката! Знаеш също, че никога не съм имал намерение да се занимавам и развивам на попрището на политическата сцена. В тази сфера, знаеш, попаднах случайно. Подчертавам това не за да търся някакви оправдания, а за да обясня обстоятелствата, при които съм работил.
- Никола, ти би могъл също да се “пишеш” герой от времето на живковизма? Спомням си колко пъти те “притискаха”...
- Да, напоследък немалко хора, включително и от обкръжението на Живков, се представят като страдалци. Някои от тях са толкова агресивни, че човек недоумява на кого всъщност се е крепяла авторитарната власт. Права си. И аз бих могъл да приведа не един или два факта – например за това, че през 1973 г. отклоних предложението да работя в кабинета на Живков, след което последваха трудни времена на изолация /свидетел си/, че близо 10 години срещу мен се писаха статии и отворени писма с обвинения в ревизионизъм, че тогава не ми се позволяваше да изнасям лекции от името на ЦК, че бил дори поставян въпроса за членството ми в партията и т.н. И въпреки всичко аз не се смятам за преследван в ония времена.
- Макар, че съм наясно, отговори ми все пак – защо се включи в активен политически живот?
- Решаваща роля изигра стремежът ми да участвам в осъществяването на политиката за обновяване на нашето общество, която тогава се свързваше с т. нар. Априлска линия. Личните облаги не са ме привличали /и това го знаеш/, аз имах по-големи финансови доходи. Повече от 10 години, когато бях в ЦК, доброволно се отказвах да получавам законно полагаемата ми се в БАН заплата като директор на научен център, тъй като смятах, че е неетично да вземам две заплати. Тогава ти като че ли ме кореше за това. Не се сърди! По същите съображения се отказах от парично възнаграждение като председател /на обществени начала/ на Републиканското дружество за разпространение на научни знания “Георги Кирков”. Отказвах да получавам редица хонорари. Не съм получавал и стотинка за издаваните трудове на Т. Живков. Отклоних предложението да кандидатствам за академик, въпреки че беше издигната кандидатурата ми. По свое желание подадох оставка като директор на научно звено в БАН...
- Да, на Центъра по наукознание към Президиума на БАН – твоята рожба...
- След 10 ноември някои хора положиха немалко усилия, за да създадат превратна представа за кабинета. Какви ли не атрибути му се прикачват. Той е представен като “зловеща камарила”, като “кохорта” от хора, изиграли “фатална роля”за страната и т.н.
- Какво всъщност представляваше този кабинет ли след март 1986 г.? Какво беше неговото място /ако изобщо може да се говори за “място”/ в технологията на властта?
Преди всичко няколко думи за състава на кабинета. По времето, когато аз го завеждах, в него се водеха на щат в началото 7, а след това – 6 сътрудника. Част от тях работеха по съвместителство в научни институти или висши училища. Живков бе обслужван от две секретарки, а кабинетът – от едно техническо лице. В този си вид кабинетът нито по структура, нито по функции, нито по състав имаше нещо общо с кабинетите или канцелариите на наши и чуждестранни президенти. Той нямаше пресцентър, говорител, информационен център, приемна, секретариат и т.н.От съществено значение е обстоятелството, че в апарата на ЦК на БКП бе създадена цяла система от звена, които не бяха подчинени на кабинета, а обслужваха пряко генералния секретар, Политбюро, Секретариата. Тази страна на въпроса е много важна, за да се види, че кабинетът нямаше онази власт, която му приписват някои хора.
- И все пак кабинетът не беше ли своего рода канцелария на Т. Живков?
- Не. Нито в пряк, нито в преносен смисъл кабинетът не беше канцелария на Живков. Всички материали и предложения за решения на отделите на ЦК и на различни държавни органи постъпваха в отдел “Деловодство”. Те се докладваха директно на Живков от Продан Стоянов – завеждащ отдела, и след съответно указание – пак Продан Стоянов изпращаше на членовете на Политбюро и Секретариата, на чиито заседания присъстваше и той. След обсъждането и вземането на решения материалите се оформяха отново в отдел “Деловодство”, който ги изпращаше за изпълнение на заинтересованите партийни, държавни и обществени органи. За сведение те бяха изпращани и в кабинета. Така че кабинетът не беше канцелария, през чието “сито” да преминават материалите за Живков, Политбюро, Секретариата. Отдел “Деловодство” беше този,който преценяваше какво и как да се докладва на Живков по повод на постъпили предложения.
- Кабинетът не беше ли звено със задача да приема граждани и да се занимава с писма, молби, жалби и т.н. до Т. Живков?
- Не. Съществуваше специален сектор, извън кабинета, където се получаваха и проучваха такива материали. По преценка на сектора една малка част от получените материали бе изпращана в кабинета за докладване на Живков. Освен това немалко писма, адресирани до Живков, постъпваха при него пряко, чрез секретарките. В ЦК имаше и приемна за изслушване на граждани, която също не беше към кабинета. Списъкът на желаещите да бъдат приети от Живков се изготвяше от неговите секретарки, а той лично преценяваше кого да приеме. Аз или някой от другите сътрудници се срещахме с граждани, когато това ни беше поръчвано от Живков или когато молбата беше адресирана лично до нас. Такива случаи бяха рядкост.
- Изпълняваше ли кабинетът функциите на информационен център?
- Кабинетът изобщо нямаше за задача да събира, да систематизира и обобщава информацията за генералния секретар. Цялата информация от секретни и несекретни източници, от отделите на ЦК, от министерствата и т.н. постъпваше при него пряко. Информационно-социологическият център на ЦК беше на непосредствено подчинение на Живков, а не на кабинета. Случаите, когато ние, сътрудниците, можехме да информираме за нещо, бяха главно “сутрешните кафета”, но тук обикновено се импровизираше и се споделяха случайни наблюдения. Имаше и случаи, при които Живков поръчваше на някой от сътрудниците да изиска справка от съответен отдел, но и тук никой не си е позволявал да филтрира информацията.
- А пресцентрове имахте ли към кабинета?
- Не. За всички решения и документи се подготвяха съобщения от отдел “Деловодство”, които се огласяваха от и чрез БТА. Кабинетът нямаше и своя служба за протоколни мероприятия, свързани с прием на чуждестранни дейци и делегации. Тази служба бе към отдела по международните въпроси...
- Ха, как така не са дали и тези “занимания” на Продан Стоянов!...Той, оказва се, от всичко разбира!
Мълчание.
- Вие като кабинет вземахте ли някакви решения, организирахте ли тяхното изпълнение, издавахте ли някакви документи, конкретизиращи или разясняващи решения на Политбюро и генсека? Или пак ще е... “Деловодство” – то?
- Всички решения се вземаха от ЦК, от Политбюро, от Секретариата. Като правило проектите на решения – позна! – се подготвяха в отдел “Деловодство”. Изключения са случаите, когато Живков по своя инициатива внасяше определено решение. Не си спомням за случай, при който генесекът да е възлагал на кабинета да подготвя проекти, отнасящи се до кадрови въпроси. Кабинетът бе държан настрана от такива проблеми.
- Никола, имаше ли кабинетът “ТИ” права и задължения да упражнява разпоредителна дейност, да дава указания на отделите на ЦК или на която и да е държавна и обществена институция?
- Не. Това правило се спазваше стриктно. Никога и при никакви обстоятелства не сме си позволявали да заставаме над посочените органи и да се вмесваме в тяхната работа.
Напоследък се заговори, че през последните години поради напреднала възраст Живков прехвърлял все повече задълженията си на кабинета и оттук се получили редица бъркотии. Това е абсолютна КЛЕВЕТА! През трите години и половина на моята работа в кабинета Живков нито за момент не изпусна “юздите” на властта, нито е възлагал на кабинета да управлява от негово име. Вярно е, че имаше отделни случаи, когато Живков е поръчвал да се обадим на съответен човек, за да предадем някакво негово указание, но това е нормална практика.
- След всичко споделено дотук логично и естествено е да те попитам: ако кабинетът не е правил всичко това, какви са били всъщност неговите функции?
- На този ти въпрос ще отговоря еднозначно: почти цялото ни време се ангажираше с подготовката на доклади, изказвания, речи, писма и т.н., възлагани ни от Живков. А както е известно, в това отношение той бе неуморим. По негова инициатива извеждането на едни или други проблеми се бе превърнало във верижен процес, който ангажираше цялото ни време, включително в почивни дни.
Подготовката на материалите обикновено ставаше по инициатива на Живков.
В такива случаи той диктуваше основните постановки и положения, а нашата работа се свеждаше до конкретизиране и редактиране...
- Звучи ми странно! Сякаш някой го е “захранвал”...
- Понякога и аз имах чувството, че съществува някакъв друг кабинет - “кабинет в сянка”... Трябва да се каже, че Живков беше крайно взискателен и е имало случаи, когато връщаше материали по няколко пъти. Разбира се, имало е и случаи, при които дадени материали /примерно протоколни речи или поздравителни писма/ се подготвяха без предварително обсъждане при него, но и в тези случаи той правеше едни или други забележки. Понякога Живков правеше изказвания без предварително подготвен текст.
- Напоследък често ме питат: какво правехте вие, сътрудниците на кабинета, за да не се стигне до кризисно състояние, виждахте ли накъде върви страната?
- Да, ние, повечето от сътрудниците, виждахме реалистично истината и се стремяхме да влагаме сили за радикален изход от създалото се положение. Основният въпрос, доминантата в нашата работа, беше темата за преустройството. Искрено вярвахме, че това е пътят, който трябва да се следва.
Във връзка с това аз и сега съм убеден, че редица от идеите, които се родиха тогава, бяха правилни. Аз се абстрахирам от това, дали преустройството щеше да осигури необходимата промяна, дали то нямаше да бъде само един етап от пътя на радикалното разграждане на тоталитарната система. Но преустройството щеше да разчисти пътя. В този дух в кабинета се работеше честно, говореше се истината, предлагаха се съществени мерки. Сред сътрудниците е имало различни мнения, имало е и спорове, но всичко се правеше в името на едно реално, а не мнимо обновление. Наистина Живков проявяваше мнителност. Оттук и страхът у нас, когато правехме едни или други критични бележки. Независимо от това ние работехме с необходимото самочувствие.
Първият основен документ, който трябваше да очертае задачите за последните 3-4 години, беше встъпителното слово на XIII партиен конгрес, в чиято подготовка аз не съм участвал. То не изпълни обаче ролята си поради своя общ характер. В него доминираше самодоволството. Буквално на другия ден след конгреса Живков събра целия кабинет и изрази своето недоволство и тревога, че всъщност партията не разполага с девиз, който може да вдигне и мобилизира народа. Неговият замисъл намери израз във формулата за качествено нов растеж, но, както се видя след това, под качествено нов растеж отново се разбираше предишното екстензивно развитие. В документа бяха включени редица волунтаристични предложения...
- Тук ще те прекъсна. Разкажи, ако обичаш, как се стигна до идеята за преустройство и особено за нов модел на социализма у нас?
-Това беше идея лично на Живков. През пролетта на 1987 г. той ме извика и изрази недоволство от дотогавашния начин на третиране проблемите на преустройството. Нужно е, каза той, да отидем към обобщение и да подведем всичко под постановката за нов модел на социализма у нас, в България. Така всъщност се роди идеята за Юлската концепция, която според мен съдържаше ред правилни положения. Ако се съди по стенографските протоколи, в Политбюро тя е получила изключително висока оценка. Изключение прави изказването на Стоян Михайлов, който е смятал, че в лицето на партийната програма ние вече имаме глобален документ за по-нататъшното развитие на нашето общество и не е нужна такава концепция. Пленумът също премина под знака на пълно одобрение на внесения документ.
Юлската концепция породи надежди за едно действително преустройство. Сред много слоеве тя беше посрещната с оптимизъм. Непосредствено след пленума последва решението за измененията в атрибутите на властта, което подсили този оптимизъм. В същото време още през лятото на 1987 г. бяха допуснати груби грешки, за които се разплащаме и сега.
- Никола, поясни, ако обичаш, с примери?
- Набързо бе решено да се премахнат окръзите и редица министерства. Кабинетът не е участвал в подготовката на решенията по тези въпроси. По-късно Живков обясни, че целта е била да се разбие с един удар съществуващата бюрократична система. Поради това, че не бе подготвена добре, промяната доведе до голям хаос в управлението. Възникнаха масови недоволства сред населението и кадрите на различни равнища. Висшето ръководство фактически се изолира. Промяната не разчисти пътя за демократизация. Обратно, в много отношения се засили бюрократичният централизъм, а икономиката продължаваше да се гърчи в командно-административната система. Започнаха да се създават неформални сдружения, срещу които се поведе борба. Извършени бяха необосновани промени в ЦК и в Политбюро. Засили се политическото напрежение...
- Пак ще те прекъсна. Виждаше ли кабинетът истината за много от проявите на настъпващата криза, за деформациите в обществото?
- Аз не искам да ангажирам останалите сътрудници, нито да поддържам становището, че в ония условия всичко ми е било ясно. Особено като се има предвид,че и други социалистически страни бяха в процес на търсене на пътища за реално преустройство. Заедно с това смея да твърдя, че повечето от сътрудниците в кабинета виждахме тежките проблеми и споделяхме това не само помежду си, но и с Живков.
- Ако обичаш – пак няколко примера?
- Разбира се. Първо. В кабинета постепенно зрееше неудовлетвореност от съществуващата постановка за така наречената априлска линия, която според тогавашните представи щяла да бъде генерална линия и във фазата на комунизма. Започнала да се оформя като съмнение, имайки предвид извращенията и деформациите, тази неудовлетвореност изкристализира като предложение пред Живков да се снеме тезата за априлската линия като генерална линия на партията. Наистина не липсваха уговорки, че условията вече са други, но в края на краищата беше постигнато главното – посочената постановка беше снета.Трябва да се каже, че Живков мисли дълго време по този въпрос, но накрая се съгласи.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на отговорност пред обществото от страна на тези, които изведоха такъв остър въпрос?
Второ. Още през 1987 г., когато се подготвяше Юлската концепция,стана ясно, че докато не се реши радикално въпросът за ролята на комунистическата партия, никакви концепции няма да осигурят излизането от съществуващата кризисна ситуация. В първия вариант на Юлската концепция този въпрос отсъстваше. Няколко пъти Живков изрази неудовлетворение от това, но не предложи нищо съществено. Инициативата за преоценка на нещата, свързани с партията, дойде от мен...
- О, браво, брависимо!... /Опитвах се да го разведря./
- Моля те, не се подигравай! Подготвих специална записка, в която се обосноваваше необходимостта не просто от разграничаването на функциите на партийните и държавните органи, за което се говореше и дотогава, но самата партия да бъде изведена от положението й на “етаж” в йерархията на властта, което означаваше премахване на монополната й роля. По настояване на Нико Яхиел бяха направени някои компромиси, но главното бе постигнато. По указание на Живков материалът бе включен в Юлската концепция със съответните допълнения. Резонансът бе изключително добър.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на решимост да се “разплитат възлите”, които бяха в основата на тоталитарната власт?
Новата концепция на партията провокира мислите и психиката на много кадри. Тя беше непривична за тогавашния начин на третиране на тези проблеми. В нея някои виждаха едва ли не ревизия на основните постулати на марксизма...
- НЕСЛУЧАЙНО ПРЕДИ ГОДИНИ ТЕ ОБВИНИХА В “РЕВИЗИОНИЗЪМ!”...
- Не се шегувай със сериозни неща! Та новата концепция бе възприета и стана една от опорните точки на преустройството. Искам веднага да ти кажа, че в началото Живков беше във възторг. След това обаче той постепенно я изостави, мотивирайки се с това, че в страната все още не са създадени силни органи на държавната власт, които да поемат функциите на партията. Мисля, че в това отношение той беше подкрепян и от членовете на Политбюро. В неговите съображения тогава имаше нещо вярно, ала те издаваха според мен и страх от разграждането на командно-административната система.
Трето. Продължавам с исканите от теб примери. Проведената в началото на 1988 г. Национална партийна конференция показа, че в самата партия апатията е взела широки размери, че преустройството не осигурява очакваните промени. Човек трябваше да бъде слепец, за да не види, че конференцията премина вяло. Живков също виждаше това и настояваше конференцията да бъде закрита с едно силно, оптимистично слово, което да повдигне духа. В кабинета бяха подготвени няколко варианта. Моето настояване за едно реалистично и самокритично слово бе отхвърлено. Надделяха съображенията на Нико Яхиел, който подготви произнесеното заключително слово...
- В скоби само ще вметна: Чудиш се как така Яхиел се е задържал 38 години в кабинета? Ами ето така – с ... угаждания! И аплаузи към Живков! Та продължи си мисълта.
- Веднага след конференцията у мен назря идеята за един критичен анализ на създалата се обстановка в страната. Такъв анализ бе направен с предложение за незабавно свикване на извънреден партиен конгрес, който според замисъла на предложението трябваше да извърши радикални промени. Акцентът бе поставен върху демокрацията. Записката бе изпратена на Живков, който по това време бе на почивка в провинцията. Доколкото си спомням, той се завърна с един ден по-рано, извика ме и заключи, че това предложение е необосновано.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на смелост да се поставят кардинални проблеми?
Впоследствие аз поднових предложението си. Запознах с него и Тодор Иванов, сътрудник в кабинета. Едва през 1989 г. Живков, виждайки неблагоприятния ход на процесите в страната, изрази склонност да се мисли за по-скорошно свикване на конгрес на партията. В такъв дух по време на отпуските миналата година /1988 г./ се подготви ново предложение, което бе обсъдено в Политбюро като докладна записка на Тодор Живков.
- Имаш ли още примери?
- Колкото искаш!
Ето ти четвъртият! Непосредствено след Юлския пленум от 1987 г. и утвърждаването на известната концепция Живков ме извика в Евксиноград и продиктува обширен текст за необходимостта от промени в системата на властта. Смисълът беше, че е нужно да се въведе на широк фронт самоуправлението... Наглед всичко това звучеше новаторски, в редица отношения то беше смело, но в него липсваше решаващото за бъдещето на страната. Поръката на Живков бе да се подготви доклад за пленум на ЦК на БКП. Междувременно аз се разболях, постъпих в болница, предавайки продиктувания текст на работна група начело с Нико Яхиел, която изготви проекта на доклада. По време на болестта ми дълго време мислих къде в случая се къса нишката, достатъчно ли е това, което предлагаше Живков и което бе повторено в проекта за доклад.
- И докъде я докарахте?
- Стигна се до фундаменталната идея за гражданско общество, която дотогава не бе издигана у нас в материалите за преустройството. Предложих тази идея да залегне в основата на доклада, но Живков, подкрепян от...
- Сигурно пак от Нико Яхиел?...
- Да, подкрепян от Яхиел, отхвърли това с думите че не е нужно да се въвеждат нови термини. По-късно той възприе идеята за гражданско общество, но на практика не бе направено нищо съществено.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на непримиримост към догматичната ограниченост?
Пето. През 1988 г. обстановката в страната видимо се влошаваше. Към кризисните явления в икономиката се прибавиха редица неблагоприятни политически процеси. Общото недоволство сред населението и особено сред интелигенцията растеше. Като отчитах всичко това, написах до Живков записка за синдрома на преустройството, в която се изведе положението за наличието на криза на доверието към партията и властта от страна на народа. Последваха и други разработки в такъв дух.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на грижа да не се замазват реалните противоречия?
- И с тази записка ти стана още “по-симпатичен” на началството?
Без коментар!
Шесто. Проектите на много от основните материали за икономиката се разработваха в Министерския съвет, по-специално от Стоян Овчаров и Петко Данчев. В повечето случаи нашата работа бе предимно редакторска. За съжаление единственият икономист сред нас се оказа слаб специалист и готов на безпринципни компромиси в оценката на икономическата ситуация.
- Името му?
- Светла му памет! Независимо от това отделни сътрудници, в това число и аз, поставихме няколко пъти остри проблеми за състоянието на икономиката. Имаше и материали, в които се говореше за кризата в икономиката. Живков като правило споделяше тази тревога и няколко пъти открито изрази недоволството си от Георги Атанасов и Стоян Овчаров.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на реалистично виждане на актуалните проблеми?
Седмо.През 1988 г. ставаше все по-ясно, че провъзгласеният в Юлската концепция нов модел не обещава действителна промяна.И теоретически и практически тази идея разкриваше своите дефекти. Сама по себе си правилна, тя се нуждаеше от съвременни опорни точки, от съвременни виждания за света. Този въпрос бе нееднократно дискутиран в кабинета.
- Какво предлагаха специалистите в кабинета?
- Очевидно беше и за тях, и за мен, че нещата са свързани преди всичко със съвременната научно-техническа революция.Добре питаш за специалистите, но те не предложиха нищо сериозно. Тогава беше създадена работна група, ръководена от мен, която подготви обширен материал за така нареченото ново историческо съдържание в съвременния свят. Изводът, до който достигнахме, беше неочакван и за самите нас, тъй като се изискваше коренна преоценка на съществуващите представи за социализма и неговото преустройство...
- Реакцията на Тодор Живков?
- Живков прие с подчертан интерес разработката. По-късно той стана инициатор на редица документи за нашето отваряне към развитите западни страни. Разработката получи висока и единодушна оценка в Политбюро. Дали Живков щеше да осъществи практически тези замисли – това не зная, имайки предвид разминаването между думи и дела. Тези замисли обаче, ако бяха осъществени, щяха според мен да трасират един път, близък до това, което сега наричаме парламентарна демократична система.
Беше ли това проява на гражданска отговорност, на вярно отчитане тенденциите в развитието на съвременния свят?
- Хайде стига с примерите, а?
- Още малко. Осмият. По времето, когато работех в кабинета, възродителният процес беше в ход. До средата на 1989 г. кабинетът фактически не е работил по този въпрос. Словото на Живков по телевизията, в което той отправи призив към Турция да отвори границите си, имаше като първообраз материал, изпратен му от Петър Младенов. Живков продиктува някои нови текстове, по-нататък по материала работи Тодор Иванов, а останалите сътрудници извършихме редакционни подобрения. Що се отнася до основния материал по турския въпрос през миналата година /1988/, който Живков внесе в Политбюро, по него работи само Тодор Иванов. Повечето от сътрудниците, включително и аз, не бяхме съгласни с него и изразихме открито мнението си пред Живков. По-конкретно аз изтъкнах, че населението, за което става дума, е с турско етническо самосъзнание, че е наложително час по-скоро да се възстановят имената на “възродените”, че е създадена ситуация, довела страната ни до международна изолация. Това бяха обаче въпроси, които се обсъждаха и решаваха другаде...
- Ако знаеш, кажи къде?
- Предполагам, в известния координационен съвет, ръководен от Димитър Стоянов, както и в Политбюро.
Беше ли всичко това проява на гражданска отговорност?
Девето. За интелигенцията. И тук опитът да се търсят изкупителни жертви е несъстоятелен и от политическа, и от морална гледна точка. Конфронтацията с интелигенцията има дълга и тъжна история.
- Разшифровай, ако обичаш?
- В условията на преустройството конфронтацията се засили по обясними причини. В страната се разгръщаше тежка икономическа и морална криза...
- Имаше ли я тази конфронтация и преди?
- ... Въпросът за интелигенцията възникна с особена острота след създаването на първите неформални сдружения през 1988 г. Както е известно, партийното ръководство тогава зае отрицателна позиция.
- Къде е обсъждан тогава този въпрос?
- Къде е обсъждан и кои са участвали аз не зная. Не зная също откъде е получавал информация Живков. Лично аз не съм подавал такава информация нито за русенския комитет, нито за дружеството за защита на човешките права, нито за Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, нито за сдружението “Екогласност”. Това, което научавах, беше единствено от западни източници...
- Румяна Узунова беше много активна в ефира на “Свободна Европа”...
- Да, така беше. Аз не съм участвал и във вземането на решения за разгрома на тези сдружения. По-късно научих, че е имало обсъждания и срещи в Секретариата на ЦК. Разбира се, при нас, в кабинета, и при Живков, след като бяха взети посочените решения, са водени разговори и спорове, имаше и емоционални реакции, но не с оглед на силовата разправа, а за да се търсят конструктивни решения. Не крия, че съм изразявал възмущение от хора, които например се обявяваха за борци срещу социалната несправедливост, а в същото време се ползваха от облаги, плод на политически привилегии и т.н. И сега бих се възмущавал от такива хора.
Нямам никакво участие в налагането на наказания на хора от споменатите сдружения. За повечето от тези наказания научих дори след 10 ноември. Не съм се занимавал и с компрометиращи материали. В кабинета не е обсъждан нито един такъв материал, макар че подозирах кой се занимава с подобен вид “дейност”.
- Неотдавна нещо ми спомена за подготвян материал за Светлин Русев – компромат!
- Да, Живков ми показа такъв материал и попита за мнението ми. Възразих категорично и компроматът беше спрян, не беше използван. Случаят с партийното наказание на Светлин Русев, Георги Тамбуев и др. въобще не е обсъждан при нас. Случаят със Стоян Михайлов е аналогичен. Пред Живков изразих критичното си отношение към изказването на Михайлов по повод на Юлската концепция. Изразявал съм и мнението си за него като научен работник, но когато научих, че се подготвя наказание, се обявих против, позовавайки се на Ленин, който в много по-тежки ситуации не е прибягвал към такива мерки по отношение на своите опоненти.
Десето – последен пример. По всички основни проблеми аз не съм участвал в решаването на въпросите. Не участвах в заседанията на Политбюро и Секретариата, на оперативните съвещания на Живков със секретарите на ЦК, на т. нар. Координационен съвет.
Това се отнася с особена сила за кадровите въпроси. За почти всички такива въпроси /с незначителни изключения/ научавах или от телевизията, или на другия ден – от вестниците. Тъй като някои хора ме свързват с големите кадрови промени в духовната сфера през средата на 1989 г., с пълна отговорност твърдя, че и за мен това беше изненада, при това – неприятна, която научих също от средствата за масово осведомяване.
- Никола, нека сега, с твое съгласие, разбира се, да превключим на други, малко по-щекотливи въпроси.
- Питай! Каквото мога, ще ти кажа.
- Имат ли нещо общо с действителността твърденията на специализиралия се предимно в критика срещу теб Илчо Димитров?
- Че аз съм бил “в дъното” на извършените през последните години реорганизации в духовната сфера ли? Измислиците, които той сервира, обхващат по-дълъг период. Например той ми приписва “заслуги” за т. нар. Тезиси за образованието. А известно е, че те бяха разработени в тогавашния кабинет на Живков, по-конкретно от група начело с Нико Яхиел, в която аз не съм участвал. Известно е също така, че след това аз внесох в Политбюро друг вариант, който бе отхвърлен с гръм и трясък.
Впрочем, тези жалки опити за критика бяха достатъчно добре разобличени в няколко публикации от непознати ми хора, затова няма да се спирам по-подробно на тях. Аз съм категоричен: и в това отношение кабинетът се е стремял да работи честно, да информира обективно, да взема принципни отношения към един или друг въпрос.
- Би ли споделил нещо около култоманията и ролята на кабинета в тази насока?
- Смело ще заявя, че я сведохме до минимум, предлагайки на Живков редица мерки срещу рецидивите от култа към неговата личност, на което той на онзи етап не се противопостави...
- Извини ме, но ... без примери няма да повярват хората?
- Разбира се, че ще посоча някои от тях. Беше подготвена неколкотомна хроника за живота и дейността на Живков с предложение да бъде отпечатана. Това намерение бе отклонено. Беше снет от печат двутомен сборник с негови произведения в областта на външната политика. Във връзка с конгресите в духовната сфера Йордан Йотов предложи да се издадат в отделен сборник изказвания на Живков. И това предложение беше отклонено. Милко Балев лансира идеята да се преведе на руски език биографичния очерк за Живков, чиито автори бях Йордан Йотов, Мито Исусов, Стоян Михайлов, Димитър Станишев. Кабинетът не откликна на тази инициатива. Издаването на поредицата с трудове на бившия генерален секретар бе продължено, когато започна да се шушука, че то съзнателно се задържа от мен. Отклоних искането на Христо Ковачев да подготви втора част на филма “Човек от народа”.
- Не излиза ли, че кабинетът се е превърнал в антиживковски център?
- Не. Категорично ще подчертая, че в никакъв случай кабинетът не се бе превърнал в, както ти се изрази, антиживковски център. Това, от което съм се ръководил в работата, беше грижата за подпомагане процеса на преустройството, премахването на деформациите, преодоляването на настъпващата криза. В името на всичко това и аз, и други сътруд0ници сме подкрепяли Живков, когато неговите намерения и действия бяха насочени към преустройството.
- От къде идваха провалите, Никола? Защо се задълбочаваше кризата според теб?
- Подобни въпроси са основателни. Взривът, който дойде след 10 ноември, е показателен. Не смятам, че главните причини трябва да се търсят в предприетия курс за коренно преустройство през последните години. Разбира се, тук аз не говоря за такива идеи като идеята за т. нар. възродителен процес, която бе порочна в основата си и която води началото си още от 1984 г. Имам предвид постановките за гражданското общество, за премахване монополното положение на партията, за политическия плурализъм, за разнообразието на формите на собственост, за широкото отваряне към развитите западни страни и т.н. Те бяха правилни в основата си. Същевременно нито една от тях не бе подета и провеждана последователно. Редица въпроси в началото бяха подхващани амбициозно, но много скоро ентусиазмът се изпаряваше. Ред неща се отлагаха или се поставяха на нова преоценка.
- А несъответствието между думи и дела продължаваше...
- ... През последните 3-4 години ръководството на страната, по моя преценка, сякаш нямаше друг избор освен да следва инерцията от 70-те години, когато започна да се провежда една порочна икономическа политика. Тогава, както е известно, не бяха отчетени уроците от нефтената криза. Пак през 70-те години продължи курсът на екстензивно развитие, на самоцелни високи темпове, на изтощаване чрез изграждане на крупни мощности. Засилиха се ограниченията на демократичните права. Както никога дотогава, се развихри култовщината. Застоят в идеологията взе фрапиращи размери. В партията се насаждаха порочни методи на работа. Създаваше се лъжлива видимост за висок международен авторитет на страната. Заложеното в средата на 70-те години прерасна по-късно в тотална криза.
- Не зная доколко съм права, но ми се струва, че периодът след XIII конгрес на БКП беше време, когато и най-отявлените носители и крепители на командно-административната система, в т.ч. и Живков, бавно и мъчително, стъпка по стъпка осъзнаваха безперспективността на съществуващия модел. Бях в писателските среди и дочувах шушуканията...
- Да! Имаше моменти, в които, виждайки това, висшето ръководство и особено Живков, проявяваха нервност. Оттук дойдоха редицата прибързани и необмислени реорганизации. Особено показателен е случаят с икономиката. Какви ли не “модели” се изпробваха – съвети, асоциации, корпорации и т.н. И всичко това следваше едно след друго. Стигна се до куриозна ситуация, когато една форма още не внедрена, трябваше да отстъпи място на друга. Накрая се стигна до фирмената организация, но и нейното въвеждане не бе подготвено добре.
Ставаше все по-ясно, че причината не е във формата и в “моделите”, а в установената система. Че ръководството на страната не е на висотата на времето. Че то не проявява нужните виждания и решителност. Че вземаше връх страхът от разграждането на командно-административната система и на личната власт.
- В последно време за личната отговорност на Живков се каза и написа много...
- Ще те прекъсна този път аз. За мен този въпрос е труден и много, много сложен. Преди всичко от историческа гледна точка, тъй като се отнася за деец, който е бил начело на страната близо 35 години. А за мен той е и деликатен от лична гледна точка. Защото в миналото като научен работник съм писал положителни неща за неговата роля, свързвайки я с курса след 1956 г. Курс, който тогава осигури значителни промени.
- А когато става дума за индивидуално-личностните качества на Живков?
- Не мога да не започна с това, че той безспорно беше сложна и противоречива личност, в която се съчетаваха, от една страна, волята, енергията, организираността, а, от друга страна, хитростта, мнителността, нетърпимостта към критиката и т.н.
Аз не подценявам нито положителните, нито отрицателните му качества.Но това са личностни черти на характера на Живков, които, колкото и да са важни, не могат да обяснят сложните кризисни процеси в развитието на нашето общество. Ако нещата се преценят от позициите на последните години и особено след 10 ноември, очевидно не само за Живков, а и за цялото бивше ръководство не би могла да се даде изцяло положителна характеристика. Особено за периода след средата на 70-те години. Решаващи са според мен два момента.
Първият момент е, че дълго време се утвърждаваше един неосталинистки модел. Въпреки това имаше моменти и периоди, когато дейността на Живков бе в съзвучие с реалните потребности. Тогава имаше и резултати. Я погледни каква България се построи!...Но като цяло независимо, че проявяваше усет към новите тенденции, Живков не можа да направи радикален завой. Бяха пропуснати няколко исторически шанса. В същото време той не бе последователен в борбата срещу проявите на корупцията и деформациите, което подкопа доверието на народа към партията. Допуснаха се скандални провали и безпринципност в кадровата политика.
- Тази лична отговорност на Тодор Живков, спомена по-горе, е неотделима от отговорността на цялото партийно и държавно ръководство.
- Да. Ще повторя. Никой, абсолютно никой от това ръководство няма, образно казано, извинение за играта на “криеница”, извинение за състоянието, в което се оказахме. Всички, или почти всички, съществени въпроси Живков внасяше за обсъждане и решаване в Политбюро или Секретариата на ЦК. Вярно е, че той не обичаше критиката. Но вярно е също, че в много случаи той отчиташе рационалното и от най-острите критични бележки. Истината е, че с малки изключения ЦК и Политбюро се бяха превърнали в място за венцеславене. Беше нарушена не мярата, а системата от принципи.
- Къде поставяш личният пример, шаблонно е, но е важно да те попитам?
- Ох, ох! Редица хора от висшето ръководство не даваха пример със своето лично поведение, загубиха мярка в това лично свое поведение. Извращенията, които бяха обхванали много области на живота, започнаха именно оттук, от най-висшия ешелон.
- Поставяш тези сериозни въпроси, защото сега е времето да се кажат големите истини, за да не се повтарят?
- Именно! Аз добре познавам състоянието на нещата през последните години и се учудвам на подхода да се заобикалят истините. Така например бях изумен от интервюто на Андрей Луканов в “Поглед”, в което той най-безотговорно причислява към кръга на дейците от т. нар. висше ръководство с най-голяма отговорност и хора, които нито са били във “висшето ръководство”, нито носят лична отговорност. В същото време той самият се изключва от това ръководство. Сякаш се е родил след 10 ноември. Но на това ще се спра по-нататък.
- Какъв всъщност беше кръгът, в който се подвизаваха “авторите и актьорите” на драмата до 10 ноември?
- Важен е този ти въпрос. Защото на подбора на тези хора Тодор Живков обръщаше изключително внимание. Той притежаваше и интуиция, и умение да разпознава онези, на които може да се разчита. Много важно е също, че той подготвяше такива хора доста години, преди те да бъдат издигнати на отговорна работа. Обикновено те преминаваха през “ситото” на прословутите “сутрешни кафета” при него. След време някои от тях се озоваваха в най-висшите партийни и държавни органи.
- Някой по-характерен, по-особен пример за това?
- Доста са. Ще посоча обаче само случаят Огнян Дойнов. Доколкото ми е известно, вниманието към него се засилва още през 1974 г. За кратък период от време той успява да спечели доверието на Живков и през 1976 г. Дойнов вече е секретар на ЦК на БКП. Той беше в истинския смисъл на думата един от най-приближените на Живков. Неговата дума бе решаваща, когато се водеха спорове или се обсъждаше даден въпрос.
Като секретар, а от края на 1977 г. – като член на Политбюро, Дойнов придоби власт, която бе практически неограничена. Това се отнася преди всичко за проблемите на промишлеността и научно-техническия прогрес. Той имаше широк периметър на действие и беше в основата на всички реорганизации по това време. Реорганизации, с които се предприеха редица авантюристични стъпки в развитието на електрониката, химическата промишленост и тежкото машиностроене. Както е известно, тогава бяха отстранени от активна работа в областта на икономиката редица изпитани, честни и способни кадри. Дойнов формира свой кадрови кръг, кръг по свой образ и подобие, в отделите на ЦК и съответните министерства. Между тях най-изявеният беше Стоян Марков, който имаше решаваща дума в развитието на нашата електроника.
- Че какво вредно от това – всеки си прави екип, нали?
- Да, но в този екип добре си паснаха в една посока - Дойнов, Марков, Папазов и други се надпреварваха да славославят успехите на родната електроника.
- Не беше ли вярно това?
- Всъщност именно по това време се залагаха фактори за нейния упадък през следващия период. Именно тогава се предприеха известните волунтаристични стъпки за изграждане на големи мощности, които ни изтощаваха. Не се мислеше за главното – как може да се адаптира нашата икономика в новите условия на международните пазари.
- Говореше се под сурдинка, че Живков сляпо вярвал на Дойнов и Марков.
- Така е! Тъй като той не беше специалист по тези въпроси, всичко беше предоставил в техните ръце. Живков щеше да разбере своята заблуда, когато кризата в икономиката напредна. Но беше вече късно. На него не му остана нищо друго освен да им предложи да си подадат оставката.
- След 10 ноември се заговори за отговорността на Огнян Дойнов, но това беше за кратко време. Последва пълно мълчание. Случайно ли беше това?
- Не! Не беше никак случайно! И това беше свързано според мен с факта, че вината на Дойнов и Марков трябваше да бъде споделена и от други хора. Отнася се по-конкретно до това, че още от средата на 70-те години Дойнов направи пред Живков всичко възможно, за да бъде издигнат на отговорна работа Андрей Луканов. Впоследствие – до “оставката” на Дойнов и Марков, те, тримата, бяха едни от главните архитекти на нашата политика в промишлеността. Те имаха решаващата дума, за да не се предприеме нищо в структурното и технологичното обновление на производството. По това време нараснаха и външните дългове. Така че обяснението на факта, че след известните изказвания на Дойнов в Народното събрание, когато той се обяви против председателството на Луканов на комисията за деформациите, неговият въпрос беше по същество снет, е ясно: разследването на Дойнов щеше да доведе до търсенето на отговорност и от Луканов. Те бяха така здраво свързани помежду си, че отговорността им е обща. В случая Стоян Марков беше едно следствие.
За да се запазят чисти Дойнов и Луканов, трябваше да се мълчи и за Стоян Марков.
- Въпросът за икономиката и нейната криза не е ли свързан и с ролята на Стоян Овчаров?
- Имаш основание да питаш за Овчаров. Той стана министър, след като също беше преминал през “сутрешните кафета”. Повече от една година беше и сътрудник в кабинета. Овчаров стана един от най-приближените на Живков. Той е авторът на поредицата реорганизации, свързани със създаването и разформироването на асоциациите и много министерства. Лично той подготвяше проектите и ги докладваше също лично на Живков. Имаше решаваща дума и по кадровите въпроси в областта на икономиката. По негово време, както е известно, дълговете нараснаха катастрофално, а пазарът обедня. Живков дълго вярваше на Овчаров и приемаше почти всички негови предложения, дори го готвеше за председател на Министерския съвет. Разочарованието започна от 1989 г., когато бе издигнат Петко Данчев.
Така че в групата, която има най-голяма вина за провалите в икономиката, трябва да бъде отнесен и Овчаров. Но стана така, че след 10 ноември Овчаров също беше “потулен”...
- Защо?
- Защото по негово време Луканов продължаваше да играе активна роля във външноикономическата дейност, а Овчаров добре знае тъмните страни на тази дейност. Поради това и Овчаров трябваше да бъде покрит, макар и не така фрапантно, както Дойнов и Марков.
- Виновниците за икономическата криза изчерпват ли се с тези хора?
- Не! Има още едно направление – за икономическия механизъм, което беше недосегаема от никой друг територия на Гриша Филипов, Тодор Божинов, Кирил Зарев, Белчо Белчев, Емил Христов и други. За вината на Гриша Филипов се писа достатъчно и аз не бих могъл да добавя нищо повече. Следва обаче да се спомене специално за ролята на Емил Христов и Тодор Божинов, преминали също през “сутрешните кафета” и след това получили голяма власт. Какво е било положението в тази сфера се вижда между другото от това, че се водеха безпринципни борби за надмощие пред Живков.
- Кой да води “татовата дружина”?
- Сигурно! Така в края на 70-те години Дойнов и Божинов се обединиха, за да изолират Гриша Филипов и отчасти те успяха. В навечерието на Националната партийна конференция през 1978 г. Филипов беше поставен в унизително положение, когато се подготвяха материалите за конференцията. Впоследствие обаче, когато Божинов премина в Министерския съвет, а Гриша Филипов стана председател на МС, той и Огнян Дойнов успяха да компрометират Божинов, който между впрочем се оказа без качества на ръководител от такъв ранг. Тук аз не засягам другата страна на въпроса – за бъркотиите в т. нар. икономически механизъм, чиито начало и край едва ли ще могат да бъдат разгадани.
Главното е, че след 10 ноември, когато трябваше да излязат наяве извращенията, се направи стъпка, след това – две крачки назад, за да се потулят и тук нещата. И тук според мен главна роля изигра Андрей Луканов, тъй като неговата лична отговорност е не по-малка от отговорността на всички останали, но “интересите” на делото наложиха тя да бъде прикрита.
- А разплитаемо кълбо ли е сферата на външноикономическата дейност?
- Много години ние бяхме заблуждавани, че България никога не е имала такъв висок международен авторитет. Осукано кълбо, наречено демагогия! И тук пораженията на авторитарната власт са огромни. И тук бяха издигнати кадри, които години наред провеждаха една късогледа външноикономическа концепция.
Това пролича особено през последните години, когато /още преди да се появи т. нар. турски въпрос/ България все повече се изолираше и попадна в една обидна изолация от света. Но и при това положение продължаваше неудържимото величаене на Живков. Тук особено се открояваше ролята на Петър Младенов, който не подбираше думи, за да величае Живков.
Между другото, положението се влошаваше. В резултат на една маниакална политика малка България създаде в много страни многолюдни дипломатически и търговски представителства, които прахосваха огромни средства, без да е налице особена ефективност от тяхната дейност. Голямата криза дойде в последните години с изострянето на т. нар. възродителен процес. Изолацията на България не само се засилваше, ала започна да удря по жизнените интереси на страната. Името на България се асоциираше с всичко отрицателно.
- Тази пагубна политика беше подкрепяна и провеждана главно от Петър Младенов, нали?
- Не зная каква е била ролята му през 1984 г., но през 1989-а той беше на предни позиции. За това свидетелства фактът, че първообразът на известното телевизионно слово на Тодор Живков беше подготвено при П. Младенов. През цялото време той внасяше предложения за ходовете по отношение на Турция. Това продължи така до м. ноември. В архивите се съдържат много изказвания на Петър Младенов, които величаят политиката, провеждана от Живков. Ако това е било опит за прикритие, то беше за сметка на националните интереси на България.
Мисля, че този момент заслужава особено внимание. Това, че Младенов отдавна се е домогвал до властта, стана ясно по-късно. В това няма нищо особено...
- А пък аз си мисля, дали Младенов не внушаваше ходове на Живков, които го дискредитираха. И дали тези ходове не са били нарочни и съзнателни?
- Не бих могъл да бъда категоричен. Но с предложенията на Младенов се стигна до остра конфронтация с Турция. След известната декларация на генералния секретар на НАТО Младенов внуши на Живков, че трябва да се реагира. Стигна се до размяна на остри обвинения със САЩ и т.н.
По-късно Петър Младенов предприе един ход, който наглед беше смел, но всъщност беше толкова узрял, че беше чудо, ако се провали. През октомври и ноември Живков чувстваше и виждаше, че краят е дошъл. Струва ми се, че психически той беше сломен. В тази обстановка Младенов изпрати своето писмо. Развръзката беше ясна. Според мен Живков разчиташе на някакво чудо по време на пленума, за да се задържи на власт. Не съм убеден, че той е замислял използването на силови методи и средства.
- Никола, бих те помолила да се върнеш отново на отношението на Петър Младенов към Тодор Живков.
- По време на моята работа имах възможност да се запознавам с много от стенографските протоколи от заседанията на Политбюро. Какво ми правеше впечатление? Сервилничене и опити на Младенов винаги, когато възникнат разногласия по отделни въпроси да замазва различията в полза на Живков. Що се отнася до неговите оценки, за него главното е било венцеславенето на генералния секретар. Не е тайна също, че той го подкрепяше, когато се налагаха наказания на хора, включително от висшия ешелон.
Не мога да се освободя от интуитивното усещане, че Младенов сякаш си даваше сметка как с някои свои съвети подтиква Живков към авантюристични действия. Имах възможност да слушам непосредствено негови реплики, когато бяхме в Румъния на заседанието на ПКК на държавите от Варшавския договор.Това бяха реплики, изпълнени със злоба и жестокост, с настояване, че не трябва да се позволява на никакви външни сили да се бъркат в нашите работи по т. нар. турски въпрос.
- През 1988-1989 г. Живков като че ли постепенно губеше опора в Министерския съвет. Така поне се носеше мълвата...
- Тогавашният министър-председател Георги Атанасов бе дълги години “опипван” и старателно подготвян за отговорна работа на високо равнище. Не липсваха моменти, в които Живков изпитваше разочарование от него /например по времето, когато беше първи секретар на ЦК на ДКМС/, но не се отказваше да го държи близо до себе си. По-късно той бе назначен за зав. отдел “Наука и образование”. Но звездният му час дойде с издигането му за ръководител на отдел “Деловодство”. По всичко изглежда, че именно тогава Живков реши да заложи на Георги Атанасов. Той беше избран за секретар на ЦК, изпратен като първи зам.-председател на Комитета за държавен и народен контрол. Същевременно оставаше секретар на ЦК на БКП. Явно Живков разчиташе на Г. Атанасов. Аз смятам дори, че на определен етап той го готвеше за свой заместник. В началото на 1986 г. Тодор Живков сподели с мен намерението си да предложи на конгреса да бъде обособена нова длъжност – зам.-генерален секретар. Вероятно той имаше предвид Георги Атанасов.
- А обстановката се влошаваше. Назрелите проблеми придобиваха голяма острота. Плъзнаха слухове, че предстои смяната на Тодор Живков.
- Да. Тогава той прибягна до един силен ход – Гриша Филипов беше сменен и на негово място бе издигнат Георги Атанасов. Това е единият факт. Другият факт е, че току-що се бе провел пленум на ЦК на БКП по проблемите на научно-техническата революция. Замисълът на пленума беше правилен. Новото правителство според Живков трябваше да отговаря на този замисъл и в него да заемат по-широко място технократи. Изборът на Георги Атанасов за председател на Министерския съвет бе на пръв поглед нелогичен, ала Живков пресметна добре този ход. В едно свое изказване в тесен кръг той поясни, че се спрял на кандидатурата на Атанасов, тъй като в правителството била нужна силна политическа фигура, за да компенсира технократите..
Смяната бе извършена, но проблемите останаха. Кризата се разрастваше. Въпреки усилията обстановката се влошаваше. Министерският съвет се оказа неспособен да подеме назрелите проблеми и да ги доведе до успешен завършек. Стана ясно, че Г. Атанасов, Огнян Дойнов, Ст. Марков и Андрей Луканов не отговарят на очакванията. Изпращането на Стоян Овчаров за министър на икономиката и планирането усложни още повече положението. Именно тогава Живков стигна до извода, че този Министерски съвет е неспособен да ръководи повече страната.
- И започна да изгрява “звездата” на Петко Данчев?
- Да. Това бе пореден удар по авторитета на самия Живков. Струва ми се, че Живков подготвяше цялостна реорганизация на МС, нещо, което не можеха да не почувстват Г. Атанасов, Ст. Овчаров и др. Те започнаха открито да нервничат, а, както е известно, около 10 ноември набързо се преориентираха.
- Можеха ли да се търсят други източници за големите деформации в развитието на страната?
- Разбира се. Сериозен “източник” бе идеологическата сфера. Времето след Х конгрес на БКП е един от най-тежките периоди. Тогава особено фрапантно се демонстрира Марксовата мисъл, че има събития, които се проявяват първия път като трагедия, а втория – като фарс. Трагедията на идеологическата сфера по времето на Червенков не се нуждае от припомняне. Тя е известна. Фарсът дойде по-късно и най-вече през 70-80-те години. Всичко бе обърнато наопаки.
В света се разгръщаха принципно нови процеси, докато теоретичната мисъл витаеше в облаците на един “реален социализъм”, който изнемогваше под кошмарите на собствените си абсурди. Аз не мога еднозначно да определя кои – икономистите или идеолозите – по това време имат по-голяма вина, за да се размине България с най-големия си исторически шанс. Впрочем, това сега е без значение. Не е без значение обаче, че тогава теоретичната мисъл не просто изоставаше, но теглеше назад процесите. На тези, които сега се “затрудняват” да определят виновниците за кризата, би могло да се препоръча да се върнат към току-що споменатата страница от близкото ни минало.
В това аз виждам най-голямата вина на тогавашните “архитекти” на идеологическия фронт – Ал. Лилов, Ст. Михайлов, Н. Яхиел и т.н.
- По това време започна масирано да се насажда култ към Живков. Или греша?
- Не, не грешиш. Развихри се идеологическото обосноваване на т. нар. развит социализъм. На Х11 конгрес на БКП се прие ултрахвалебствена резолюция за априлската линия. Тонът се даваше от Лилов и Михайлов, а по-късно – от Йордан Йотов, с благословията, разбира се, на Живков. Върхът бяха известните лекции на генералния секретар в АОНСУ, подготвени от работна група начело с Нико Яхиел. Никога дотогава на нашето обществознание и изобщо на теоретичната мисъл не бяха поставени такива догматични окови. Лекциите “узаконяваха” положения, които бяха залегнали в основата на командно-административната система и слагаха прегради пред всеки опит за ново виждане по проблемите. С такъв теоретичен “багаж” партията отиде към Х111 конгрес и не е случайно, че той беше един от най-безплодните партийни форуми.
- Вярно ли е, че по времето на Лилов и Михайлов репресивните мерки спрямо интелигенцията са били силно ограничени, че те нямат отношение към тях?
- Ще спомена само няколко примера. Изводите си прави сама! Разправата с хората, свързани с книгата на Жельо Желев “Фашизмът”, се организира пряко от Стоян Михайлов. Вероятно по указание на Секретариата. Тогава той събра хора от различни отдели, в т.ч. и от отдела, който завеждах аз. След като направи остра критика на нашия отдел, че е допуснал издаването на такава книга, определи лицата, които трябваше да проведат наказанията. Известната статия в “Работническо дело”
за Тончо Жечев и Искра Панова, написана с псевдоним, беше продиктувана на работна група лично от Стоян Михайлов, който организира нейното отпечатване.
Ясно е, че след XIII партиен конгрес и XXVII конгрес на КПСС догматичната линия, провеждана тогава, не можеше повече да се отстоява. Живков също чувстваше това, макар че продължи да прави компромиси. През 1986 г. аз заварих в кабинета хората,които са участвали в нейното разработване. Моите схващания не съвпадаха с много от вижданията на редица сътрудници на кабинета.
- И сблъсъкът се оказа неизбежен?
- Оттук дойдоха и търканията, споровете, а дори и конфликтите. Така например по повод на Юлската концепция възникна фундаменталният въпрос – ще поддържаме ли повече развитата в лекциите на Живков постановка за държавата като собственик и трудовият колектив като стопанин. Това бе ключов въпрос за цялата икономическа реформа. Съпротивата дойде от Нико Яхиел. Веднага ще кажа, че тогава Живков категорично се отказа от тази своя постановка.
- Във връзка с това не е ли време да се разкрие по-подробно ролята на Нико Яхиел?
- Тази роля според мен заслужава внимание дори само поради факта, че той е човекът с най-дългия трудов стаж при Живков – близо 38 години. Сам по себе си един такъв факт е нещо невероятно. Бих казал – сензационно в стила и практиката на Т. Живков. Имаше и други случаи на продължително “съжителство”, но случаят с Яхиел е безпрецедентен. Живков спазваше златното правило да сменя и размества хората, работещи с него, независимо дали те бяха издигани или изпращани в пенсия.
Случаят с Яхиел се нуждае от обяснение. Наред с другото, тази необходимост се проявява на фона на един парадоксален факт. След 10 ноември, когато започна да се издирва вината на лица,работили с Живков, Яхиел не само доживя безметежно партийния конгрес като член на ЦК на БКП, но името му почти не се споменаваше в критичните материали...
- Дори в Израел няма такъв “феномен”...
- ... Нещо повече, пред него се разкриха поприща за нова социална реализация. Подобен въпрос съм си поставял и по-рано, преди освобождаването му през 1988 г.
Аз познавам Яхиел още от 1956 г., много години между нас имаше непосредствени контакти...
- И приятели бяхте. Ти усърдно му помагаше с това-онова...
- ... След това работихме като колеги в кабинета. Въпросът придоби особена острота след 10 ноември. Още на следващия пленум той се разграничи от бившия генерален секретар. В какво тогава се състои “секретът” на почти 38-годишния му трудов стаж при Живков?
- Би било наивно да се мисли, че този “брак” е бил безкористен и продиктуван от някакви чисто хуманни съображения на Живков, като се има предвид например, че Яхиел е евреин?
- Не може да се каже и другото, а именно, че Яхиел е работил при Живков от съображения за партийна дисциплина, макар да е виждал грешките и слабостите му. Очевидно решаващото, за да се задържи толкова дълго време Яхиел в кабинета, е неговата безусловна подкрепа на тогавашния курс. Моите наблюдения след 1956 г. ме убеждаваха, че той е човекът от кабинета, който най-непосредствено подпомагаше Живков в разработването и оформянето на политическия курс. И то по кардиналните въпроси. Свидетел бях как в редица случаи Яхиел подготвяше концепционните положения, залагани в основните документи.
В този факт, взет сам по себе си, няма наистина нищо, в което той може да бъде упрекван. Така му е било възлагано и той е изпълнявал указания. Въпросът е в това, че с цялостната си дейност Яхиел има съществен дял за формирането на порочни концепции, свързани например с теорията за зрелия социализъм, за развитието на селското стопанство, на духовната сфера и т.н. Другата страна на въпроса е, че той носи голяма отговорност за разправата с немалко хора, особено от научния фронт...
- Ще те прекъсна, но, спомням си, за проф. Живко Ошавков, с когото вие се уважавахте и който нещо набързо беше “смотан” от директорския пост на Института по социология.
- Да. Случаят с преждевременното отстраняване като директор на Института по социология на проф. Живко Ошавков беше дело на Яхиел. Ошавков почина от рак малко след това. А компрометирането на проф. Величко Добриянов спомняш ли си? Познавахме се с него. И т.н., и т. н. Когато постъпих в кабинета, Яхиел беше вече успял да настрои против Стоян Михайлов и себе си, така да се каже, и Живков. Третата страна на въпроса е, че той използва най-безскрупулно служебното си положение, за да решава лични проблеми. Както е известно, той успя, без да има особена научна продукция, да стане кандидат и доктор на науките, професор, заслужил деятел на науката, член-кореспондент и академик. Изненадата и възмущението в научните среди не бяха тайна, но малцина имаха смелостта да коментират това публично...
- Знаейки неговия отмъстителен нрав...
- ... Да оставим настрана, че той уреждаше с лекота битовите си проблеми, отнасящи се до получаване на апартаменти, строителството на вила, задгранични пътувания, ползване на валута и т.н.
- Когато говорим за хората около Тодор Живков, според мен не може в никакъв случай да се пропусне Продан Стоянов – завеждащ отдел “Деловодство” от 1979 г.
- Номенклатурната кариера на същия започва от Комсомола, след това преминава през отдел “Наука и образование” на ЦК, а известно време е бил и първи зам.-министър на народната просвета. Човек с посредствени възможности, но извънредно хитър, той успява, използвайки умело земляческото си предимство и служебните си връзки с Г. Атанасов и П. Младенов, да се добере до високи постове.
Отдел “Деловодство” фактически беше “държава в държавата”, тоест в апарата на ЦК. Едва ли имаше въпрос, който на един или друг стадий, да не преминава през него. Когато постъпих в кабинета през 1986 г., Живков извика мен и Продан Стоянов и поръча материалите, които му се поднасят, да бъдат преглеждани и от двамата. Това не стана, тъй като моят “колега” си присвои изцяло правото сам да прави това. Разбира се, аз му бях благодарен, но за себе си прибавих още един щрих към портрета му.
Работейки в ЦК, той просперираше и по научна линия, без да притежава научни качества. Продан Стоянов се опря на служебното си положение, за да придобие по един скандален и предизвикал всеобщо възмущение начин високи научни степени и звания. Когато научи за това, Живков реагира също отрицателно, дори постави въпроса за освобождаването му като зав. отдел. Това обаче не стана.
Тук аз не засягам битовите въпроси, уреждане служебното положение на свои близки...
- Дори направи доцент съпругата си по въпросите на чавдарчетата и пионерчетата. Изключително “сложна” проблематика...
- Продан Стоянов беше в стихията си по подобни проблеми. По-нататък неговият път е известен. По време на ноемврийските събития се преориентира набързо и беше издигнат дори за секретар на ЦК на БКП. Правдата възтържествува на Х1V партиен конгрес, когато Продан Стоянов получи заслужен урок. Това обаче едва ли е достойно “покритие” за щетите от служебен и морален характер, които са свързани с него. Тепърва има да се изясняват обстоятелства, свързани с решаването на кадрови и други въпроси, особено като се има предвид, че той беше една от “трансмисиите” за връзка с УБО. .
Нито е възможно, нито пък необходимо в този мой разказ да правя характеристика на всички мои познати дейци, които имаха пряко отношение към работата на кабинета. Спрях се само на два случая, за да почувстваш в каква атмосфера сме работили. Вярвам, че обективният читател, ако нещо стигне до него, вече е започнал да формира своето мнение за кабинета. Защото тук нямаше никакви “секрети”, нямаше нищо тайнствено!
- Работният ви ден започваше обикновено със “сутрешните кафета” при Тодор Живков. Нещо повече за техния характер?
- Те не бяха всекидневна практика. Това не бяха оперативки в традиционния смисъл на думата, доколкото на тях нито се правеше преглед на задачите, нито отчет на извършената работа. Те бяха необходими на Живков по-скоро за една емоционална настройка за предстоящия работен ден. Той беше просто свикнал да работи така от десетилетия – да изпие кафето си, да се осведоми какво се говори навън, да разкаже или чуе последните вицове и т. н. Имаше и делови въпроси, но те се претупваха набързо.
Когато предстоеше да се работи по материали, Живков като правило викаше сътрудниците и стенографка. Поставяйки въпроса, който го занимава, той се интересуваше преди всичко какво мислим ние. За всеки беше ясно, че Живков имаше вече своето виждане. След като изслушваше двама-трима, отсичаше: добре, ето за какво се касае... И започваше да диктува. Не бяха обаче редки случаите, когато той работеше по материали с отделни сътрудници,без да съм в течение, нещо, което възприемах като установена вече нормална практика.
- А работният ден на Тодор Живков?
- Той бе изпълнен главно със срещи с хора от ЦК, от Министерския съвет и обществени организации, с граждани и т.н. Списъците за тези срещи, както вече ти казах, се подготвяха от секретарките без мое участие. Работеше в ЦК и рядко – в Държавния съвет до 13-14 часа, след което обикновено се прибираше в Банкя, където, доколкото ми е известно, почти всеки ден, включително и събота и неделя, се срещаше с хора по служебни въпроси.
- По повод на някои подмятания, че сте работели дълго време във вили извън София...
- Не продължавай. Работата на кабинета по възложените от Живков задачи се осъществяваше в ЦК. На пръсти се броят случаите, когато сме работили в Панчарево. Към това ще добавя, че се работеше с голямо напрежение. По основните материали се привличаха специалисти от науката и практиката, в т. ч. от отделите на ЦК и министерствата, провеждаха се консултации и експерти, обсъждаха се различни варианти. Така например при разработката на Юлската концепция се състоя най-напред дискусия по главните въпроси, в които участваха различни и известни общественици, някои от които сега се числят в опозицията. След това бяха подготвени справки от съответните компетентни органи. В самата разработка участваха специалисти, които не бяха на щат в кабинета. Началните варианти на концепцията бяха консултирани с експерти и т.н. Аналогична работа се извършваше и по други материали.
- Никола, ти сподели с мен в друг разговор, че си работил със самочувствие в кабинета.
- Много важно е да се дешифрира обаче за какво самочувствие става дума, тъй като, смея да твърдя: това самочувствие никога не се е израждало в грандоманщина. Когато постъпих в кабинета, аз бях посрещнат с неприязън от редица сътрудници, а и работата изискваше постоянно съобразяване с мнителността на генералния секретар. Стремях се да работя с пълно натоварване и напрежение, включително и в почивни дни. Сега, когато правя равносметка, виждам, че този мой стремеж имаше и своите отрицателни страни. Стана така, че до известна степен се откъснах от хората и практиката. Увлечен по големите проблеми, понякога пропусках онова, което е в ежедневието и което е свързано с въпроси, оказващи своето въздействие върху формирането и провеждането на политическия курс.
- И все пак – равносметката?
- Съвестта ми е чиста. Всичко, което можех, всичко, на което съм способен, отдавах без остатък!
След продължително прекъсване започнахме отново нашия разговор, опитвайки се да надникнем в “политическата кухня”.
- Веднага искам да подчертая, че тази тема, колкото и неприятни асоциации да събужда у всеки честен човек, е благодатна почва, “плодородно” поле за изследване и размисли.
- Причините?
- Защото това, което се правеше дълго време на “втория етаж”, е в основата на осъдената след 10 ноември авторитарна система, причинила толкова злини на България. Тук не може да става дума за баланс между положителното и отрицателното. Като политически курс, като стратегия и тактика сътвореното на “втория етаж” не може да се компенсира с нищо. И отхвърляйки го, ние сме длъжни да го анализираме, за да не се повтаря повече.
Същевременно едва ли е нужна обстойна аргументация за това, че такъв анализ трябва да се направи от честни граждански позиции, което предявява особени изисквания към тези, които са се заели с подобни теми. В противен случай – и това не се нуждае от обосновка – би се компрометирал самият замисъл на темата, би се подкопало доверието на хората в намерението да се сложи веднаж завинаги край на авторитаризма, би се засегнала честта на хората, борили се срещу него.
- Ще ми отговориш ли, Никола, на един твърде деликатен въпрос. Имаше ли в кабинета сътрудници за “специални поръчки”?
- Като началник на кабинета на бившия генерален секретар от март 1986 г., аз работих с един сътрудник, да го наречем другарят Х. (бел. ред. - Костадин Чакъров), около година и половина. Познавам го и от по-рано в съвместната ни работа по редица въпроси.. Без да имам претенцията, че зная всичко за него, вярвам, че представляват интерес следните факти. Дълго време той работи под крилото на Емил Христов в Държавния съвет, където се монтираха разните “механизми” и “системи на управление”. Техният дял в кризата на нашето общество е несъмнен. Още тогава той беше един от любимците на Тодор Живков. По-късно др. Х. стана помощник на Людмила Живкова и беше в привилегировано положение да диктува всевъзможни указания на отделите, ръководени от нея. Впоследствие той отново бе привлечен под крилото на Емил Христов като един от хората, които непосредствено чертаеха социалната политика на партията. Неговата близост с Тодор Живков доведе до това, че последният повдигна в началото на 1988 г. въпроса за привличането му в кабинета.
- И... имаше ли проблеми с др. Х.?
- Съвместната ни работа не протичаше безпроблемно. Аз, а и не само аз /имам предвид някои от колегите в кабинета/, си давахме сметка, че сред нас е човек, известен с пословична хитрост и склонност да интригантства, да двуличничи. Във връзка с това, когато съм имал възможност, аз бивах “твърде деликатен” с него. За сметка на това той имаше голямата преднина и привилегията да бъде галена рожба на Живков с всички произтичащи от това обстоятелства. На него Живков фактически отреди ролята да бъде човека със специални поръчения...
- Това не означава ли, че именно с него са подготвяни и разработвани редица от “деликатните” въпроси, свързани с проучването, компрометирането и наказанието на хора най-вече сред интелигенцията?
- Не бъди много любопитна, не си навличай беля на главата. Стига ти това, което ти казах дотук. Пък и откъде да зная какво точно се е случвало между тях двамата. Аз като началник на кабинета не съм бил в течение на нещата. Тогава аз и не знаех за тази дейност на др. Х., само се досещах...
- Все пак би ли споменал някои от драстичните факти за неговите “специални поръчения”?
- Преди всичко др. Х. е един от тези, които /това аз не знаех/ е събирал “факти” за Чудомир Александров, манипулирайки дори някои хора. Известно е какво се случи с Чудомир Александров. Др. Х. е човекът, който по своя инициатива повдигна въпроса за “криминалните дела” на проф. Иван Николов и доведе нещата до изключването му от партията и подвеждането под съдебна отговорност. Неговата старателност беше завидна. Др. Х. е човекът, който /пак по своя инициатива/ подготви злостната записка срещу Станко Тодоров по повод на неговото писмо до Политбюро за незадоволителната работа на Народното събрание...
- Толкова ли е опасно да ми кажеш името на др. Х.?
- Няма да ти го кажа! Престани! Той е човекът, който зад гърба на всички нас, сътрудниците на кабинета, е участвал в подготовката на “разобличителните мероприятия” за Стоян Михайлов. Той прояви особена активност за събиране на поверителна информация за доходите /включително за хонорари и спестявания/ на редица интелектуалци с оглед те да бъдат публично разобличени. Насъскваше Тодор Живков срещу отговорни дейци на партията и държавата. Като сътрудник със специални поръчения Х. присъства на няколко конгреса в духовната сфера и беше един от главните информатори на Живков за тяхното протичане. Независимо, че аз не участвах в нито един конгрес, както и в оперативките при Т. Живков, със сигурност зная, че той не просто информираше едностранчиво, но и формираше открито негативно отношение към дейци на интелигенцията.
- Голяма власт му е била дадена, дали са адекватни и поразиите, които е нанесъл?
- ... Дейността на Х. не се ограничаваше само с кадрови въпроси. Спомням си как след едно негово посещение в СССР се мъчеше да ни убеждава в пагубността на курса на М. Горбачов. Това направи впечатление и на Т. Живков, който специално води разговор с мен по този повод. Спомням си също, че той най-силно /въпреки нашата, на сътрудниците, съпротива/ подкрепи една от основните записки на Живков по т. нар. турски въпрос през 1989 г. Той е авторът на записката за търговията, която внесе объркването и хаоса през миналата година /1988/ в тази област. И така нататък, и така нататък...
- Сигурно шубето ви от него е било голямо?
Мълчание!
- Добре, нека “превключим” на друга вълна. Какво би казал по повод споменатото вече интервю на Андрей Луканов във в. “Поглед”? В него той “размишлява” за отговорността!
- Исканията на широки кръгове от нашето общество да се определят виновниците за деформациите и тежката криза с основание не слизат от дневния ред на политическия живот. От интервюто на Андрей Луканов в “Поглед” научаваме, че що се отнася до персоналната отговорност, БСП била направила “нещо” още на XIV конгрес. Според него зад това “нещо” са споменатите на конгреса хора от “висшето ръководство”. По-нататък следва втръсналото ни дежурно “откровение”, че и той, и други също носят отговорност, но тя не била еднаква.
- Както се вижда, Луканов се изключва от кръга на хората с “голямата отговорност”.
- По-нататък аз ще ти разкажа за тази “голяма отговорност”, тъй като сред споменатите лица, знаеш, е и моето име. В случая ме занимава другият въпрос – защо в пространното си интервю той не е дешифрирал своята отговорност. Нали не е тайна, че Луканов бе заместник-председател на Министерския съвет от 1976 г., кандидат-член на Политбюро от 1979 г., главна фигура в нашите външноикономически взаимоотношения, народен представител в VII, VIII и IX Народно събрание?
- Може ли да се каже, че тази суха фактология отразява пътя на една държана настрана фигура, която е играла второстепенна роля?
- Разбира се, че не. Луканов не само израсна под крилото на Живков, но много години беше негова опора и фактически сътрудник в кабинета. Във връзка с това смятам, че за хората не е маловажно да знаят каква е отговорността на Луканов за коренно погрешната насока, която се възприе в развитието на икономиката от средата на 70-те години и която доведе до кризата. Не е маловажно да се знае неговата отговорност за развитието на външноикономическите ни отношения, за тяхната анатомия и ориентация, за външния дълг на страната. Не е маловажно да се знае отговорността му след 10 ноември.
- Малка или голяма е тази отговорност?
- Вярвам, че всеки що годе интелигентен човек правилно ще прецени, като се има предвид, че именно в посочените три направления в отговорността на Андрей Луканов са заложени част от причините, движещите сили и последиците от стопанската разруха. Луканов, а и неговите колеги от ръководството, знаеха за всичко това още по време на партийния конгрес. Знаят го много добре и сега. Те знаят също, че решенията по много от посочените въпроси и изпълнението на тези решения бяха тяхно право и отговорност, без това да снема, разбира се, и отговорността на Т. Живков.
- Никола, посочи, ако обичаш, поне един пример как се скалъпи версията за “голямата” и “малката” отговорност?
- Не е тайна, че Андрей Луканов работи доста време с Огнян Дойнов, Стоян Марков и Стоян Овчаров, които бяха също сред “архитектите” на икономическата политика. Веднага след 10 ноември за някои от тях се спомена нещо. Това вече го казах. Но се оказа, че Дойнов, за да се спаси, няма намерение да мълчи за вината на Луканов, което той направи публично достояние. И за това ти споменах. Но очевидно нямаше да мълчат и Стоян Марков и Стоян Овчаров. А и те знаеха много факти! Изходът беше намерен:
НИТО ДОЙНОВ, НИТО МАРКОВ, НИТО ОВЧАРОВ ФИГУРИРАТ В СПИСЪКА НА ЛИЦАТА, СПОМЕНАТИ НА КОНГРЕСА, ЗА ТЯХНАТА ОТГОВОРНОСТ ПОВЕЧЕ НЕ СЕ ПРОГОВОРИ В ОФИЦИАЛНИ ОТЧЕТИ!...
- Нека се върнем малко назад във времето. Имаше ли проблеми в отношенията между Живков и Луканов?
- Да, имаше. Тези проблеми обаче възникнаха през последните 2-3 години, когато се начеваше икономическата криза и въпросът за външните дългове надвисна като дамоклев меч над страната. Оттук, а не поради някакви особени позиции на Луканов, дойде според мен разочарованието на Живков от него, който, както вече споменах, отговаряше пряко за външноикономическите ни връзки. Факт, който не намалява вината на Луканов. Факт, който показва, че тази отговорност не може да се премълчава.
Ето такава накратко е част от истината. Затова е и моето недоумение от обявяването ми за един от носителите на “голямата” отговорност!...
- Пак ще те попитам: защо и теб те “пришиха” към списъка на членове на Политбюро, на министри?
- Следейки хода на процесите, не беше трудно да се добера до извода, за който Луканов мълчи: за да се прикрие вината и отговорността на някои хора, са нужни изкупителни жертви! Изпитан метод на тоталитарната власт!
- Ще те върна отново към интервюто на Луканов за отговорността. Изнесеното от него може ли да се приеме, че е цялата истина?
- В никакъв случай! Категорично не! Изнесеното от Луканов е само половината истина. Другата половина, далеч по-фрапираща, изисква отделен анализ.
- Сега ще ти припомня други писания, на друг един “борец за истината”, но неговата, личната. Тъй като за съжаление по понятни причини не следя редовно в. “Учителско дело”, прочетох със закъснение публикуваното в бр. 10 и 11 от 1990 г. “обяснение” на бившия министър Илчо Димитров. Читателят вече знае за прокламираните от автора причини, довели до неговото освобождаване като министър. Така, както са изложени, причините са толкова фрапиращи, че пострадавшият се оказва герой на една тъжна драма, а на читателя не остава нищо друго освен да му съчувства...
- Как стои въпросът с моята “роля” в “трагедията” на бившия министър ли? Нямам намерение да се разпростирам във фактология по простата причина, че тази фактология е твърде ограничена. Доста мислих как се получи така, че след 10 ноември авторът на “обяснението” не се спира пред нищо, за да ме представя в най-черна светлина. Въпреки откритите предизвикателства от негова страна в течение на няколко месеца, аз не бързах с отговора си, предполагайки, че има някакво недоразумение. Сега той явно е решил в общата му равносметка аз отново да играя съществена роля...
- Добре, какво ти можеш да кажеш на хората, на мен?
- В най-общ вид следното. Бившият министър, без да се свени, е демонстрирал толкова злоба и необективност, измисляйки фалшиви обвинения, че е трудно обяснимо как е възможно всичко това да принадлежи на човек, който носи свято академично звание и е бил пръв ръководител на просветното дело у нас.
Той няма никакво, абсолютно никакво основание за каквито и да е обвинения. И не би могъл да приведе факти, защото такива няма. През цялото време след март 1986 г., когато бях началник на кабинета на генералния секретар, между нас не е имало нито контакти, нито спорове или конфликти. Няма случай, когато в кабинета или при Тодор Живков да са обсъждани с мое участие съществени въпроси, поставени от министерството, или да са формирани негативни становища както за министерството, така и за самия министър.
- Какви са “фактите”, приведени в “обяснението”?
- Първо. Аз съм бил ангажиран с изработването на тезисите от 1979 г. и с прилагането им до 1986 г. Тук историкът е проявил в пълна степен своето “субективно” виждане, нещо, което той дори провъзгласява за норма. Ако се действа по законите на обективната история, бившият министър би трябвало да знае:
Че още през 1978 г. ръководеният от мен отдел излезе с доклад за реформа в образованието, който бе отхвърлен от Живков!
Че задачата за изработването на тезисите бе възложена на работна група в тогавашния кабинет на генералния секретар, в която аз не съм участвал!
Че в началото на 1979 г. аз внесох в Политбюро друг вариант на прословутите тезиси, който също бе отхвърлен с гръм и трясък!
Че по време на изпълнението на тезисите, виждайки техни недостатъци, отделът направи редица предложения /да не се отива към сливане на трите вида училища, както бе предвидено в тезисите, ударението на реформата да се постави върху учебното съдържание, издигане равнището на педагогическите кадри, подобряване на тяхното възнаграждение и на материалната база и т. н./, с които всъщност бе поставено началото на онези обсъждания и частични решения, които сега Илчо Димитров представя за свой актив.
- Ексминистърът твърди, че след излизането ти от отдела ти си продължил задкулисно да ръководиш същия и си пречил да се назначи нов завеждащ отдел...
- Субективното виждане, прераснало в груб субективизъм, отново е взело връх. След освобождаването ми от отдела аз съзнателно се дистанцирах, за да не давам поводи да се мисли, че се бъркам в работата му. Стигна се дотам, че аз дори системно отказвах каквито и да са срещи с хора от отдела, в т. ч. с мои лични приятели.Няма нито един случай на вмешателство или опити да се правят внушения, за се дават указания и т.н. Никога и по нито един повод не съм правил предложение да не се бърза с назначаването на нов завеждащ отдел. Обратно, няколко пъти изразявах пред Живков тревога, че един важен отдел стои без ръководител.
- Субективното виждане на бившия министър е намерило израз и в обвинението, че по твой почин и с личното ти участие са разработени проекти за реформи в духовната сфера.
- Това твърдение, най-меко казано, е наистина “субективно виждане”. А ако трябва да се назове с истинското си име, то е просто инсинуация. Предприетите през 1987 г. организационно-структурни реорганизации бяха пълна изненада за мен. Такова решение е било взето по време на летните отпуски от Политбюро в Евксиноград. Спомням си, че една вечер бях извикан при Тодор Живков и Георги Атанасов, от които научих за решението. Изобщо такъв въпрос нито е бил поставян, нито е обсъждан в кабинета, нито е търсено моето лично мнение.
- Отнася ли се същото – твоята ненамеса имам предвид – и за големите промени в ръководството на духовната сфера през 1989 г.?
- За тях научих от телевизията. След като бе оповестено това решение, аз си припомних, че веднаж, при случайна среща, Йордан Йотов ме попита няма ли да бъда и аз при Тодор Живков, тъй като щели да се вземат важни решения от персонален характер. Отговорих му, че аз по принцип не участвам в подобни заседания и не зная за какви промени става дума, както беше в действителност. В един от следващите дни ние, сътрудниците на кабинета, имахме съвещание и недоумявахме защо са поканени доста хора при Тодор Живков.Както се видя след това, тези хора бяха включени в новото ръководство на духовната сфера. Изобщо и този въпрос нито е поставян, нито е обсъждан в кабинета, нито е търсено моето лично мнение.
- Аргумент за “зловещата ти роля” е някаква “Справка за дисциплината в училищата”.
- Тя не била подписана, казва ексминистърът, но такава била практиката на кабинета. Искам да те уверя: и тук се касае за измислица. Такава справка нито е правена в кабинета, нито е внушавано на някого да я подготвя. И тук явно стремежът към инсинуации е взел връх. Или нещо куца в етиката на информаторите на Илчо Димитров.
Ще повторя. Изумен съм от манталитета на бившия министър. Той сигурно разчита на това, че критикуваният е “бита карта” и може всичко да му се приписва.
- Никола, какво е личното ти обяснение за тази агресивност, прераснала в непочтеност?
- Причините според мен са две. Едната е в това, че след 10 ноември бившият министър трескаво търси оправдание за незадоволителното състояние на образованието, за своята лична отговорност. Какво по-лесно от това нещата да се прехвърлят към началника на кабинета, към Йордан Йотов, към други министри. Например след 10 ноември трябваше да се обясни как се е “движел” въпросът за уволнението на четиримата преподаватели от университета. Отговорът е прост: както е било наредено от кабинета! Какво от това, че кабинетът изобщо не се е занимавал с такива въпроси.
Засега няма да отивам докрай във фактите. Ще спестя някои неудобства за бившия министър. Ще изнеса само факта, че на Т. Живков принадлежи идеята за издигането на неговата кандидатура за ректор на Софийския университет през миналата година /1988/, тъй като можело да се разчита той да оправи нещата.
- Не противоречи ли всичко това на факта, че същият бе освободен като министър?
-Не, разбира се. Защото в своята кадрова политика Живков правеше какви ли не ходове, включително и със свои приближени, без да ги зачерква изобщо.
Другата причина е, че авторът на “обяснението” трябваше да слезе от министерското кресло, а това не е приятно. Сега е време на промени и ходовете са добре обмислени. Не е случайно, че позакъснялото “обяснение” дойде в навечерието на изборите, във време, когато се очакват нови промени във върховете. Според мен това “обяснение” е всъщност израз на неизживени амбиции на неговия автор!
Това е, което на този етап мога да споделя с теб. Моля те, постигна своето! Сега ме остави на мира!
По-нататък ще видим!...
По-нататък повече нищо не се случи в тази насока.
Трагедията на този духовно извисен и умен мъж – учен и политик, набираше скорост!
ЗАЩО ПРОГОВОРИ НАЧО ПАПАЗОВ?
ВСЕ ВЪВ ВРЪЗКА С РАБОТАТА НА НИКОЛА КАТО НАЧАЛНИК НА КАБИНЕТА ТОЙ НАПИСА И ПУБЛИКУВА ВЪВ “ВЕЧЕРНИ НОВИНИ”, БР. 163,1990 Г. СВОЯ ОТГОВОР, КОЙТО ПОМЕСТВАМ СЪС СЪКРАЩЕНИЯ.
“Интервюто на Начо Папазов ми дава повод за много размисли.
Фактът, че Н. Папазов е решил да се включи в изнасянето на “истината” не ме учудва. Това е изцяло в неговия стил на “гъвкаво” реагиране и приспособяване.
Такива поврати в развитието му не са изключения, а правило.
Той беше на предни позиции още по времето на В. Червенков. По време на Априлския пленум от 1956 г. не само намери набързо общ език с новото ръководство, но беше един от най-ревностните проводници на т. нар. априлска линия. Включен във висшата номенклатура, Папазов впоследствие трябваше временно да я напусне поради съвсем земни причини. Завърнал се от Япония през 1971 г., той отново намери място под крилото на човека, за когото не пестеше думи и поведение да сервилничи.
Тогава аз работих четири години при Папазов. Вярно е, ние не намирахме общи допирни точки. Дали причините за това са в обстоятелството, че аз бях науковед, а според него наукознанието не било сериозна наука /сякаш има сериозни и несериозни науки?/ не зная. Но аз бях свидетел на един унизителен факт: грижите и проблемите на Папазов се свеждаха до това, как може да блесне пред “другаря Живков”. Спомням си след една среща на Живков с японски бизнесмен Папазов задъхано и със свойствения си объркан словоред започна да ме убеждава, че Живков – това е Ленин на българска земя, че България отдавна не е имала такъв ръководител.
Вярно е също, че Живков не изпитваше особено уважение към Папазов. Доколкото разбирах, виждаше в него слаб професионалист. Но така или иначе заради своята вярност Папазов си оставаше не само в “орбита”, но беше издигнат на по-висши ръководни длъжности. Какви ли не обрати бяха възможни тогава. Папазов се оказа в положението на председател на ЦКРК на БКП и като такъв участваше в заседанията на Политбюро и Секретариата на ЦК. В навечерието на 10 ноември Папазов изведнаж застава отново на гребена на вълната. Нещо повече, след това той беше представен едва ли не като една от ключовите фигури в извършения “преврат”. Не съм изненадан, че Папазов отново направи завой.
Ето такива са обстоятелствата, които ме карат да не изразявам учудване от решението на Папазов да прекъсне мълчанието си. И все пак има немаловажни неща, които ме учудват. Те са свързани преди всичко с това, че Папазов се е ориентирал към нова стратегия, разказвайки за миналото и по-конкретно за Живков. По-рано Папазов говореше за вината на членове на Политбюро, сега се получава така, че членовете на Политбюро и Секретариата на ЦК са били едва ли не потискани и елиминирани, а истинските виновници са в прословутия кабинет. Целта на тази нова стратегия е твърде прозрачна – да се защитят членовете /ако не всички, то поне повечето от тях/ на бившето партийно и държавно ръководство, като изкупителните жертви се търсят другаде.
Тук аз няма да навлизам в подробности. Какво е било положението в кабинета по времето на Милко Балев не зная. Ще говоря за времето след март 1986 г., когато по решение на Политбюро аз станах началник на кабинета на бившия генсек. Изложението си ще направя под формата на въпроси.
Първи въпрос. Знае ли Папазов как се информира Живков? Знае ли се от хората, че кабинетът изобщо нямаше за задача да събира, систематизира и обобщава информацията, предназначена за генсека?Цялата информация, която той получаваше от секретни и несекретни източници, включително от отделите, секретарите и Информационно-социологическия център на ЦК, постъпваше при него пряко.
Втори въпрос. Ще поддържа ли тезата Папазов, че кабинетът на Живков е вземал решения, като се има предвид, че Политбюро и Секретариатът, на чиито заседания присъстваше и Папазов, бяха тези, които обсъждаха и приемаха всички решения? Известно е, че аз не присъствах на тези заседания. Ако сътрудниците на кабинета са били некомпетентни, къде беше компетентността на хората, в т. ч. и неговата, които по силата на служебното си положение вземаха решения? И тъй като се оказва, че са вземани некомпетентни решения, това не е ли присъда за собствената некомпетентност на Политбюро и Секретариата. Не е ли присъда за една “компетентност”, за която се получаваха високи заплати и се ползваха привилегии?
Трети въпрос. Известно ли е на Папазов, че същият този кабинет, който е хулен, във времето, когато редица членове на висшето ръководство се грижеха за своите земни дела, свързани с получаване на западни коли, пътувания в чужбина на гърба на народа, за валутата, когато грижата им беше как ще се превключат в по-висша “орбита”, този кабинет работеше честно и намираше сили да постави остри проблеми пред бившия генерален секретар, че този кабинет излезе пред Живков още през 1988 г. с критичен анализ на обстановката в страната и с предложение за незабавно свикване на извънреден партиен конгрес, за да се търси изход. Че този кабинет изведе постановката за премахване монополното положение на партията. Че този кабинет сигнализира с редица разработки за кризисното състояние на икономиката и за криза на доверието сред народа? Тъй като съм запознат с много от стенографските протоколи на Политбюро, бих искал да запитам: може ли да се посочи случай, когато това са правили смело, без подмазване и уговорки болшинството от членовете на Политбюро? Предлагайки и съответни разработки или мерки?
Четвърти въпрос. Знае ли Папазов, че “мултипликацията” е изобретение не на науковедите, а на крупния икономист Кейнс? Ако някои бивши величия знаят и мислят, че мултипликацията е била пореден кьорфишек, защо и те пригласяха?
Пети въпрос. Може ли Папазов да докаже, че съветниците на Живков са дали “фантастичните идеи” за създаване на консорциуми с чужди фирми?
По въпроса за промяната на 10 ноември в последно време се лансират от спорни по спорни становища. Версията, предложена от някои, е уязвима най-малко в три аспекта.
Преди всичко някой от “реформаторите” даде ли отговор на ред кардинални въпроси, вълнуващи сега хората. Някои се опитваха до втръсване да ни убеждават, че дълго време антиживковистките сили са се организирали, без в същото време да става ясно какво са предлагали тези сили като алтернатива на живковския курс в условията, когато страната затъваше в кризата. Това че е имало възражения по един или друг въпрос, че се е спорело и т.н. е нормална практика. Ако се изключи обаче изказването на Ст. Михайлов през 1987 г., с което се отрече т. нар. Юлска концепция, какво съществено бе противопоставено от страна на бившето ръководство?
Според някои 10 ноември дойде като резултат от усилията за промяна, особено през последните две години. Добре! Щом това е било така, защо промяната не бе извършена още през 1988 г., когато Живков написа молба до Политбюро /аз съм свидетел на това/ за освобождаването му от партийни и държавни постове?
Какви са фактите около 10 ноември така, както ги видях аз? В деня, когато Живков получи писмото на Младенов, бях извикан при него и запознат с писмото. В случая моята реакция не представлява интерес – изненадата ми бе голяма, имайки предвид цялостното предишно отношение на Младенов към Живков. Времената се менят, менят се и хората. В този момент Живков изглеждаше спокоен, макар че бе вътрешно напрегнат.
Имаше ли Живков време и възможности да организира съпротива чрез използване на сила? Да, имаше и време, и възможности. Но той не прибягна към това.
И според мен Живков разчиташе на подкрепа в Политбюро и в ЦК. Същевременно убеден съм, че той беше подготвен за смяната, тъй като отчиташе вътрешните и международните фактори, особено промените в източноевропейските страни. А освен това доста време през лятото имаше проблеми със здравето. В близките дни преди 10 ноември Живков няколко пъти подхващаше подобни разговори. Когато ми съобщи за решението на Политбюро да се приеме оставката му, Живков беше категоричен, че така трябва да бъде.
Що се отнася до самата промяна, тя беше, така да се каже, назряла и презряла. Бившето ръководство начело с Живков не бе на висотата на времето. Защо? Фундаменталната грешка на Живков беше, неговата и на бившето ръководство, преди всичко в това, че не се направиха радикални изводи още през 70-те години, когато в света започна да се формира ново историческо съдържание, налагащо коренна преоценка на всички представи и подходи. Развитите западни страни се оказаха далновидни и успяха да насочат развитието си по пътя на прогреса. Този исторически шанс независимо от дотогавашните успехи бе пропуснат у нас и в другите социалистически страни.
Изобщо за мен връщането към времето преди 10 ноември има смисъл не за да се разказват пикантни историйки и факти и да се създават герои, а за да се осмислят постиженията и слабостите, грешките и деформациите. Да се извлекат поуки.
Защото става дума за съдбата на България и на българския народ като нация.
Никола Стефанов
КАКВА Е ВИНАТА НА НИКОЛА?
Защо всички се свиха в черупките си, защо го предадоха, защо му обърнаха гръб в най-тежкия миг от живота му? Дори приятелите, в които се кълнеше, не откликнаха, когато животът му висеше на косъм.
А докато бяха рамо до рамо В КАБИНЕТА НА ГЕНЕРАЛНИЯ Не пестяха похвали и ласкави думи за ум и талант. Никола ги уважаваше, ценеше ги, обичаше ги, макар да не умееше да дава външен израз на тези свои чувства. Вярваше им. Всичко пестеливо градираше.
С немалко притеснение по обясними причини ще се опитам да надникна в една терра инкогнита за мен. Технологията на работа в кабинета. От откъслечните разкази на Никола след 1989 г. за същността на неговите задължения като началник на кабинета систематизирам следното.
Най-напред. Никола беше силно впечатлен от феноменалната памет на Тодор Живков. В негово присъствие продължително време генералният секретар диктувал на стенографката тезиси за предстояща разработка. Разхождал се из кабинета и диктувал. В ръцете си нямал нито листче. Диктувал по памет. След дешифриране Никола получавал тезисите, разпределял задачите за работа по тях на сътрудниците в зависимост от тяхната специалност и квалификация. За икономиста – икономическите проблеми, за юриста – правните, за филолога – литературните и т.н. Често се налагало, разбира се, и “разместване” на задълженията – всеки от сътрудниците би трябвало да бъде ерудит не само в своята област. Така поне се надявал Никола. /Често бивал и разочарован!/ Уточнявани били и срокове за предаване на отделните раздели. Накрая началникът на кабинета обобщавал, редактирал, допълвал, доразработвал. Обобщеният материал след обсъждане в кабинета бива предаван на Тодор Живков. С това се приключвали в основни линии задълженията. Генералният секретар внасял чрез отдел “Деловодство” и Продан Стоянов подготвения по неговите тезиси материал за обсъждане и вземане на решения в Политбюро или в Секретариата – по негова преценка. Всичко е толкова просто и логично. Но не и тривиално!
Защото този дълъг организаторски и творчески процес поглъщаше цялата умствена, психическа и физическа енергия на Никола.
По особено важни и сложни проблеми началникът на кабинета организирал и работни групи с участието на изтъкнати учени, експерти, специалисти.
Често се случвало, разбира се, по-активен и напорист сътрудник да проявява самоинициатива и директно, през главата на началника, да предлага на Тодор Живков свои собствени разработки, идеи и т. н. Отличавали се Д. Гюров, Тодор Иванов, К. Чакъров. Често се случвало и самият Живков да “прескача” Никола, поставяйки “по-специфични” задачи на членове на кабинета.
А Никола като всеки нормален човек беше трудно разплитаемо кълбо. Не допускаше всекиго до себе си. Може би затова някои от колегите му, дори приятелите му, малко познаваха неговата духовна извисеност и великодушие. Той не показваше, не афишираше своите чувства. Някъде бях чела, че човекът е състав от колелца, клапички и винтчета, че е трудно да се определи по един само или два външни признака неговата истинска същност. Трудно разгадаем характер за другите беше началникът на кабинета,.На преден план изпъкваше най-вече неговата изключителна взискателност и самовзискателност, диктуваща и чувството му за отговорност.
Никола боготвореше Димитър Методиев, за когото след сърдечното му заболяване бе издействал от генералния секретар да идва на работа само до обяд. После да почива. Благодарен беше за всеотдайността на Тодор Иванов, доверяваше се на Димитър Гюров, възхищаваше се от красноречието на Костадин Чакъров (бел. ред. - агентът на ДС, наречен тук “др. Х”). Но с Милко Балев недоумявали от факта, как така почти винаги, когато се задавал конгрес или по-сериозен пленум, Нико Яхиел се разболявал.
Никола беше перфекционист във всичко, с което се захващаше.Животът му като началник на кабинета бе поредица от радости и разочарования, от удовлетворение и полет. Беше пунктуален човек, с високо чувство за отговорност. Това му качество ще го повтарям и ще го потретям, защото то бе определящото в цялостния му житейски път като учен и като политик. Всичко – и у дома, и в другите му задължения, беше подредено в график, като по часовник. Затова биваше щастлив, когато сътрудник представяше поръчаната разработка не само срочно, но и качествено. А за него това означаваше, по негови по-късни признания, най-вече конструктивизъм, аналитичност, полезни хрумвания, прагматизъм, нови идеи. В скоби ще добавя, че той преди “реформаторската” промяна в къщи не говореше по служебни въпроси.
Основното задължение, повтарям, основното, за което имаше грижа кабинетът, бяха именно научните, прагматичните разработки по многообразните, по най-наболелите проблеми от целокупния живот на партията и държавата. Няма да упражнявам журналистическото си перо в напън да уточнявам повече функциите на кабинета. Непосилно е за мен, а нямам и такава цел. Това е направено най-компетентно и вярно в мемоарите на Тодор Живков и в разказа на Никола в предходните страници.
В тази поредица от мисли само ще отбележа, че някои укоряваха Никола и кабинета, пак след промяната, разбира се, че били “бълвали” концепция след концепция, че генерирали все нови и нови идеи.
Тук е мястото да повторя, дебело да подчертая, че Никола беше изключително взискателен и към себе си, и към колегите си. Беше непреклонен към проявявани от някои сътрудници небрежност, подценяване на поръчаната разработка или мързелуване. Това го дразнеше.Възможно е да е реагирал понякога и не съвсем коректно.
Човешко е, ангели с крилца на земята никога няма да има!
Каква е истината за информираността и ролята на Никола като началник на кабинета? Четем двамата ръкописа на Костадин Чакъров. Беше му го дал с молба за препоръки и съвет.
- Боже мой! – възкликвам. Ти знаеше ли за всички тези неща, за които пише твоят колега?
Отговорено ми беше с отрицателно поклащане на главата. Изумена бях особено много от описаното във връзка с предхождащите смяната на Тодор Живков събития.Никола, оказа се, последен научава за това, което щеше да се случи... “утре”! Разговорът се провежда в самото навечерие. На 9 ноември вечерта, някъде след 20.30 часа, Тодор Живков казва на съпруга ми, че нямало как, вече бил болнав и стар човек, пък и трябвало да отстъпи мястото на младите.
- Утре ще се гласува смяната ми...
Истина е, разбира се, че преди това Живков на няколко пъти е отварял дума за това, че ще подава молба за освобождаване. Особено след заболяването му, когато през м. август на последното лято, отзовал се на повикването на Живков в Евксиноград, ми каза:
- Изглеждаше много зле. Едва се крепеше на крака...
Знаеше още Никола, че в навечерието на 7 ноември Виктор Шарапов, тогава посланик на СССР у нас, е посещавал генералния секретар . Нищо повече. И беше страшно изненадан и много притеснен, че за разлика от друг път, на приема в съветското посолство по случай празника на Октомврийската революция Шарапов се държал “много резервирано” с него. Година по-късно щяхме да си обясним “странното” поведение на другаря посланик!
Никола не бе станал “вътрешен” и “доверен” човек за предстоящата смяна. Но за това – след малко
Два месеца след смъртта на Никола се срещнах с проф. Цанко Цанков, бивш сътрудник в отдел “Наука и образование” на ЦК на БКП. Повече от два часа професорът разказваше за впечатленията си от своя състудент, а по-късно и колега. Развълнувана бях от чутото. Изненадана бях, че професорът така добре беше схванал същността на Никола. Помолих го да напише своя разказ. Помествам го за финал!
Все в духа на спомена на проф. Цанков ще напиша и още нещо. Не беше полезно за Никола винаги да доказва своята истина, да доказва, че е прав. И по-морален от мнозина, дори “висшестоящи”. Падаше си по истината и не се отказваше, търсеше подходящ начин да я изрече. Когато успяваше, казваше, струвало си човек сутрин да става и да грабва куфарчето за работа. А шефовете, оказва се, невинаги обичат да им се напомнят грешките и допуснатите слабости. Ще щрихирам само случая с екстремните събития в Института за български език и литература.
Пред Тодор Живков секретарят Стоян Михайлов говорил за проблемите от своята камбанария, акад. Ангел Балевски – от други позиции. Никола опрал пешкира. Извикал го генералният секретар и още от вратата започнал да ругае. Викал, викал, не искал да чуе дума от Никола. Накрая, когато уталожил ядните си квалификации, посочил вратата на зав. отдела, без да иска да чуе нито дума от него.
А Никола, за добро или за зло, беше типичен козирог. С рогата – напред, без разлика на факта, че пред него стои непоклатима, непробиваема и железобетонна стената на началническото величие и мощ. С риск да загуби част от своето “очарование” козирогът изчаква, намира удобен и спокоен повод и разшифрова истината за тягостната ситуация в Института за български език и литература. Било му “поднесено”, макар и индиректно, извинение. А той, козирогът Никола, никога не е бил сред любимците. Беше им само необходим. И накрая – изтъкаха си платното, ритнаха кросното!...
За бушуващите в сърцето на Никола чувства след тази среща неволен свидетел и
“потърпевш” става проф. Ц. Цанков, за което и разказва подробно в своите спомени.
Простил му беше проф. Цанков, защото най-добре от всички познаваше неговия характер – добронамерен и нестаяващ злоба към никого. Не му прости обаче един от тях, който, изглежда, често е сърбал собствената си надробена попара заради неспазвани срокове или неудовлетворителна разработка. Върна му го след промяната със смехотворни, необосновани квалификации. Ставаше дума и за “бълваните” концепции и предложения от кабинета, които били, видите ли, предизвиквали непрекъснати реорганизации и излишни преустройства.
Питам ви, господа – “другари”, какво лошо видяхте в това? Престъпление ли е да се лансират новости, да се излиза от дълбокия коловоз? Те, от кабинета, предлагат, за това им се плаща. Решаваха други – става ли дадена концепция или не. Други утвърждаваха. Защо не обвинихте тях, ако в това беше бедата? Явно страхът за собственото местенце беше сковал разсъдъка ви. Явно по-лесно ви беше да хвърляте дълго стаявана злоба и завист срещу нарочения от “реформаторите”.
Потърсих в личния архив на Никола някакви следи от работата му като началник на кабинета. Оказа се, че в къщи няма такъв, а той, ученият, професорът, обичаше реда. Научните си разработки подреждаше стриктно и акуратно. Изненадана бях. Но както по-късно щях да узная, той успял да вземе само куфарчето, с което всяка сутрин отиваше на работа в ЦК.
Защо “успял” ли?
Още в първия работен ден след прословутия пленум при него, в кабинета му, влиза Продан Стоянов, завеждащ отдел “Деловодство” на ЦК на БКП. Леко смутен, казал му:
-Кольо, др. Петър Младенов ме упълномощи да ти предам да си отидеш веднага в къщи. Ако трябва, ние ще те потърсим!
Същият този Продан Стоянов, който с голяма тревога и загриженост съветвал автора на “протестното” писмо Петър Младенов да помисли сериозно, преди да реши дали наистина да го връчи на Тодор Живков!? Защото иначе,”...познаваш го добре, оттегли го, иначе той ще те ликвидира!...” Разговорът, по думите на “реформатора” Младенов, става на 25 октомври 1989 г.
Същият този Продан Стоянов, когото Огнян Дойнов в разговор с Бинка Пеева и Крум Благов /Записът е направен на 19.XII.1990 г./ ще характеризира по следния начин:
“Аз малко обидно ще се изразя, но това е слугата на много господари. И на предишния, и на новия, лесно ориентиращ се към кого да върви/.../. Той беше издигнат от Милко Балев. Той стана човек на Чудомир Александров и се въртеше около него, когато бяха спекулациите, че той ще замести Тодор Живков. След това премина през Георги Атанасов и сега се издигна. Това е неговата роля. Аз... трудно ми е да го докажа /въпросът е дали Пр. Стоянов не се издига, тъй като държи в ръцете си документи и факти в качеството си на зав. отдел “Деловодство” на ЦК на БКП.”/.
Целият архив на Никола, служебен и личен, всичко останало заключено в касата на кабинета. В куфарчето сред купчинка страници по-късно намерих следното:
“Другарю Живков,
Предложена е нова структура, която според мен е по-подходяща. В сегашния си вид материалът съдържа редица празноти – например за деформациите и т.н., и т.н.Но тези въпроси може би са разгледани в другите части. За първото писмо до Горбачов трябва да се състави текст. Аз не направих това, защото го нямам. Според мен не е уместно да се дава оценка на преустройството в СССР. Не е ли правилно да се разгледат само външните аспекти? И т.н.”
...
С уважение: Н. Стефанов
Нямам представа за какъв документ става дума.По-късно се натъкнах и на текст на Никола, в който той размишлява върху генезиса и съдбата на социализма. Видно бе, че той продължава да вярва, че не се е отрекъл от марксизма, отчитайки, разбира се, и реалностите на съвременния свят.
...
Когато в СССР, а след това и в други социалистически страни, започна преустройство, БКП, която бе партия с голям политически опит, не можеше да не си даде сметка, че се навлиза във време на исторически необходими промени.И за България това бе единствената алтернатива. Ние не само приветствахме съветската перестройка, ала пристъпихме към анализ на собствените си проблеми със съзнание, че е нужно да се проведат радикални реформи, да се отиде до корена на социално-икономическите, политическите и духовните процеси.
Във връзка с това изминахме сложен и труден път при търсенето на най-сполучливи решения. Сложен и труден път, защото ставаше все по-ясно, че зад увеличаващите се остри проблеми не временни слабости, не грешки от тактически характер стояха, а недъзи, присъщи на самата система. Така Никола ми разказваше, когато биваше с по-бодър дух. Разказваше ми и как се е стигнало до идеята за Юлската концепция, която бе утвърдена през 1987 г. Изработването на концепцията не бе плод на кабинетни хрумвания, сякаш искаше и мен да убеди професорът. То бе предшествано от сериозен опит да се отговори на ред проблеми, които вълнуваха и тревожеха милионите хора. Голяма работна група от учени и специалисти разнищваха, защо социализмът се оказа на практика в ариергарда на световния прогрес? Защо не осигурихме висок жизнен стандарт на народа? Защо допуснахме редица случаи на извращения?
Юлският пленум и приетата от него концепция не оправдаха големите надежди. С тъга в гласа ми говореше Никола. Те провъзгласиха замяната на един модел от друг модел, но не стигнаха до края, до промяната на самата система. С други думи, на Юлската концепция липсваше нещо много важно. И ние скоро почувствахме това. Очертаха се контурите на една криза. Напрежението растеше...
Логиката на самия живот ни доведе до идеята, че трябва да се измени тогавашната система.
- Търсехме причините! – тихо ми говореше Никола, за да преодолеем допуснатите слабости. Всички ние, партията, поехме отговорността, като провъзгласихме дотогавашния т. нар. априлски модел за неадекватен на новите реалности.
В този дух Тодор Живков, кабинетът, сътрудниците, учени и специалисти виждаха генезиса на злото, направиха опит да коригират грешките. Но дойде 10 ноември 1989-а!
Пак в Мемоарите на Тодор Живков е напис