Спомням си баща ми почти винаги седнал в миниатюрния си псевдокабинет, а после в инвалидния стол, от който не успя да стане. В първия стол той сътвори някои от най-добрите си идеи, а във втория ги унищожи.

Трудно е да се пише за човек, до когото си бил през по-голямата част от живота си и за когото знаеш толкова малко, ако се има предвид прекараното заедно време. Баща ми беше, на пръв поглед, дистанциран и вглъбен в себе си човек, който според мен отделяше малко време за семейството си. Целият беше потопен в книгите и идеите си, които в крайна сметка се оказаха фатални за него. Не зная, може и да не е точно така, но нямам много ясна представа за това, което той пишеше. Срам ме е, но не съм прочел нито една он неговите книги. Никога не са ме интересували. Като ученик ми беше по-интересно да чета “Тримата мускетари” или “Мадам Бовари”, а по-късно като журналист - вестници и списания.

За това, което той мислеше, зная от разговорите с него. Винаги, когато имаше малко време, той обичаше да излиза на разходка с мен и тогава споделяше, какво го тревожи или радва. Никога в затворено помещение. Защо, ще разберете от тази книга.

Казваше, например, че социализмът губи съревнованието с капитализма в областтта на науката и техниката. Той, колкото и да е странно, се възхищаваше от Маргарет Татчър и начина, по който тя успя да измъкне Великобритания от кризата.

От тези разговори зная, че баща ми смяташе, че социализмът може да се трансформира постепенно в демократично многопартийно общество с пазарна икономика. Тези идеи бяха се затвърдили у него след посещенията на Тодор Живков в Германия и Китай.

Баща ми не успя да реализира своите идеи за плавен преход от тоталитарно към демократично общество и няма вина за това. Вината му е, че имаше такива идеи, които не се харесваха на “съветските другари”. Ето заради това баща ми беше екзекутиран бавно и мъчително от българските послушници на КПСС.

В тази книга ще намерите обвинения срещу някои известни в миналото хора. Те са резултат от мъката и любовта на една жена - моята майка. Не мога да й откажа да излее душата си и да се опита да изкупи част от несъществуващата вина на баща ми.

Но, моята истина е, че не само хората описани в тази книга, са виновни за това, което сполетя баща ми. Те бяха (лека им пръст) плод на една система, в която човек, за да оцелее, трябваше да прехвърли непременно вината върху някой друг, да очерни приятел, за да запази положението си в обществото (разбирай - в очите на Партията с главна буква). Ето защо, тези хора продължиха своя стар начин на живот и навиците си от тоталитарно време и в новите условия, които всъщност не бяха толкова нови.

Възможно е те да са били подтиквани от бивши “другари” да направят това, което направиха. Но всеки си плаща, рано или късно, за това, което е направил или не е направил.

Истинската вина за мъчителните години, които баща ми изживя след ноември 1989-та, носи системата, създадена от една партия, която трябваше да взема непременно жертви, за да оправдава своето съществуване.

Баща ми трябваше да поеме вината на други хора, за да могат те да си поделят милиардите, да сторят вили във Флорида или Испания. С поемането на вината баща ми се справи прекрасно. Той мълча 13 години и не каза дори на майка ми или на мен, какво всъщност се случи преди, по време и след 10 ноември 1989 година. Той може би се страхуваше за нас, защото знаеше, че печално известната Държавна сигурност (ДС) е жива и здрава и продължава да дърпа конците.

Спомням си например, как се опитах да помоля един известен колега - министър при Жан Виденов и член на ръководството на БСП, да направи нещо, за да бъдат отменени безсмислените обвинения, че баща ми е “виновник за национална катастрофа”. Само в скоби - баща ми помогна на този човек през 1985-та. Та министърът от БСП ми каза, че “не били подходящи условията”. По-късно разбрах, че е бил човек на ДС. Той между другото, осребри службицата при Виденов с няколко милиона в зелено.

Отново казвам: не виня почти никого. Жалко е само, че един толкова светъл разум като баща ми трябваше да гасне бавно и мъчително в продължение на 13 години. Но, в края на краищата, животът е такъв, какъвто сам си го направиш.

Баща ми беше забравен от приятели, съратници, сътрудници, защото сам избра такова съществувание. Той предпочете да се откъсне от живота, да се изолира от него. Обвинен от истинските виновници за това, което се случваше или не се случваше в България, за “виновник за националната катастрофа”, изключен от БКП, за която работеше в продължение на години, баща ми се бунтуваше, но само вътрешно. Интелектуалецът в него не му позволяваше да предприеме някакви “крайни” действия. Можеше само да посегне на живота си. Което направи, за щастие, неуспешно.

И така, баща ми изживя един доста ненужен за обществото живот от гледна точка на така наречената “Партия”. От гледна точка на науката, той остави доста произведения, които най-вероятно никога няма да бъдат оценени. Ако преди това не бъдат изгорени от неговите бивши “партийни другари” или колеги по професия.

След като те са в състояние да обричат и убиват невинни хора, защо да не изгорят книгите им? Така няма да остане дори след, а само пепел. Или ще остане, може би?

Радвам се с огромна скръб в сърцето, че баща ми се отърва от този живот и от постоянна мъка, с която той беше придружен. Жалко, че умря толкова разочарован.

И все пак ми е много мъчно: та, той ми беше баща!

Коста Стефанов

ВЪВЕЖДАЩИ МИСЛИ

Бързам да уточня – не пиша биография на Никола. Не времето и пространството ще редят фактите, събитията, явленията. А острите проблеми, чувствата, които те пораждат, емоционалните изблици ще оформят по-малките или по-съществените части от мозайката, наречена съдба. Трагичната съдба на човека, учения и политика чл.-кор. проф. Никола Стефанов.

С кървящи от мъка сърце и душа ще се опитам да преразкажа за радостта и болката, за терзанията и успехите, за подлостите хорски и гордите човешки прояви не само на любимия човек, с който преживях 50 години. Ще разкажа и за тези, които го въздигаха, но и за онези, които го омерзиха, които срутиха негови кумири!

Подобаващо място ще отделя на “реформаторите” А. Луканов и П. Младенов, а също и на техните сателити и подставените им лица,не ще подмина тройката клеветници “под шапката” на Нико Яхиел...

С омерзение ще спомена за демагогията и “игричките” на дребно на бивши и настоящи политици от “високите етажи” на властта.

Към тази стъпка - да напиша за Никола, идеята ми даде и ме насърчи нашият син Коста, прокуден през девет страни в десета. Поведе ме и внушението на изтъкнатата писателка Джаки Колинс – родена в Лондон, но живееща в Бевърли Хилс, че за починалия съпруг не трябва да се тъжи, а да се възпява. Това е и моят дълг – последното, което мога да сторя за човека, който стана моя съдба.

Сядайки да пиша, спомних си няколко стиха на П. К. Яворов:

Не ме е страх от хорски съд, присъда –

Не всякога е прав света,

не ме е страх – в тъмница нека бъда,

но ... да мирува съвестта.

Сигурно не ще успея да разкажа цялата истина за Никола – и по субективни, а и по обективни причини. Но ще се отправя на това пътуване към истината! Професорът отнесе много тайни в Отвъдното! С присъщата си скромност и благородство Никола едва отваряше дума и за своите душегубци. За онези, които, тикани от властолюбивия си нагон, с човешките си низости причиниха неговата безвременна гибел. Жестока е истината за онези “реформатори” и сателитите край тях, чиято умопомрачителна подлост съчини и режисира един от най-зловещите сценарии.

Завист и кариеризъм поставяха постоянно прегради из трънливия път на човека, учения и политика. Сещам се за мисълта на Монтен, че след хората, които заемат най-високи постове, не познавал по-нещастни от онези, които им завиждат. И за тях, за завистниците и клеветниците ще стане дума. Поименно – с факти и аргументи. Завистта на Яхиел, на Илчо Димитров и Начо Папазов, на Стоян Михайлов роди омразата им към Никола.

Казват, че човек е създаден за обществен живот и че пълната самота можела да породи у него само отчаяние. Вярно е, но аз съм от друго тесто замесена. Самотна съм, защото преживях любимия човек. Но не се чувствам “бедна”, защото не живях за себе си! Пребродих 50-те години съвместен живот с Никола, живот, който приличаше на блестяща кристална чаша, която властогонци и завистливи кариеристи счупиха с един замах! Чрез дългите подли и подставени ръце “реформаторите” и сателитите им прекършиха полета на учения, преди да се нарадва на живота. Когато щастието щеше да почука на неговата врата, той изстрада само отблясъка от него.

Здравият и чист разум на Никола не му позволяваше да бъде щастлив в последните фатални 13 години, защото видя и изпита на гърба си страшната българска действителност!...

Чудатостите на Никола бяха безкрайни, но винаги само в една посока. Лишаваше се от всякакви “земни радости”, за да има време и да може да твори.

Професорът не беше нито амбициозен драскач, нито амбициозен политикан. У него всичко беше истинско и неподправено, “ненапудрено”. Той искаше и се стремеше към едно – да бъде полезен. Искаше доверие за себе си, търсеше признание и за творчеството си, и за практическите си дела. А доверието за него означаваше необходимост и полезност. Това се опитвам да поясня в писанието си, което му посвещавам.

Цял живот той пишеше, четеше и пак пишеше. А написаното търсеше излаз и приложение в практическата му дейност за ползата на народното добруване.

Дясната му ръка, неговият “Бог”, беше протегната към човека, към хората!

И за да финализирам уводните си думи, ще уточня и същността на книгата, посветена на Никола – Пътувайки в спомените си, ще търся ИСТИНАТА за неговата “вина”! Ще я търся, ДОКАТО СЪМ ЖИВА! И ЩЕ ЧАКАМ ОТГОВОР!

Още нещо - лично! Никола ме научи да обичам истински, всеотдайно. Благословена съм, че го имах до себе си!

И за това ще стане дума, защото ще го нося в сърцето и душата си до срещата ни в ДРУГИЯ, ПО-ДОБРИЯ СВЯТ!

От автора

С преклонение и с голяма благодарност към Георги Йорданов заради отвореното му писмо до АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

“ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”

Ще го използвам често като мото!

ИЗ “ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”

“Принуден съм да ти кажа: ДОСТАТЪЧНО!” Напълно съм убеден, че е крайно време да спреш, да размислиш. Тогава ще разбереш, че освен омайната песен на славолюбието и жаждата за власт, които те разсипват, добре е да чуеш и друго мнение за себе си.”

Така започва писмото си до АНДРЕЙ ЛУКАНОВ бившият кандидат-член на политбюро на ЦК на БКП ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. От това писмо ще си позволя със съгласието на автора, разбира се, да “извадя” само някои от характеристиките, които Йорданов прави на своя бивш колега и близък.

Писмото е отпечатано във в. “ДЕМОКРАЦИЯ”!

“... В писмото ми ще съзреш думи, от които бягаш, мисли, които не щеш да чуеш. За теб е по-примамлива мелодията на сирените, скрити в дълбините на властта. Но не отвръщай взор от грубото лице на суровата правда.”

...

“... А и аналогични мисли за теб и постъпките ти, като съдържащите се в това писмо, имат други уважавани хора, които отблизо те познават... Времето на коренната промяна ми помогна да опозная същността на лукавството, коварството, хулите, лъжата, клеветата, неблагодарността... на волята да не се говори, когато по-справедливо е да се мълчи.”

ЗАЩО НИКОЛА ПОСЕГНА НА ЖИВОТА СИ?

Седим с опънати до скъсване от напрежение нерви сякаш струните на “Страдивариус” се бяха втъкали в телата ни. Сгушили сме се пред телевизора. Слушаме доклада, който изнася пред XIV конгрес новият генерален секретар Петър Младенов. Не вярвах на ушите си. Сякаш адът се настаняваше не само в страната ни, но влизаше и в нашия дом. Цифри и “аргументи” рисуваха безмилостно апокалиптична картина, до каква икономическа катастрофа е доведена България в годините непосредствено преди 1989-а.

Никола седеше безмълвен. Недоумявах, как е възможно самообявилите се за “реформатори”, които дълги години се пъчеха като членове на Политбюро, като министри, така да клеветят. Да, за мен това бе не само клевета, а и необяснимо поведение. В тези мигове не само потомствената ми тъмночервена привързаност се разбунтува. Как ли щеше да се чувства дядо ми, чиято глава била отрязана като на пиле през септември 1923-а, защото бил партиен секретар и организатор на “някакво си” въстание, потушено с огън и кръв от войска. Или баща ми, лека му пръст, ятакът, останал 11-годишен сирак, после прегърнал идеите на погиналия си баща. А баба ми, милата и измъчената, останала вдовица едва на 30 години, вече невярваща в нейния си Господ, се опитвала да организира за митинги в крайдунавския град непросветените и отрудени жени.

Сама се питам: защо се увлякох в тези самосъжаления? Борбен характер съм – родова черта, не искам познати или непознати, когато четат тези редове, да отсичат: малодушие, капитуланти, дезертьори! Отсичам: нито едно от трите! ТЪРСЯ ИСТИНАТА ЗА НИКОЛА! ЗА ЧОВЕКА, ЗА УЧЕНИЯ И ПОЛИТИКА!

В тези страници, които посвещавам на моя обичан съпруг, няма да защитавам нито партията, за която в продължение на много години и фамилията ми, и аз, и Никола отдавахме всички сили. Няма оправдание и за приятелите, които се изпариха яко дим. Ще търся само ИСТИНАТА!

ИСТИНАТА за живота на човека, на учения и общественика чл.-кор. проф.

. Никола Стефанов. А той, поглеждам скришом към него, все така безмълвен и недоумяващ, седеше вече без всякакъв видим признак на разумен живот. Току-що бяхме чули, че него, заедно с още петнайсетина виновници, го изключват от партията.

Ще приведа само част от “обвинителния” акт – документ от XIV конгрес, за да се очертае ярко “компанията”, към която е притъкмен, пришит и Никола:

“Монополът на партията позволи постепенно в ръцете на една тясна прослойка да се съсредоточи тотален контрол върху производството и разпределението. Нейна основна грижа бе не преодоляването на кризисните явления в политическата система и другите сфери на обществото, а запазването на господстващите й позиции.

Най-голяма вина за тази фактическа узурпация на властта и за последиците от нея носи авторитарният режим през последните 35 години и лично несменяемият ръководител на партията и държавата през този период Тодор Живков.

Своя отговорност за настъпилото израждане на политическата система носят колективните ръководни органи на партията /конгреси, конференции, състави на ЦК/, които одобряваха политиката и утвърждаваха кадрови решения.

На основата на доказана политическа вина за тези и други деяния висши ръководни и контролни орган на партията изключиха от нейните редове Гриша Филипов, Милко Балев, Пенчо Кубадински, Огнян Дойнов, Дража Вълчева, Димитър Стоянов, Васил Цанов Василев, Емил Христов, Атанас Малеев, Ангел Цанев, Петко Данчев. Непосредствено съдействаха за укрепването на едноличния режим редица сътрудници от апарата на бившия ЦК на БКП и главно от кабинета на бившия генерален секретар като Никола Стефанов, Нико Яхиел...”

Елитна компания наистина! Само че едните са решавали, тези от Политбюро, от втория етаж, а Никола? Какво право е имал Никола да решава?!!!

Обич моя! Мъка моя, дай ми сили! Все още не знаех какво ни очаква!

Опитахме се нещо да хапнем. Аз продължих да следя хода на конгреса, в стаята – студ. Беше краят на януари 1990 г. Никола тихо ми каза:

- Отивам да полегна

Ах, това фатално полягане!...

Аз нямах навика да почивам по обяд, пазех тишина. Навик от многогодишното ми съжителство с един работохолик, влюбен до безумство в науката. След няколко часа тихо открехнах вратата на спалнята, Никола – с гръб към мен, спокойно сякаш спеше. Не го обезпокоих. Но тъмното отражение върху прозорците ме принудиха да проверя отново какъв е този сън? Не бе му се случвало. Надвесих се над него, повиках го. Никаква реакция. Започнах да го галя, да го успокоявам, все още не бях разбрала какво точно се е случило. И след неистовото ми викане и дърпане усетих отпуснатото тяло. Изтръпнах! Обезумяла, започнах да звъня в Бърза помощ. Озовахме се в “Пирогов”. Цяла седмица се бориха за живота му, снахата, д-р Стефанова Силвия, бе край привързания за леглото си свекър. Мен не ме допускаха. Мен ме питаха и разпитваха часове – пак и пак. Какво , как, ЗАЩО? В онези дни все още не можех категорично да отговоря. За себе си, разбира се, бях сигурна:

“ВИНОВНИКЪТ” ЗА КАТАСТРОФАТА НА БЪЛГАРИЯ НЕ БЕ ИЗДЪРЖАЛ!

Разумът бе отстъпил, бе рухнал под натиска на силните на деня. Тяхната “справедливост” се оказа по-силна от духа на Никола. Тук ще цитирам мисълта на Паскал, че “справедливостта без сила е немощна, но силата без справедливост е ТИРАНИЧНА!”

Обявяването на Никола за виновник бе прието от него не само като лично отмъщение, а и като гавра с идеала, с човешките добродетели. Тройката “реформатори” опитаха чрез конгресни решения, посегнаха и към закона /процесите срещу Т. Живков, М. Балев и др./, за да затвърдят дълго мечтаното партийно и държавно лидерство. Станаха герои – еднодневки, но въпреки краткото си властване, те натрупаха толкова жестоки човешки трагедии, колкото няма описани дори в цялото творчество на Шекспир.

Колко добрини сътвориха за народа си “реформаторите”, историята ще отсъди. А аз ще подкрепя своята лична позиция , като потърся помощта на Горкиевата мисъл, че е убил не онзи, който е ударил, а онзи, който е родил злобата. Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров дадоха тон за злостните изстъпления на друга една тройка герои на нашето време. Но за тях – по-нататък.

...

“Достатъчно, АНДРЕЙ!”

“Не е възможно да се намери оправдание за твоето съпричастие с акцията за саморазправа в партията.”

...

...”Ти не се посвени да участваш в кампанията за компрометиране на кадрите на всички равнища, за дискредитацията на твои другари, които, ако не са по-достойни, с нищо не са по-провинили се от теб.” ...

Непосилна болка и горчилка стягаха гърдите ми, когато Никола, след излизането си от “Пирогов”, седеше в т. нар. Кабинет, безмълвен, безразличен към всичко и всички. Телефонът не подаваше сигнал, че приятел се е сетил за него, на вратата никой не известяваше за своето гостуване. За разлика от преди. Дни, седмици наред, месеци дори – никакъв признак за интерес към това , което ставаше навън. Не слушаше радио, не четеше вестници, само от време навреме го скланях да поседи пред телевизора. Седеше, но погледът, мислите му се рееха по неведоми за мен посоки...

...След време, в поредния мъртвешки ден – да, без грамче преувеличение, домът ни бе заприличал на гробница, телефонът звънна остро и предизвикателно. От Българското национално радио – програма “Хоризонт”, приятен женски глас попита , може ли да говори с проф. Никола Стефанов. Отказът бе категоричен. Помолих да позвъни вдруги ден.

- Колежка сте – казах й, ще се опитам да помогна. Но, моля, Кажете защо се сетихте за професора?

Обясни ми, че Никола Стефанов, по думите на Евгения Живкова в интервю за радиото, бил направил опит за самоубийство, защото върху него по време на следствието бил упражнен натиск, за да свидетелства срещу Тодор Живков.

След дълги увещания от страна на журналистката Нина Спасова, с моето посредничество, разбира се, направихме опровержение. Защото истината бе, че не това го бе подтикнало към проявеното малодушие. Опровержението, за жалост, се оказа причина, не единствената, но съществена, между Никола и “Секвоя” да се издигне трудно преодолима бариера.

Същата манипулация с опита на Никола за самоубийство направи и Тодор Живков. Румяна Узунова от радио “Свободна Европа” го пита:

“ – В писмото на вашата внучка Жени Живкова до “Амнести Интернешънъл” ставаше дума, че е упражнен натиск върху хора да дават лъжливи показания срещу вас и, мисля, беше цитирано името на Никола Стефанов, който дори направи опит за самоубийство след това.

- Дойде при мене, след като бях освободен, между впрочем, аз го извиках, началника на кабинета, който беше последният началник на кабинета ми няколко години, преди да бъда освободен. Казва се Никола Стефанов. С него аз проведох разговор и двамата с тревога констатирахме, че промените, които започват сега у нас, са в духа на съветската перестройка. Защо ние се тревожим? Защото в Съветския съюз се говореше за повече социализъм, но Горбачов нямаше концепция. Там се създаваха и развиваха остри социални и национални противоречия. Отиваше се към хаос. Ясно е, че ние не можем да вървим по тоя път. Това сме разговаряли с началника на кабинета още преди да бъда освободен. Но след освобождаването моите приемници тръгнаха по този път, а това беше тревожното. И по тоя въпрос разговаряхме. След тоя разговор той писмено е съобщил в Политбюро какви разговори сме водили двамата. И започват срещу него един натиск и той стига... не можал да издържи. Аз не знам какво е глътнал, но, дето се казва, полумъртъв са го закарали в “Пирогов” и там са го спасили.”

Ще поясня отново няколко съществени пункта от това изявление на Тодор Живков.

Първо. Опитът за самоубийство Никола направи в дните на ХIV партиен конгрес, когато в доклада си Петър Младенов го обяви за виновен за кризата в България и че го изключват от БКП. В следствието той беше викан и разпитван доста по-късно във времето.

Второ. Никола не е правил никакво писмено донесение или съобщение в Политбюро за тази среща специално. През февруари 1990 г. професорът написа Отворено писмо до Петър Младенов и Андрей Луканов, което помествам в тази книга, без да променя дори запетая, и от което е видно каква е неговата тревога. А тя няма нищо общо с разговора му с бившия генсек.

Трето. След споменатата среща Никола се бе видял с Георги Атанасов /един от поредните любимци на Т. Живков, за когото той полагаше особени грижи и когото пред Виктор Шарапов бе предложил за бъдещ генерален секретар/. С Георги Атанасов те са земляци и приятели още от студентските години. Живели са дори на една квартира. Доколко това е било двустранно и истинско приятелство не зная, но ние откликвахме на всички покани на Георги /Гошо/ и се чувствахме не съвсем уютно на гости и на абитуриентските вечери на Анелия и Веселка – двете му дъщери. Уважихме и сватбеното му тържество с втората му съпруга Людмила Филипова.

ТАКА ЧЕ: ЕТО ТОВА Е ИСТИНАТА, САМАТА ИСТИНА около преекспонираната постъпка на Никола. Съжалявам. Но трудно преглъщам неистините независимо от това кой, къде и защо говори и преиначава опита му за самоубийство!...

Този случай, не зная защо, стана поводът Никола малко да живне. Вече се заслушваше в радиопредаванията, повечко се заседяваше пред телевизора. Пожела да преглежда и в. Труд, който единствено си позволявахме да купим. Всичко това обаче бе съпроводено с изключителни духовни страдания.

Тормозът се прехвърли и върху единствения ни син Коста, който от близо 10 години бе журналист в Българската национална телевизия. След повече от 20 документални филма, някои от които правени в най-кризисни за света региони /ще спомена Афганистан, Мозамбик, железничарската стачка в Англия и др./, след тригодишно кореспондентство в Полша, при което нито веднъж не го укориха за необективност, “реформаторите” го снеха от поста главен редактор на международните новини. Направиха го редактор – като начинаещ, защото бил син на “небезизвестния” Никола Стефанов. А Коста владее и ползва седем чужди езици.

Отвориха ни още една, много по-болезнена рана, далеч по-жестока!...

Към каква демокрация се бяха устремили “реформаторите”, след като още с първите си действия доказваха тъкмо обратното. Бях чела някъде, че демокрация с укази не се създава, чет. нар. Демокрации най-често не са нищо друго, освен егоистични и лицемерни властолюбиви стремежи. Групата “реформатори” превърна живота ни в трагичен куклен театър, в който слушахме само хули, режисирани от тройка кукловоди.

“Като председател на партийно-държавната комисия по деформациите започна /Луканов – б.а./ да разчистваш лични сметки, да хвърляш прах в очите, измисляйки провинения...”

...

“Превъплъщенията на политическата ти пластичност и морална безпардонност като че нямат край...А бесовете “сурват” не един рицар на омразата към дълбините на тъмното езеро. ТОВА Е ТРАГИЧНО!”...

...”Ти падна толкова ниско, че си присвои правото на абсолютен съдия. Законен е въпросът: с каква съвест изключваш себе си от кръга на отговорните, включвайки имена, които дори ВПС не е обсъждал...”

Цитати из “ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”

За да доказват вината на Никола, неговата, личната вина, за катастрофата и разрухата, извикаха го в прословутата Луканова комисия по деформациите.

“НЯМАМЕ КОНКРЕТНИ ОБВИНЕНИЯ!...”

Никола беше се обрекъл на дълга. Беше не само умен, а и високо отговорен учен и ръководител, честен и почтен човек. Опитваше се да приземи, да слее в едно научна теория и практика. Виждах го удовлетворен и щастлив, когато успяваше в такива свои начинания.

Затова мислеше, подготвяше се да доказва пред комисията истината за страната, за собствените си дела.

А истината и лъжата, както се оказва, бяха в такова съотношение, в каквото се намираха земното кълбо и ... главичката на карфица. Записваше си Никола и искаше да убеди не само Андрей Луканов и Петър Младенов, а още и Александър Лилов, Добри Джуров, че нямат право да наливат вода в чужди мелници, да позорят партията с “реформаторските” си напъни. Зарови професорът глава в статистически справочници, в партийни и държавни документи от “позорните” тоталитарни години, за да пита означава ли апокалипсис, имало ли е такава икономическа криза в България преди “великата” дата, след като средният доход на глава от населението през 1986 г. например е бил някъде над 500 лева, че само през 1988 г. са били построени близо 70 000 жилища, че националният доход е растял с всяка измината година, а през 1989 г. брутният вътрешен продукт е бил близо 5 000 долара на човек. А безработицата? Безработицата беше почти равна на нула. И още, и още искаше да им каже Никола на “реформаторите”. За грижите в областта на образованието и науката, в системата на здравеопазването и културата и т.н. Много можеше да им каже, беше се въоръжил да доказва и обяснява за същността на работата си, неговата и на кабинета на Тодор Живков. Но не биде! Върна се разочарован, но и с мъничко надеждица, че все пак някога...

...Започна да ми разказва. А всичко при него като изказ винаги е бивало пестеливо, какво го е питал упълномощеният от Андрей Луканов негов приятел Румен Сербезов, успял ли е да опровергае обвиненията за неговия “принос” – това очаквах да чуя. Уви! Били трима непознати, главният, този, който се явил като говорител от името на комисията, бивш военен, чието име не запомних, започнал да го успокоява:

- Другарю Стефанов, нищо конкретно нямаме като обвинение срещу вас, но, видите ли...

Никола настоял:

- Но защо ме изключиха от партията, в какво съм сбъркал, каква е вината ми?

Отново успокоителни обещания:

- Не се притеснявайте, сега, виждате, каква “буря” е навън. Нека всичко се успокои. След това ще ви възстановим, считайте, че не сте изключван!

- Но кажете ми, пак настоял, поне едно обвинение, поне една причина?

- Ами... като началник на кабинета... Последвало вдигане на рамене...

От целия разговор протокол не е воден, нищо не било формулирано и документирано. Поне пред Никола по време на разиграния политически театър на абсурда. Същата участ постигнала – по собствените му признания – и ген. Георги Милушев...

Никола имаше право да чуе истината не само в т. нар. Миникомисия, за да се възвърне към нормален живот. Казаха му я. Но нечия нечиста съвест и лично пристрастие не я пуснаха в публичното пространство. Тази истина, която за Никола значеше живот или смърт, беше принесена в жертва на Лукановата изгода и омразата му към професора. Но за това – след малко.

Надеждицата, дадена му в заседанието на миникомисията по деформациите, че все някой от бившите му колеги, с които бе делил делници и празници в къртовски труд, ще се сети да постави въпроса за неговото реабилитиране, все повече и повече изчезваше. И понеже, повтарям, нищо от срещата в Лукановата комисия не излезе на бял свят, сред трима от висшите етажи на бившия ЦК на БКП, които го бяха нарочили като виновник за своите провали, се появиха неистови желания да го омаскаряват, да му приписват какви ли не грехове.

Никола никога не се стремеше към постове, властови амбиции нямаше. Той, където и да го изпращаха, “заболяваше” от своите си принципи – търсеше новото, изпреварваше доста често събитията.Той забравяше, че политиката, в която беше нагазил не по своя воля, не е наука, а изкуство. Именно тези му качества не искаха, или по-вярно казано, не можаха да разберат властолюбците, “реформаторите”.

Преди да започна с имената и от кръга на Нико Яхиел, ми се иска да припомня великата мисъл на Хердер: “Гордий човече, обърни поглед към примитивното устройство на твоите събратя, ти още го носиш в себе си, подобно на твоите нисши сродници, си канал, през който минава храна.” Тричленката около Яхиел си беше въобразила, че те са хора съвършени и безгрешни, родени да раздават своето си правосъдие. И започнаха, задоволявайки накърнените си властолюбиви страсти, да подхвърлят като футболна топка на завистливите си пера, съдбата на Никола.

Безпринципни бяха и жестоки. Поиграха си с авторитета, с достойнството и честта му – това бе неговият живот, така, както котка си играе с мишка. Ако можеха, само ако можеха, щяха да го сръфат като горчив хап. Те раниха душата му, те го клеветяха. Той им отвръщаше с мълчаливо презрение. Те интригантстваха, а той ги предизвикваше още повече с гордото си мълчание. А имаше какво да им отговори. За интригата Шекспир казва, че била силата на слабите!

Из “Достатъчно, Андрей!”

“...несръчната ти /на Луканов – б.а./ и користолюбива режисура, започнала на заседанието на Народното събрание на 17.11.1989 г., която продължава и до днес, дава достатъчно доказателства за нечисти намерения и цели...”

ОТВОРЕНО ПИСМО

ДО ДРУГАРИТЕ

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ

Поисках думата, защото прецених, че е мой дълг да взема отношение към обстоятелствата, които в последно време се натрупаха покрай мен. И ако реших да сторя това публично, правя го, доколкото честната позиция не е само личен въпрос.

По професия съм научен работник. От края на 70-те години бях на партийна работа в ЦК на БКП като зав. отдел, а след това /около 3 години и половина/ началник на кабинета на бившия генерален секретар Тодор Живков.

След 10 ноември бях освободен от заеманата длъжност, което смятам за напълно нормално. След това обаче започна поредица от събития, за които става дума тук. Преди всичко бях изваден от състава на ЦК на БКП и НС на ОФ. В доклада пред XIV извънреден партиен конгрес моето име е сред имената на редица хора, за които е казано, че нямат място в партията. Непосредствено след това бе обявен указа на Държавния съвет за лишаване на някои бивши дейци /сред които фигурира отново моето име/ от почетни звания, ордени и медали, поради тежки нарушения на Конституцията, на законите и социалистическия морал, за дейност, довела до деформации в нашето общество.

Както се вижда, тези въпроси никак не са само лични. Макар досега никой да не е водил с мен разговор по моето положение, казаното в указа е достатъчно, за да се разбере, че се касае за сериозни и принципни неща. И ако досега мълчах, смятам, че нямам повече право на това.

Първото, което искам да направя, е да заявя открито и без уговорки: това, което ми се приписва, е абсолютно невярно! Нещо повече. Изразявам недоумение, как е възможно след революционната промяна през ноември, да се излиза с подобни обвинения по такъв начин.

Мисля, че е много важно да се припомни истината за мястото и ролята на един кабинет и на неговите сътрудници. Добре известно е, че не кабинетите вземат решения и организират тяхното изпълнение. Няма нито един случай по времето, когато бях в кабинета, да се е постъпвало така. Така че, ако трябва да се търси отговорност за тежките деформации, би трябвало да се анализира дейността на тези, които бяха овластени от партията.

По времето, когато бях в кабинета, партията изведе задачата за преустройството на нашето общество. В този дух съм работил и аз по доклади и други материали. Сега аз осъзнах, защо издигнатият лозунг за преустройство се оказа пуста фраза. Основната пречка беше командната система и нейният главен носител – Тодор Живков, който не беше заинтересован от реално преустройство. Така или иначе, ние, сътрудниците, се вдъхновявахме от целта нашето общество да се преустрои основно. Не са един или два случаите, когато съм излизал с възражения по принципни проблеми, но това е друг въпрос.

Защо беше търпяна толкова време командната система, защо не се отиваше към реални промени – това са въпроси, които следва да се отнесат към съответните органи и дейци в ЦК, получили доверието на партията. Лично на мен не ми е известен нито един случай, когато внесен материал от Т. Живков да не е получавал оценки, които надхвърлят нормалните за такива случаи прилагателни. Ако е имало възражения по основни въпроси, това бяха редки случаи.

Суперлативите и безпрецедентното угодничество са едната страна на въпроса. Другата страна е, че в реалната действителност не настъпваха промени. Кой е виновен за това? Кой е виновен например за тежките деформации в икономиката? Много години Огнян Дойнов беше един от най-приближените на Т. Живков. Той се разпореждаше практически с неограничена власт. Къде бяха онези членове и кандидат-членове на Политбюро, които отговаряха за селското стопанство, за външната търговия, за партията и т.н.

Поставям тези въпроси /за тях могат да бъдат изписани стотици страници/, защото сега е времето да се кажат големите истини за миналото и настоящето, за това кой е виновен за провалите. Аз добре познавам състоянието на нещата през последните години и се учудвам на подхода да се заобикалят някои истини.

Истините за отговорността на бивши и сегашни дейци. В този смисъл смятам, че не е почтен опитът да се прехвърля вината на други хора, да се търсят изкупителни жертви. Би било много интересно например да се публикуват стенографските записи от заседанията на Политбюро, за да се почувства истинската атмосфера по време на тяхното провеждане. И да се прецени каква е била ролята на един или друг деец.

Означава ли всичко това, че аз отричам личната си отговорност, че не съм допускал грешки? Не, разбира се! И аз нося определена отговорност за това, което се случи у нас. Но аз решително отхвърлям опитите да бъда зачислен в близкото обкръжение на Тодор Живков и да ми бъдат приписвани грешки, чието авторство принадлежи на други.

Искам да се обърна лично към другарите Петър Младенов и Андрей Луканов, за да запитам: смятат ли те, че новият курс на партията може да се провежда с методите, които бяха приложени към мен и са известни на всички още от времето преди 10 ноември. Сега аз съм една развалина във физическо и психическо отношение. Дали моят случай е изключение? Струва ми се, че поне в някои случаи сегашната ситуация ни връща към генезиса на живковизма, когато се развихри гонението на несправедливо обвинени хора.

Недоумявам, как стана така, че сред най-виновните се оказаха и хора, които по силата на служебните си задължения нито са вземали решения, нито са ги привеждали в изпълнение. Недоумявам, къде се загубиха, как така се оказаха “чистички” бивши и настоящи дейци, които много години бяха под крилото на Т. Живков. Не са нужни големи усилия, за да се изкарат наяве истините за т. нар. “възродителен процес”, за това, кой подхранваше Т. Живков с идеи за миналогодишните “екскурзии”.

Когато обмислях това писмо, някои мои познати ме посъветваха “да си трая”, тъй като не се знае , дали след неговото получаване няма да се случи онова, което прилагаше Тодор Живков – да се организира срещу автора кампания за неговото пълно компрометиране. На тези мои познати аз отговорих, че бих искал да вярвам на другарите Петър Младенов и Андрей Луканов.

Да, искам да вярвам, че прокламираната хуманна цел да се преустрои нашето общество ще се осъществява също с хуманни средства.

Аз настоявам да ми се даде възможност да се запозная с конкретните обвинения срещу мен, защото до момента не зная защо беше предприета тази кампания срещу мен и бях включен автоматично в група, която има наистина сериозни вини и престъпления.

Готов съм за разговор очи в очи с хората, които са издирили, разкрили и информирали за “нарушенията”, извършени от мен. Струва ми се, че едва тогава ще се разбере кой и какви цели преследва с тази недостойна кампания!

С уважение:

София

/Никола Стефанов/

Глас в пустинята! Никакъв отговор не последва! Реакция, разбира се, имаше, но с обратен знак. Режисираният сценарий за пълната дискредитация на Никола придоби още по-фатални размери!...

Тази кошмарна ситуация принуди Никола окончателно и безвъзвратно да се оттегли не само от обществено-политическия живот. Той напусна доброволно и любимата си работа – науката.

Никола принесе в жертва себе си, за да спаси смисъла на своя живот, своята рожба – Центъра по наукознание!

За да не пречи, за да не спъва бъдещото му развитие!

ЗА ДА ПРЕБЪДЕ!

Каква държава станахме, питам се, докъде ни доведоха днес политиците? Кой ли днес не издава стон или вопъл на негодувание и злочестие срещу мизерията, срещу безработицата, срещу високите цени на парното отопление или системата за пенсиониране.

Милиони сме! А отникъде - нищо! Политици и народни избраници нехаят. Нито една политическа сила – поне засега, няма своя ясна концепция за изхода от кризата, тресяща България. Жесток и абсурден е днешният живот на Българина!

Александър Лилов, за когото в условията на посткомунистическото общество у нас един колега – журналист, Златко Ангелов се казва, ще напише в “Начало” бр. 22, 4-11.11.1990 г.:

“Кой гъделичка обаче инстинктите? Това са все пак личностите по заложби, които са приели – почтено или от интерес – да живеят в обезличаващата редица на комунистическата догма. Един Лилов, оплискан до уши в тоталитарна тиня, трябва да не е достатъчно интелигентен /или да подценява интелигентността на другите/, за да гарантира правото на власт на БКП с нейната 100-годишна история, и то в момент, когато се отрекоха от нея чрез смяна на името”...

Наричат Лилов още Стратега, но го оприличават и на ... сфинкс!

.....

Един Луканов, който е и образован, и интелигентен не може да бъде нищо друго освен циник, защото интелигентният разбира всичко, но разбира какво да каже и какво да премълчи.

А Луканов безцеремонно лъже!

Всичко това беше ей така, между другото, защото те и тези около тях смятат, че на чуждия гръб и сто тояги са малко!

Сега за “подслаждане” още няколко цитата от

“ДОСТАТЪЧНО, АНДРЕЙ!”

“...Нима си забравил /Луканов – б.а./, че в края на 80-те години в САЩ именно ти заяви, че под ръководството на Тодор Живков България по икономически резултати се нарежда до Южна Корея”...

...

“Наистина през последните една-две години бащицата показваше, че доверието му към теб е намаляло. Чувал съм го да казва и пред други колеги: “Луканов служи на чужди интереси”, “не върши конкретна работа”, “представя труда на други за свой” и т.н. Но той не те низвергна, не те отстрани... Така че няма как да зачеркнеш голяма част от себе си, Андрей... Но е потребно да признаеш и своя грях, а не да го стоварваш върху други.”

...

“Ти ли не знаеш, че...един от главните мафиоти се казва Андрей Луканов?

...Нима си забравил, че... ти бе фактически сътрудник в кабинета на Първия.”

ПРОФЕСОРЪТ В КОМИСИЯТА ПО ПАРТИЙНА ЕТИКА

РЕЗЮМЕ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО

Благодаря, че бях призован в комисията по партийна етика. Благодаря, защото след 10 ноември с мен се случиха немаловажни неща, без някой да ми обясни кои са причините за това и какво е моето мнение.

Във връзка с поставения въпрос, как се отнасям към оценката, дадена на конгреса /говоря за себе си/, аз съм категоричен: заявявам, че това, което ми се приписва, е абсолютно невярно.

Това обвинение отхвърлям с възмущение. Аз не съм ангел, а жив човек, който има и своите слабости. Не бягам от критика и самокритика. Но такова обвинение не мога да приема в нито един пункт.

Основната ми слабост, проявена по времето, когато работех при Тодор Живков, беше откъснатостта ми от живота, поради което невинаги виждах дълбочината на деформациите. Работил съм денонощно, включително и събота, и неделя. От друга страна, когато виждах безобразията и се сблъсквах с един порочен стил на работа, не ми стигнаха силите да връча оставката си, макар че няколко пъти бях пред такава алтернатива.

Към мен се отправя обвинение, че съм създател на записки, които са довели до криза. Това е едно тежко обвинение, което отхвърлям изцяло и категорично. Участвал съм активно в разработването на доклади и други материали, възлагани от Живков. Разработвал съм и материали по своя инициатива, но не мога да приема такова обвинение.

Ще се спра на няколко принципни въпроса.

Първо. Смятам, че е много важно да се припомни какво е мястото и ролята на един кабинет и на неговите сътрудници. Времето ни беше ангажирано изключително със задачи, поставяни от Живков. При това с определени от него цели, постановки и решения.

Второ. Недоумявам, че мои записки са могли да предизвикат криза. Колкото и висока да е била длъжността ми, аз бях помощник, а не деец, който е овластен да взема решения и да ги изпълнява. Един помощник може и да сгреши, неговите записки не са задължителни за никого. Нещо повече. Помощниците са длъжни да предлагат идеи в различни варианти. Те ли ще носят в такъв случай отговорност за това, че генералният секретар, Политбюро и ЦК не са били на висота? Така че, ако е имало погрешни решения, трябва да се стигне до тези, които са били овластени, защото те са най-компетентните да преценяват кое е правилно и кое не е.

В този смисъл смятам, че опитът да се прехвърли вината върху мен е опит да се търсят изкупителни жертви. Категорично не съм съгласен да играя такава роля!

Аз предлагам да се прегледат стенографските записи от заседанията на Политбюро, за да се види с какви хвалебствия се утвърждаваха всички материали, внесени от Живков. Аз ли трябва да отговарям за тази безпринципност?

Трето. Твърдя категорично, че нито съм генератор, нито създател на основните идеи, залегнали в партийната политика през последните години. Ще приведа най-важните разработки от този период.

Словото на Живков пред XIII партиен конгрес беше подготвено, преди да постъпя в кабинета. Първият основен документ след конгреса беше записката на Политбюро по т. нар. Качествено нов растеж, където се издигаха редица волунтаристични предложения. Основните положения бяха продиктувани лично от Живков, а количествените показатели бяха дадени от Гриша Филипов.

Вторият документ бе т.нар. Юлска концепция. Идеята за нов модел на социализма, която е основата на тази концепция, както и идеята за самоуправлението не са мои. Всичко това бе продиктувано от Живков,а названието концепция бе предложено от Нико Яхиел. Икономическата част бе разработена от Стоян Овчаров и Иван Ангелов. Аз работих специално по частта за партията.

Третият документ е известният доклад на Живков по националния въпрос. По него не съм работил изобщо. И тъй като не бях съгласен с него, направих всичко възможно той да бъде спрян, но не успях.

Четвъртият документ бе словото на Живков по телевизията, в което той отправи призив към Турция да отвори границите си. Кой е дал идеята за това, не зная. Първоначалният проект за словото бе подготвен в Министерството на външните работи, след което Живков продиктува текстове. Нашата работа бе чисто редакционна.

Петият документ бе докладът пред Декемврийския пленум. Идеята не е моя. В основата на този доклад залегна обстойна докладна записка на Стоян Овчаров.

Шестият документ бе записката на Живков за актуални проблеми на икономиката, в т. ч. За конвертируемостта на лева. Тя е изцяло дело на Петко Данчев и Димитър Гюров. Тогава бях в чужбина.

Седмият документ бе докладът за селското стопанство. Негов автор бе основно Димитър Гюров с Костадин Чакъров.

Осмият документ е известната записка за интелигенцията. Конфликтният момент тук е разделът за положението в творческите съюзи и оценката на Съюза на художниците. Този раздел, заедно с оценката на Светлин Русев и Стоян Михайлов, беше продиктуван мотамо от Тодор Живков. В нашия проект главното бе сплотяването на интелигенцията.

Такава е истината за моето участие в разработването на записки, довели до криза. Още веднъж повтарям, че не мога да приема подобна оценка.

Другата страна на въпроса е, че съм намирал сили по своя инициатива да излизам със записки, в които съм изразявал тревога за съществуващото положение.

Ще спомена някои от тях.

Записка за партията и за нейното извеждане от положението да бъде “етаж” на властта.

Записка за необходимостта от политическа реформа и за свикване на извънреден конгрес на партията.

Материал за синдрома на преустройството и за опасността от криза в доверието към партията.

Материал за неблагополучията в икономиката.

Писмо до Живков по русенската трагедия и предложение да не се приема посещението на Чаушеску у нас.

Материал за разговорите с М. Горбачов и за неблагополучията в преустройството.

Материал за новото в съвременния свят и за нашето отваряне към развитите страни и др.

Разбира се, тези материали носят отпечатъка на времето, което изискваше – наред с другото – да се съобразявам с мнителността на Живков, но в тях, по моя оценка, се поставяха съществени проблеми.

Задава ми се въпросът, не сме ли виждали като кабинет, че страната върви към катастрофа. Да. Виждах това. Пред свои колеги развих мисълта, че тогавашните порядки са обречени. С цялостната си дейност съм се стремял да се търсят пътища за реално, а не мнимо преустройство. Причините за неуспехите са, че Живков не бе заинтересован от премахването на командно-административната система. В същото време аз нямам претенции, че на мене всичко ми е било ясно. Онези години бяха време на търсене, на проби и грешки. Съветският опит също потвърждава това. Аз съм живял и работил с мисълта, че е нужно дълбоко преустройство.

Питате ме имам ли чувство за вина за състоянието на образованието и науката.Както е известно, от 1978 до 1986 г. бях зав. отдел. Между другото ,аз съм изненадан от този въпрос, доколкото започват да се търсят вини за по-отдалечени периоди, нещо, което не се прави, доколкото ми е известно, за другите зав. отдели в ЦК, в т.ч. за хора от кабинета, работили в него близо 40 години.

Що се отнася до това, имам ли вина, трябва да се има предвид, че през разглеждания период се реализираше реформа в образованието върху основата на концепция, разработена в кабинета на Живков и утвърдена от пленум на ЦК, когато аз не съм бил в кабинета. Преди това нашият отдел предложи друга концепция, която беше отхвърлена. По-късно аз предложих друг вариант на вече подготвения в кабинета на Живков проект. Този вариант също бе отхвърлен в Политбюро. В хода на провеждането на реформата,виждайки редица нейни недостатъци, сме правили съществени предложения за корекции, нещо, което може да се види от внасяните записки. През 1984 г. внесох цялостна записка по тези въпроси с цел да се коригират редица досадни слабости в провежданата реформа.

По въпросите на науката съм работил особено интензивно, тъй като – наред с всичко друго – това е моя специалност. Още в началото на 80-те години разработихме цялостен проект за реформа. Беше поръчано този проект да се готви за пленум, след това – за конгрес на науката. На съвещание с участието на учени той бе разкритикуван от Живков и отклонен. Междувременно по наше предложение се внесоха редица корекции в съществуващата нормативна система, в т.ч. за научните степени и звания. По-късно отделът подготви нов вариант за доклад за цялостно решение, но и той беше отхвърлен. Правил съм няколко радикални предложения за преустройство на БАН, на ВАК и тогавашния Комитет за наука и технически прогрес. Всички те биваха отклонявани. Тук искам да направя едно фактическо уточнение – в разговора аз казах, че от 1984 г. науката се е наблюдавала в идеологическия отдел. Всъщност това се отнася само до БАН.

Така че аз не мога да приема върху себе си отговорността за цялостното състояние на науката и образованието. Отделът бе активен инициатор на важни предложения, извеждаше остри проблеми, не се боеше да влиза в конфликт. В ръководството на Министерството на просветата и на БАН бяха поставени близки на Живков и Людмила хора като Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Александър Фол, Панка Бабукова. Не беше лесно да се работи в такава ситуация, но въпреки това отделът намираше сили да се противопоставя, когато трябва.

Искам да обобщя.

И като зав. отдел, и като началник на кабинета категорично не смятам, че имам лична вина за кризата в страната. Това би било издевателство над фактите, защото съм имал съзнание за тази криза и съм се стремял да давам принос как да се излезе от неблагоприятното положение. В този смисъл държа да се проучат конкретно фактите, да се разпитат хора, които честно ще кажат истината. Що се отнася до кризата, редно е да се потърсят нейните корени, тъй като, когато бях вече издигнат, задачата бе да се води борба с последиците от тази криза, предизвикана от хора, разполагащи със съответна власт. Поставям тези въпроси, защото сега е времето да се кажат големите истини. Аз добре познавам състоянието на нещата през последните години и се учудвам на подхода да се заобикалят истини за отговорността на някои бивши и сегашни дейци.

Това не означава, че отричам личната си отговорност. Аз решително отхвърлям опитите да бъда механично зачисляван към близкото обкръжение на Тодор Живков и да ми бъдат приписвани грешки, чието авторство принадлежи на други. Не са нужни например много големи усилия, за да се видят виновниците за кризата в икономиката, във външните дългове, в партията...

Искам да взема един показателен случай. Ако се направи обективна преценка, ще се види, че кабинетът сведе до минимум култоманията, ограничи издаването на трудовете му, противопоставяше се на неговото венцехвалене и т.н. Беше подготвена например подробна хроника за живота и дейността на Т. Живков, чието отпечатване аз отклоних. Предложи се да се издаде специален сборник за трудовете му в духовната сфера. И това предложение беше отклонено. Свалих от печат сборник по международните въпроси. Кабинетът не откликна на инициативата да се преведе на руски език биографичният очерк на Живков и да се подготви филм за него във връзка със 75-та годишнина. Не съм получавал никакви хонорари...

Питате какво е личното ми участие в мерките и наложените наказания на някои представители на интелигенцията. Както преди, по времето, когато работех в кабинета, така и сега, моята позиция е една: никога не съм си представял, че едно ръководство трябва да върви срещу своята интелигенция, да провежда репресии и т.н. За да се отговори на поставения въпрос, трябва да се види кой информираше за интелигенцията, за положението сред тях и кой вземаше решенията. Аз не съм се занимавал нито с едното, нито с другото. Както и не съм участвал в заседанията на Политбюро и Секретариата, в оперативните съвещания при Живков, където се решаваха въпросите на интелигенцията. При нас, в кабинета, се водеха разговори и дискусии за т. нар. Неформални движения, но не с оглед на техния разгром със силови мерки, а за да се търси решение как могат да се приобщят в преустройството. Имаше емоции, имаше и недоволство от проявите на екстремизъм, но не и мъст.

Другата страна е, че лично аз нито съм бил поборник за репресии, нито съм участвал в решаването на персонални и кадрови въпроси. Генсекът държеше кабинета встрани от кадровите въпроси. За почти всички такива въпроси /с малки изключения/ съм научавал или от телевизията, или на другия ден от вестниците. Тъй като някои хора ме свързват с големите кадрови промени в духовната сфера през средата на 1989 г., с пълна и категорична отговорност твърдя, че и за мен това беше изненада, при това неприятна, която научих от средствата за масова информация. Изключение прави само случаят с Александър Фол, за който Живков ме попита месеци преди това и аз изразих положително мнение като за човек, който е приемлив за различните течения сред интелигенцията. Питан съм и в други три случая. По случая с освобождаването на Илчо Димитров не знаех нищо. Научих от телевизията.

Мисля, че е нужно да се хвърли светлина обективна за създалото се напрежение сред интелигенцията. Както е известно, през последните 3-4 години и у нас се постави въпросът за преустройството. То беше абсолютна обективна необходимост, но Живков не реагира адекватно. Оттук според мен се получиха редица сблъсъци, на които бяхме свидетели. Разбира се, сблъсъци имаше и по-рано. Те започнаха още през 60-те години. Изобщо това, което стана напоследък, беше резултат и на един процес, започнал по-рано.

Кабинетът не е съпричастен на редицата репресивни мерки. Русенският комитет бе разгромен в Секретариата на ЦК. Повечето от изключените от партията интелектуалци минаха през същото сито. Не съм се занимавал с подготовката на статии и други компрометиращи материали за някои хора. С някои от тези материали се запознавах след излизането им във вестниците. Например за Стоян Михайлов. Тодор Живков ми показа един компрометиращ материал за Светлин Русев, във връзка с който аз открито възразих и той не беше използван. Аз не съм участвал нито в подготовката, нито в провеждането на конгресите на творческите съюзи. По тези въпроси при Живков се провеждаха оперативки, в които аз не участвах.

Ще изнеса и следните факти. Случаят с партийното наказание на Светлин Русев не е поставян при нас, в кабинета. Случаят със Стоян Михайлов е аналогичен, но в решаващия момент, когато се постави въпросът за неговото наказание, по своя инициатива аз се обявих против такава мярка лично пред Тодор Живков. Лесно е да се провери, че аз се застъпих за връщането на работа на Стефан Продев. Преди пленума на ЦК, който реши въпроса за Станко Тодоров, водих разговор с Т. Живков, че няма да бъде правилно такова решение. По мое настояване бе спряно решението за пенсионирането на Димитър Методиев. Освобождаването на Нико Яхиел бе направено лично от Тодор Живков, което той обясняваше с някакви сигнали , че Яхиел изнасял информация. Решението за извеждането от апарата на ЦК на Любен Николов и Горан Горанов бе взето въпреки моето противопоставяне и възражение. Бях против разтурянето на бившия Институт по философия и извършените кадрови размествания. Не съм участвал във вземането на решения за изключването на четиримата преподаватели от Софийския университет. Когато информирах Живков за случая, той вече знаеше и дори ме упрекна, че замазвам истината. След което добави, че те трябва да бъдат изключени, въпреки моето предложение да се проведе разговор с тях.

Възможно е Живков да ми е наредил да предам на Иван Панев неговото мнение, за което аз сега не мога да си спомня точно. Но аз лично никога не съм давал и не бих могъл да дам указания за изключване. Затова съм категоричен. За повечето интелектуалци, изключени тогава от партията, аз научих едва след 10 ноември.

По повод на разговори за мои връзки с Милко Балев заявявам, че това е абсолютно невярно. Абсолютно неверни са и разговорите, че съм монополизирал информацията до генералния секретар. Той получаваше лично всичко, което му беше изпращано.

Отхвърлям с възмущение обвинението, че кабинетът се бил поставил над Политбюро, Секретариата и отделите на ЦК. Всички материали се движеха от отдел “Деловодство”. Решенията на Политбюро и Секретариата се поднасяха за подпис на Живков от Продан Стоянов. За тези решения аз научавах след тяхното официално изпращане от отдел “Деловодство”.

Някои допълнителни пояснения.

Искам да ви информирам, че две седмици след 10 ноември Т. Живков ме покани на разговор, за чието съдържание информирах Георги Атанасов, а той – Политбюро.

За да се оцени правилно моята роля, би трябвало да се имат предвид обстоятелствата, предшестващи пленума на ЦК от 10 ноември. Известно е, че след писмото на Петър Младенов Т. Живков не отиде към кървава баня. Защо?

Защото се беше примирил ли? Смятам, че това би било наивно обяснение. Всъщност, доколкото зная, истината е, че той не се беше примирил, а се беше успокоил, че промяна на пленума няма да има. От къде дойде това успокоение - това е въпрос, с който съм свързан и аз, без с това да си приписвам заслуги.

В заключение.

Това са съображенията ми по повод на поставените ми въпроси. Аз съм готов да отговоря и на други въпроси, ако имате такива. В същото време аз моля да бъда запознат с конкретните обвинения срещу мен, защото досега никой не ми е обяснил в какво е моята вина.

21.04.1990

Никола Стефанов

ИЗТРЪГНАТИ ОТКРОВЕНИЯ ЗА ТОДОР ЖИВКОВ, ОБКРЪЖЕНИЕТО, КАБИНЕТА

Много, твърде много седмици и месеци ми бяха необходими, за да успея да убедя Никола да сподели “поне с мен” някои свои непосредствени наблюдения, тежненията и болките си по отминалите случайни и неслучайни трагични събития.

Прилагам част от нашите трудни разговори. Трудни за мен, но още по-мъчителни за Никола.

И така – първият ми въпрос:

- Внимателно следиш, доколкото това е възможно в условията на сегашния вестникарски бум, публикациите, отнасящи се до Тодор Живков, до неговото обкръжение, до кабинета му, който ти оглавяваше по решение на Политбюро от март 1986 г. Както трябваше да се очаква, досега почти нямаше публикация, в която споменаването на кабинета да не е придружено с негативни оценки.

- Казваш “както трябваше да се очаква”, сигурно защото по този въпрос мефистофелският дух на всеобщо отрицание дава своите резултати: хората, заредени със злонамереност, намират терен за изява. Не изключвам, разбира се, че има и хора, които са просто неинформирани, но стремежът към сензация надделява и при тях. Много от онези, които биха могли да разкажат обективно за истината, предпочитат подло да мълчат, още повече, че за редица от тях не се споменава нищо.

- Тонът за превратното представяне на нещата бе даден в някои изказвания на пленума на ЦК на БКП на 10 ноември, след което последваха остри атаки.

- Дълго време се въздържах да изразя отношението си, смятайки, че има недоразумения. Постепенно обаче се убедих, че вече не трябва да се мълчи /за което и ти помогна/, тъй като въпросът не е само личен, тъй като се отнася до истината, тъй като се оформя неприкрит стремеж да се пробута една фактически невярна и аморална версия, според която най-големият виновник за пагубния курс и деформациите трябва да се търси освен в Живков, в прословутия кабинет.

- Стигна се дори дотам, че някои започнаха да премълчават ролята на Политбюро, на Секретариата, на Министерския съвет. Нещо повече, немалка част от бившите дейци във висшия ешелон се представят като антиживковисти от времето преди 10 ноември...

- Няма да се учудя, ако и Живков се изкуши да застъпи тезата за решаващата вина на собствения му кабинет. Това е в неговия стил. Та нали намирането на изкупителни жертви е изпитан специалитет.

В такава обстановка искам да ти разкажа истината, свързана с кабинета. Естествено нямам претенции за всеобхватност. Ще ти разкажа за периода, когато аз съм работил в кабинета. Стремежът ми е да изнеса истината, обективните факти, да не се поддавам на субективистични пристрастия. Защото честната позиция не е само личен проблем...

- Вярвам ти!

-... Не е само личен въпрос и собствената самооценка. Надявам се, че ако някога този мой разказ попадне в ръцете на читателя, той също да повярва и най-точно, най-добре да отсъди каква е моята отговорност.

- Моля те, връщайки се назад във времето, бъди абсолютно откровен, защото и за мен, и за децата ни никак не е безразлично да знаем истината, да се борим заедно за твоята чест! Колкото и дълъг и сложен да е този път!

- Знаеш моята страст – науката! Знаеш също, че никога не съм имал намерение да се занимавам и развивам на попрището на политическата сцена. В тази сфера, знаеш, попаднах случайно. Подчертавам това не за да търся някакви оправдания, а за да обясня обстоятелствата, при които съм работил.

- Никола, ти би могъл също да се “пишеш” герой от времето на живковизма? Спомням си колко пъти те “притискаха”...

- Да, напоследък немалко хора, включително и от обкръжението на Живков, се представят като страдалци. Някои от тях са толкова агресивни, че човек недоумява на кого всъщност се е крепяла авторитарната власт. Права си. И аз бих могъл да приведа не един или два факта – например за това, че през 1973 г. отклоних предложението да работя в кабинета на Живков, след което последваха трудни времена на изолация /свидетел си/, че близо 10 години срещу мен се писаха статии и отворени писма с обвинения в ревизионизъм, че тогава не ми се позволяваше да изнасям лекции от името на ЦК, че бил дори поставян въпроса за членството ми в партията и т.н. И въпреки всичко аз не се смятам за преследван в ония времена.

- Макар, че съм наясно, отговори ми все пак – защо се включи в активен политически живот?

- Решаваща роля изигра стремежът ми да участвам в осъществяването на политиката за обновяване на нашето общество, която тогава се свързваше с т. нар. Априлска линия. Личните облаги не са ме привличали /и това го знаеш/, аз имах по-големи финансови доходи. Повече от 10 години, когато бях в ЦК, доброволно се отказвах да получавам законно полагаемата ми се в БАН заплата като директор на научен център, тъй като смятах, че е неетично да вземам две заплати. Тогава ти като че ли ме кореше за това. Не се сърди! По същите съображения се отказах от парично възнаграждение като председател /на обществени начала/ на Републиканското дружество за разпространение на научни знания “Георги Кирков”. Отказвах да получавам редица хонорари. Не съм получавал и стотинка за издаваните трудове на Т. Живков. Отклоних предложението да кандидатствам за академик, въпреки че беше издигната кандидатурата ми. По свое желание подадох оставка като директор на научно звено в БАН...

- Да, на Центъра по наукознание към Президиума на БАН – твоята рожба...

- След 10 ноември някои хора положиха немалко усилия, за да създадат превратна представа за кабинета. Какви ли не атрибути му се прикачват. Той е представен като “зловеща камарила”, като “кохорта” от хора, изиграли “фатална роля”за страната и т.н.

- Какво всъщност представляваше този кабинет ли след март 1986 г.? Какво беше неговото място /ако изобщо може да се говори за “място”/ в технологията на властта?

Преди всичко няколко думи за състава на кабинета. По времето, когато аз го завеждах, в него се водеха на щат в началото 7, а след това – 6 сътрудника. Част от тях работеха по съвместителство в научни институти или висши училища. Живков бе обслужван от две секретарки, а кабинетът – от едно техническо лице. В този си вид кабинетът нито по структура, нито по функции, нито по състав имаше нещо общо с кабинетите или канцелариите на наши и чуждестранни президенти. Той нямаше пресцентър, говорител, информационен център, приемна, секретариат и т.н.От съществено значение е обстоятелството, че в апарата на ЦК на БКП бе създадена цяла система от звена, които не бяха подчинени на кабинета, а обслужваха пряко генералния секретар, Политбюро, Секретариата. Тази страна на въпроса е много важна, за да се види, че кабинетът нямаше онази власт, която му приписват някои хора.

- И все пак кабинетът не беше ли своего рода канцелария на Т. Живков?

- Не. Нито в пряк, нито в преносен смисъл кабинетът не беше канцелария на Живков. Всички материали и предложения за решения на отделите на ЦК и на различни държавни органи постъпваха в отдел “Деловодство”. Те се докладваха директно на Живков от Продан Стоянов – завеждащ отдела, и след съответно указание – пак Продан Стоянов изпращаше на членовете на Политбюро и Секретариата, на чиито заседания присъстваше и той. След обсъждането и вземането на решения материалите се оформяха отново в отдел “Деловодство”, който ги изпращаше за изпълнение на заинтересованите партийни, държавни и обществени органи. За сведение те бяха изпращани и в кабинета. Така че кабинетът не беше канцелария, през чието “сито” да преминават материалите за Живков, Политбюро, Секретариата. Отдел “Деловодство” беше този,който преценяваше какво и как да се докладва на Живков по повод на постъпили предложения.

- Кабинетът не беше ли звено със задача да приема граждани и да се занимава с писма, молби, жалби и т.н. до Т. Живков?

- Не. Съществуваше специален сектор, извън кабинета, където се получаваха и проучваха такива материали. По преценка на сектора една малка част от получените материали бе изпращана в кабинета за докладване на Живков. Освен това немалко писма, адресирани до Живков, постъпваха при него пряко, чрез секретарките. В ЦК имаше и приемна за изслушване на граждани, която също не беше към кабинета. Списъкът на желаещите да бъдат приети от Живков се изготвяше от неговите секретарки, а той лично преценяваше кого да приеме. Аз или някой от другите сътрудници се срещахме с граждани, когато това ни беше поръчвано от Живков или когато молбата беше адресирана лично до нас. Такива случаи бяха рядкост.

- Изпълняваше ли кабинетът функциите на информационен център?

- Кабинетът изобщо нямаше за задача да събира, да систематизира и обобщава информацията за генералния секретар. Цялата информация от секретни и несекретни източници, от отделите на ЦК, от министерствата и т.н. постъпваше при него пряко. Информационно-социологическият център на ЦК беше на непосредствено подчинение на Живков, а не на кабинета. Случаите, когато ние, сътрудниците, можехме да информираме за нещо, бяха главно “сутрешните кафета”, но тук обикновено се импровизираше и се споделяха случайни наблюдения. Имаше и случаи, при които Живков поръчваше на някой от сътрудниците да изиска справка от съответен отдел, но и тук никой не си е позволявал да филтрира информацията.

- А пресцентрове имахте ли към кабинета?

- Не. За всички решения и документи се подготвяха съобщения от отдел “Деловодство”, които се огласяваха от и чрез БТА. Кабинетът нямаше и своя служба за протоколни мероприятия, свързани с прием на чуждестранни дейци и делегации. Тази служба бе към отдела по международните въпроси...

- Ха, как така не са дали и тези “занимания” на Продан Стоянов!...Той, оказва се, от всичко разбира!

Мълчание.

- Вие като кабинет вземахте ли някакви решения, организирахте ли тяхното изпълнение, издавахте ли някакви документи, конкретизиращи или разясняващи решения на Политбюро и генсека? Или пак ще е... “Деловодство” – то?

- Всички решения се вземаха от ЦК, от Политбюро, от Секретариата. Като правило проектите на решения – позна! – се подготвяха в отдел “Деловодство”. Изключения са случаите, когато Живков по своя инициатива внасяше определено решение. Не си спомням за случай, при който генесекът да е възлагал на кабинета да подготвя проекти, отнасящи се до кадрови въпроси. Кабинетът бе държан настрана от такива проблеми.

- Никола, имаше ли кабинетът “ТИ” права и задължения да упражнява разпоредителна дейност, да дава указания на отделите на ЦК или на която и да е държавна и обществена институция?

- Не. Това правило се спазваше стриктно. Никога и при никакви обстоятелства не сме си позволявали да заставаме над посочените органи и да се вмесваме в тяхната работа.

Напоследък се заговори, че през последните години поради напреднала възраст Живков прехвърлял все повече задълженията си на кабинета и оттук се получили редица бъркотии. Това е абсолютна КЛЕВЕТА! През трите години и половина на моята работа в кабинета Живков нито за момент не изпусна “юздите” на властта, нито е възлагал на кабинета да управлява от негово име. Вярно е, че имаше отделни случаи, когато Живков е поръчвал да се обадим на съответен човек, за да предадем някакво негово указание, но това е нормална практика.

- След всичко споделено дотук логично и естествено е да те попитам: ако кабинетът не е правил всичко това, какви са били всъщност неговите функции?

- На този ти въпрос ще отговоря еднозначно: почти цялото ни време се ангажираше с подготовката на доклади, изказвания, речи, писма и т.н., възлагани ни от Живков. А както е известно, в това отношение той бе неуморим. По негова инициатива извеждането на едни или други проблеми се бе превърнало във верижен процес, който ангажираше цялото ни време, включително в почивни дни.

Подготовката на материалите обикновено ставаше по инициатива на Живков.

В такива случаи той диктуваше основните постановки и положения, а нашата работа се свеждаше до конкретизиране и редактиране...

- Звучи ми странно! Сякаш някой го е “захранвал”...

- Понякога и аз имах чувството, че съществува някакъв друг кабинет - “кабинет в сянка”... Трябва да се каже, че Живков беше крайно взискателен и е имало случаи, когато връщаше материали по няколко пъти. Разбира се, имало е и случаи, при които дадени материали /примерно протоколни речи или поздравителни писма/ се подготвяха без предварително обсъждане при него, но и в тези случаи той правеше едни или други забележки. Понякога Живков правеше изказвания без предварително подготвен текст.

- Напоследък често ме питат: какво правехте вие, сътрудниците на кабинета, за да не се стигне до кризисно състояние, виждахте ли накъде върви страната?

- Да, ние, повечето от сътрудниците, виждахме реалистично истината и се стремяхме да влагаме сили за радикален изход от създалото се положение. Основният въпрос, доминантата в нашата работа, беше темата за преустройството. Искрено вярвахме, че това е пътят, който трябва да се следва.

Във връзка с това аз и сега съм убеден, че редица от идеите, които се родиха тогава, бяха правилни. Аз се абстрахирам от това, дали преустройството щеше да осигури необходимата промяна, дали то нямаше да бъде само един етап от пътя на радикалното разграждане на тоталитарната система. Но преустройството щеше да разчисти пътя. В този дух в кабинета се работеше честно, говореше се истината, предлагаха се съществени мерки. Сред сътрудниците е имало различни мнения, имало е и спорове, но всичко се правеше в името на едно реално, а не мнимо обновление. Наистина Живков проявяваше мнителност. Оттук и страхът у нас, когато правехме едни или други критични бележки. Независимо от това ние работехме с необходимото самочувствие.

Първият основен документ, който трябваше да очертае задачите за последните 3-4 години, беше встъпителното слово на XIII партиен конгрес, в чиято подготовка аз не съм участвал. То не изпълни обаче ролята си поради своя общ характер. В него доминираше самодоволството. Буквално на другия ден след конгреса Живков събра целия кабинет и изрази своето недоволство и тревога, че всъщност партията не разполага с девиз, който може да вдигне и мобилизира народа. Неговият замисъл намери израз във формулата за качествено нов растеж, но, както се видя след това, под качествено нов растеж отново се разбираше предишното екстензивно развитие. В документа бяха включени редица волунтаристични предложения...

- Тук ще те прекъсна. Разкажи, ако обичаш, как се стигна до идеята за преустройство и особено за нов модел на социализма у нас?

-Това беше идея лично на Живков. През пролетта на 1987 г. той ме извика и изрази недоволство от дотогавашния начин на третиране проблемите на преустройството. Нужно е, каза той, да отидем към обобщение и да подведем всичко под постановката за нов модел на социализма у нас, в България. Така всъщност се роди идеята за Юлската концепция, която според мен съдържаше ред правилни положения. Ако се съди по стенографските протоколи, в Политбюро тя е получила изключително висока оценка. Изключение прави изказването на Стоян Михайлов, който е смятал, че в лицето на партийната програма ние вече имаме глобален документ за по-нататъшното развитие на нашето общество и не е нужна такава концепция. Пленумът също премина под знака на пълно одобрение на внесения документ.

Юлската концепция породи надежди за едно действително преустройство. Сред много слоеве тя беше посрещната с оптимизъм. Непосредствено след пленума последва решението за измененията в атрибутите на властта, което подсили този оптимизъм. В същото време още през лятото на 1987 г. бяха допуснати груби грешки, за които се разплащаме и сега.

- Никола, поясни, ако обичаш, с примери?

- Набързо бе решено да се премахнат окръзите и редица министерства. Кабинетът не е участвал в подготовката на решенията по тези въпроси. По-късно Живков обясни, че целта е била да се разбие с един удар съществуващата бюрократична система. Поради това, че не бе подготвена добре, промяната доведе до голям хаос в управлението. Възникнаха масови недоволства сред населението и кадрите на различни равнища. Висшето ръководство фактически се изолира. Промяната не разчисти пътя за демократизация. Обратно, в много отношения се засили бюрократичният централизъм, а икономиката продължаваше да се гърчи в командно-административната система. Започнаха да се създават неформални сдружения, срещу които се поведе борба. Извършени бяха необосновани промени в ЦК и в Политбюро. Засили се политическото напрежение...

- Пак ще те прекъсна. Виждаше ли кабинетът истината за много от проявите на настъпващата криза, за деформациите в обществото?

- Аз не искам да ангажирам останалите сътрудници, нито да поддържам становището, че в ония условия всичко ми е било ясно. Особено като се има предвид,че и други социалистически страни бяха в процес на търсене на пътища за реално преустройство. Заедно с това смея да твърдя, че повечето от сътрудниците в кабинета виждахме тежките проблеми и споделяхме това не само помежду си, но и с Живков.

- Ако обичаш – пак няколко примера?

- Разбира се. Първо. В кабинета постепенно зрееше неудовлетвореност от съществуващата постановка за така наречената априлска линия, която според тогавашните представи щяла да бъде генерална линия и във фазата на комунизма. Започнала да се оформя като съмнение, имайки предвид извращенията и деформациите, тази неудовлетвореност изкристализира като предложение пред Живков да се снеме тезата за априлската линия като генерална линия на партията. Наистина не липсваха уговорки, че условията вече са други, но в края на краищата беше постигнато главното – посочената постановка беше снета.Трябва да се каже, че Живков мисли дълго време по този въпрос, но накрая се съгласи.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на отговорност пред обществото от страна на тези, които изведоха такъв остър въпрос?

Второ. Още през 1987 г., когато се подготвяше Юлската концепция,стана ясно, че докато не се реши радикално въпросът за ролята на комунистическата партия, никакви концепции няма да осигурят излизането от съществуващата кризисна ситуация. В първия вариант на Юлската концепция този въпрос отсъстваше. Няколко пъти Живков изрази неудовлетворение от това, но не предложи нищо съществено. Инициативата за преоценка на нещата, свързани с партията, дойде от мен...

- О, браво, брависимо!... /Опитвах се да го разведря./

- Моля те, не се подигравай! Подготвих специална записка, в която се обосноваваше необходимостта не просто от разграничаването на функциите на партийните и държавните органи, за което се говореше и дотогава, но самата партия да бъде изведена от положението й на “етаж” в йерархията на властта, което означаваше премахване на монополната й роля. По настояване на Нико Яхиел бяха направени някои компромиси, но главното бе постигнато. По указание на Живков материалът бе включен в Юлската концепция със съответните допълнения. Резонансът бе изключително добър.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на решимост да се “разплитат възлите”, които бяха в основата на тоталитарната власт?

Новата концепция на партията провокира мислите и психиката на много кадри. Тя беше непривична за тогавашния начин на третиране на тези проблеми. В нея някои виждаха едва ли не ревизия на основните постулати на марксизма...

- НЕСЛУЧАЙНО ПРЕДИ ГОДИНИ ТЕ ОБВИНИХА В “РЕВИЗИОНИЗЪМ!”...

- Не се шегувай със сериозни неща! Та новата концепция бе възприета и стана една от опорните точки на преустройството. Искам веднага да ти кажа, че в началото Живков беше във възторг. След това обаче той постепенно я изостави, мотивирайки се с това, че в страната все още не са създадени силни органи на държавната власт, които да поемат функциите на партията. Мисля, че в това отношение той беше подкрепян и от членовете на Политбюро. В неговите съображения тогава имаше нещо вярно, ала те издаваха според мен и страх от разграждането на командно-административната система.

Трето. Продължавам с исканите от теб примери. Проведената в началото на 1988 г. Национална партийна конференция показа, че в самата партия апатията е взела широки размери, че преустройството не осигурява очакваните промени. Човек трябваше да бъде слепец, за да не види, че конференцията премина вяло. Живков също виждаше това и настояваше конференцията да бъде закрита с едно силно, оптимистично слово, което да повдигне духа. В кабинета бяха подготвени няколко варианта. Моето настояване за едно реалистично и самокритично слово бе отхвърлено. Надделяха съображенията на Нико Яхиел, който подготви произнесеното заключително слово...

- В скоби само ще вметна: Чудиш се как така Яхиел се е задържал 38 години в кабинета? Ами ето така – с ... угаждания! И аплаузи към Живков! Та продължи си мисълта.

- Веднага след конференцията у мен назря идеята за един критичен анализ на създалата се обстановка в страната. Такъв анализ бе направен с предложение за незабавно свикване на извънреден партиен конгрес, който според замисъла на предложението трябваше да извърши радикални промени. Акцентът бе поставен върху демокрацията. Записката бе изпратена на Живков, който по това време бе на почивка в провинцията. Доколкото си спомням, той се завърна с един ден по-рано, извика ме и заключи, че това предложение е необосновано.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на смелост да се поставят кардинални проблеми?

Впоследствие аз поднових предложението си. Запознах с него и Тодор Иванов, сътрудник в кабинета. Едва през 1989 г. Живков, виждайки неблагоприятния ход на процесите в страната, изрази склонност да се мисли за по-скорошно свикване на конгрес на партията. В такъв дух по време на отпуските миналата година /1988 г./ се подготви ново предложение, което бе обсъдено в Политбюро като докладна записка на Тодор Живков.

- Имаш ли още примери?

- Колкото искаш!

Ето ти четвъртият! Непосредствено след Юлския пленум от 1987 г. и утвърждаването на известната концепция Живков ме извика в Евксиноград и продиктува обширен текст за необходимостта от промени в системата на властта. Смисълът беше, че е нужно да се въведе на широк фронт самоуправлението... Наглед всичко това звучеше новаторски, в редица отношения то беше смело, но в него липсваше решаващото за бъдещето на страната. Поръката на Живков бе да се подготви доклад за пленум на ЦК на БКП. Междувременно аз се разболях, постъпих в болница, предавайки продиктувания текст на работна група начело с Нико Яхиел, която изготви проекта на доклада. По време на болестта ми дълго време мислих къде в случая се къса нишката, достатъчно ли е това, което предлагаше Живков и което бе повторено в проекта за доклад.

- И докъде я докарахте?

- Стигна се до фундаменталната идея за гражданско общество, която дотогава не бе издигана у нас в материалите за преустройството. Предложих тази идея да залегне в основата на доклада, но Живков, подкрепян от...

- Сигурно пак от Нико Яхиел?...

- Да, подкрепян от Яхиел, отхвърли това с думите че не е нужно да се въвеждат нови термини. По-късно той възприе идеята за гражданско общество, но на практика не бе направено нищо съществено.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на непримиримост към догматичната ограниченост?

Пето. През 1988 г. обстановката в страната видимо се влошаваше. Към кризисните явления в икономиката се прибавиха редица неблагоприятни политически процеси. Общото недоволство сред населението и особено сред интелигенцията растеше. Като отчитах всичко това, написах до Живков записка за синдрома на преустройството, в която се изведе положението за наличието на криза на доверието към партията и властта от страна на народа. Последваха и други разработки в такъв дух.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на грижа да не се замазват реалните противоречия?

- И с тази записка ти стана още “по-симпатичен” на началството?

Без коментар!

Шесто. Проектите на много от основните материали за икономиката се разработваха в Министерския съвет, по-специално от Стоян Овчаров и Петко Данчев. В повечето случаи нашата работа бе предимно редакторска. За съжаление единственият икономист сред нас се оказа слаб специалист и готов на безпринципни компромиси в оценката на икономическата ситуация.

- Името му?

- Светла му памет! Независимо от това отделни сътрудници, в това число и аз, поставихме няколко пъти остри проблеми за състоянието на икономиката. Имаше и материали, в които се говореше за кризата в икономиката. Живков като правило споделяше тази тревога и няколко пъти открито изрази недоволството си от Георги Атанасов и Стоян Овчаров.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на реалистично виждане на актуалните проблеми?

Седмо.През 1988 г. ставаше все по-ясно, че провъзгласеният в Юлската концепция нов модел не обещава действителна промяна.И теоретически и практически тази идея разкриваше своите дефекти. Сама по себе си правилна, тя се нуждаеше от съвременни опорни точки, от съвременни виждания за света. Този въпрос бе нееднократно дискутиран в кабинета.

- Какво предлагаха специалистите в кабинета?

- Очевидно беше и за тях, и за мен, че нещата са свързани преди всичко със съвременната научно-техническа революция.Добре питаш за специалистите, но те не предложиха нищо сериозно. Тогава беше създадена работна група, ръководена от мен, която подготви обширен материал за така нареченото ново историческо съдържание в съвременния свят. Изводът, до който достигнахме, беше неочакван и за самите нас, тъй като се изискваше коренна преоценка на съществуващите представи за социализма и неговото преустройство...

- Реакцията на Тодор Живков?

- Живков прие с подчертан интерес разработката. По-късно той стана инициатор на редица документи за нашето отваряне към развитите западни страни. Разработката получи висока и единодушна оценка в Политбюро. Дали Живков щеше да осъществи практически тези замисли – това не зная, имайки предвид разминаването между думи и дела. Тези замисли обаче, ако бяха осъществени, щяха според мен да трасират един път, близък до това, което сега наричаме парламентарна демократична система.

Беше ли това проява на гражданска отговорност, на вярно отчитане тенденциите в развитието на съвременния свят?

- Хайде стига с примерите, а?

- Още малко. Осмият. По времето, когато работех в кабинета, възродителният процес беше в ход. До средата на 1989 г. кабинетът фактически не е работил по този въпрос. Словото на Живков по телевизията, в което той отправи призив към Турция да отвори границите си, имаше като първообраз материал, изпратен му от Петър Младенов. Живков продиктува някои нови текстове, по-нататък по материала работи Тодор Иванов, а останалите сътрудници извършихме редакционни подобрения. Що се отнася до основния материал по турския въпрос през миналата година /1988/, който Живков внесе в Политбюро, по него работи само Тодор Иванов. Повечето от сътрудниците, включително и аз, не бяхме съгласни с него и изразихме открито мнението си пред Живков. По-конкретно аз изтъкнах, че населението, за което става дума, е с турско етническо самосъзнание, че е наложително час по-скоро да се възстановят имената на “възродените”, че е създадена ситуация, довела страната ни до международна изолация. Това бяха обаче въпроси, които се обсъждаха и решаваха другаде...

- Ако знаеш, кажи къде?

- Предполагам, в известния координационен съвет, ръководен от Димитър Стоянов, както и в Политбюро.

Беше ли всичко това проява на гражданска отговорност?

Девето. За интелигенцията. И тук опитът да се търсят изкупителни жертви е несъстоятелен и от политическа, и от морална гледна точка. Конфронтацията с интелигенцията има дълга и тъжна история.

- Разшифровай, ако обичаш?

- В условията на преустройството конфронтацията се засили по обясними причини. В страната се разгръщаше тежка икономическа и морална криза...

- Имаше ли я тази конфронтация и преди?

- ... Въпросът за интелигенцията възникна с особена острота след създаването на първите неформални сдружения през 1988 г. Както е известно, партийното ръководство тогава зае отрицателна позиция.

- Къде е обсъждан тогава този въпрос?

- Къде е обсъждан и кои са участвали аз не зная. Не зная също откъде е получавал информация Живков. Лично аз не съм подавал такава информация нито за русенския комитет, нито за дружеството за защита на човешките права, нито за Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, нито за сдружението “Екогласност”. Това, което научавах, беше единствено от западни източници...

- Румяна Узунова беше много активна в ефира на “Свободна Европа”...

- Да, така беше. Аз не съм участвал и във вземането на решения за разгрома на тези сдружения. По-късно научих, че е имало обсъждания и срещи в Секретариата на ЦК. Разбира се, при нас, в кабинета, и при Живков, след като бяха взети посочените решения, са водени разговори и спорове, имаше и емоционални реакции, но не с оглед на силовата разправа, а за да се търсят конструктивни решения. Не крия, че съм изразявал възмущение от хора, които например се обявяваха за борци срещу социалната несправедливост, а в същото време се ползваха от облаги, плод на политически привилегии и т.н. И сега бих се възмущавал от такива хора.

Нямам никакво участие в налагането на наказания на хора от споменатите сдружения. За повечето от тези наказания научих дори след 10 ноември. Не съм се занимавал и с компрометиращи материали. В кабинета не е обсъждан нито един такъв материал, макар че подозирах кой се занимава с подобен вид “дейност”.

- Неотдавна нещо ми спомена за подготвян материал за Светлин Русев – компромат!

- Да, Живков ми показа такъв материал и попита за мнението ми. Възразих категорично и компроматът беше спрян, не беше използван. Случаят с партийното наказание на Светлин Русев, Георги Тамбуев и др. въобще не е обсъждан при нас. Случаят със Стоян Михайлов е аналогичен. Пред Живков изразих критичното си отношение към изказването на Михайлов по повод на Юлската концепция. Изразявал съм и мнението си за него като научен работник, но когато научих, че се подготвя наказание, се обявих против, позовавайки се на Ленин, който в много по-тежки ситуации не е прибягвал към такива мерки по отношение на своите опоненти.

Десето – последен пример. По всички основни проблеми аз не съм участвал в решаването на въпросите. Не участвах в заседанията на Политбюро и Секретариата, на оперативните съвещания на Живков със секретарите на ЦК, на т. нар. Координационен съвет.

Това се отнася с особена сила за кадровите въпроси. За почти всички такива въпроси /с незначителни изключения/ научавах или от телевизията, или на другия ден – от вестниците. Тъй като някои хора ме свързват с големите кадрови промени в духовната сфера през средата на 1989 г., с пълна отговорност твърдя, че и за мен това беше изненада, при това – неприятна, която научих също от средствата за масово осведомяване.

- Никола, нека сега, с твое съгласие, разбира се, да превключим на други, малко по-щекотливи въпроси.

- Питай! Каквото мога, ще ти кажа.

- Имат ли нещо общо с действителността твърденията на специализиралия се предимно в критика срещу теб Илчо Димитров?

- Че аз съм бил “в дъното” на извършените през последните години реорганизации в духовната сфера ли? Измислиците, които той сервира, обхващат по-дълъг период. Например той ми приписва “заслуги” за т. нар. Тезиси за образованието. А известно е, че те бяха разработени в тогавашния кабинет на Живков, по-конкретно от група начело с Нико Яхиел, в която аз не съм участвал. Известно е също така, че след това аз внесох в Политбюро друг вариант, който бе отхвърлен с гръм и трясък.

Впрочем, тези жалки опити за критика бяха достатъчно добре разобличени в няколко публикации от непознати ми хора, затова няма да се спирам по-подробно на тях. Аз съм категоричен: и в това отношение кабинетът се е стремял да работи честно, да информира обективно, да взема принципни отношения към един или друг въпрос.

- Би ли споделил нещо около култоманията и ролята на кабинета в тази насока?

- Смело ще заявя, че я сведохме до минимум, предлагайки на Живков редица мерки срещу рецидивите от култа към неговата личност, на което той на онзи етап не се противопостави...

- Извини ме, но ... без примери няма да повярват хората?

- Разбира се, че ще посоча някои от тях. Беше подготвена неколкотомна хроника за живота и дейността на Живков с предложение да бъде отпечатана. Това намерение бе отклонено. Беше снет от печат двутомен сборник с негови произведения в областта на външната политика. Във връзка с конгресите в духовната сфера Йордан Йотов предложи да се издадат в отделен сборник изказвания на Живков. И това предложение беше отклонено. Милко Балев лансира идеята да се преведе на руски език биографичния очерк за Живков, чиито автори бях Йордан Йотов, Мито Исусов, Стоян Михайлов, Димитър Станишев. Кабинетът не откликна на тази инициатива. Издаването на поредицата с трудове на бившия генерален секретар бе продължено, когато започна да се шушука, че то съзнателно се задържа от мен. Отклоних искането на Христо Ковачев да подготви втора част на филма “Човек от народа”.

- Не излиза ли, че кабинетът се е превърнал в антиживковски център?

- Не. Категорично ще подчертая, че в никакъв случай кабинетът не се бе превърнал в, както ти се изрази, антиживковски център. Това, от което съм се ръководил в работата, беше грижата за подпомагане процеса на преустройството, премахването на деформациите, преодоляването на настъпващата криза. В името на всичко това и аз, и други сътруд0ници сме подкрепяли Живков, когато неговите намерения и действия бяха насочени към преустройството.

- От къде идваха провалите, Никола? Защо се задълбочаваше кризата според теб?

- Подобни въпроси са основателни. Взривът, който дойде след 10 ноември, е показателен. Не смятам, че главните причини трябва да се търсят в предприетия курс за коренно преустройство през последните години. Разбира се, тук аз не говоря за такива идеи като идеята за т. нар. възродителен процес, която бе порочна в основата си и която води началото си още от 1984 г. Имам предвид постановките за гражданското общество, за премахване монополното положение на партията, за политическия плурализъм, за разнообразието на формите на собственост, за широкото отваряне към развитите западни страни и т.н. Те бяха правилни в основата си. Същевременно нито една от тях не бе подета и провеждана последователно. Редица въпроси в началото бяха подхващани амбициозно, но много скоро ентусиазмът се изпаряваше. Ред неща се отлагаха или се поставяха на нова преоценка.

- А несъответствието между думи и дела продължаваше...

- ... През последните 3-4 години ръководството на страната, по моя преценка, сякаш нямаше друг избор освен да следва инерцията от 70-те години, когато започна да се провежда една порочна икономическа политика. Тогава, както е известно, не бяха отчетени уроците от нефтената криза. Пак през 70-те години продължи курсът на екстензивно развитие, на самоцелни високи темпове, на изтощаване чрез изграждане на крупни мощности. Засилиха се ограниченията на демократичните права. Както никога дотогава, се развихри култовщината. Застоят в идеологията взе фрапиращи размери. В партията се насаждаха порочни методи на работа. Създаваше се лъжлива видимост за висок международен авторитет на страната. Заложеното в средата на 70-те години прерасна по-късно в тотална криза.

- Не зная доколко съм права, но ми се струва, че периодът след XIII конгрес на БКП беше време, когато и най-отявлените носители и крепители на командно-административната система, в т.ч. и Живков, бавно и мъчително, стъпка по стъпка осъзнаваха безперспективността на съществуващия модел. Бях в писателските среди и дочувах шушуканията...

- Да! Имаше моменти, в които, виждайки това, висшето ръководство и особено Живков, проявяваха нервност. Оттук дойдоха редицата прибързани и необмислени реорганизации. Особено показателен е случаят с икономиката. Какви ли не “модели” се изпробваха – съвети, асоциации, корпорации и т.н. И всичко това следваше едно след друго. Стигна се до куриозна ситуация, когато една форма още не внедрена, трябваше да отстъпи място на друга. Накрая се стигна до фирмената организация, но и нейното въвеждане не бе подготвено добре.

Ставаше все по-ясно, че причината не е във формата и в “моделите”, а в установената система. Че ръководството на страната не е на висотата на времето. Че то не проявява нужните виждания и решителност. Че вземаше връх страхът от разграждането на командно-административната система и на личната власт.

- В последно време за личната отговорност на Живков се каза и написа много...

- Ще те прекъсна този път аз. За мен този въпрос е труден и много, много сложен. Преди всичко от историческа гледна точка, тъй като се отнася за деец, който е бил начело на страната близо 35 години. А за мен той е и деликатен от лична гледна точка. Защото в миналото като научен работник съм писал положителни неща за неговата роля, свързвайки я с курса след 1956 г. Курс, който тогава осигури значителни промени.

- А когато става дума за индивидуално-личностните качества на Живков?

- Не мога да не започна с това, че той безспорно беше сложна и противоречива личност, в която се съчетаваха, от една страна, волята, енергията, организираността, а, от друга страна, хитростта, мнителността, нетърпимостта към критиката и т.н.

Аз не подценявам нито положителните, нито отрицателните му качества.Но това са личностни черти на характера на Живков, които, колкото и да са важни, не могат да обяснят сложните кризисни процеси в развитието на нашето общество. Ако нещата се преценят от позициите на последните години и особено след 10 ноември, очевидно не само за Живков, а и за цялото бивше ръководство не би могла да се даде изцяло положителна характеристика. Особено за периода след средата на 70-те години. Решаващи са според мен два момента.

Първият момент е, че дълго време се утвърждаваше един неосталинистки модел. Въпреки това имаше моменти и периоди, когато дейността на Живков бе в съзвучие с реалните потребности. Тогава имаше и резултати. Я погледни каква България се построи!...Но като цяло независимо, че проявяваше усет към новите тенденции, Живков не можа да направи радикален завой. Бяха пропуснати няколко исторически шанса. В същото време той не бе последователен в борбата срещу проявите на корупцията и деформациите, което подкопа доверието на народа към партията. Допуснаха се скандални провали и безпринципност в кадровата политика.

- Тази лична отговорност на Тодор Живков, спомена по-горе, е неотделима от отговорността на цялото партийно и държавно ръководство.

- Да. Ще повторя. Никой, абсолютно никой от това ръководство няма, образно казано, извинение за играта на “криеница”, извинение за състоянието, в което се оказахме. Всички, или почти всички, съществени въпроси Живков внасяше за обсъждане и решаване в Политбюро или Секретариата на ЦК. Вярно е, че той не обичаше критиката. Но вярно е също, че в много случаи той отчиташе рационалното и от най-острите критични бележки. Истината е, че с малки изключения ЦК и Политбюро се бяха превърнали в място за венцеславене. Беше нарушена не мярата, а системата от принципи.

- Къде поставяш личният пример, шаблонно е, но е важно да те попитам?

- Ох, ох! Редица хора от висшето ръководство не даваха пример със своето лично поведение, загубиха мярка в това лично свое поведение. Извращенията, които бяха обхванали много области на живота, започнаха именно оттук, от най-висшия ешелон.

- Поставяш тези сериозни въпроси, защото сега е времето да се кажат големите истини, за да не се повтарят?

- Именно! Аз добре познавам състоянието на нещата през последните години и се учудвам на подхода да се заобикалят истините. Така например бях изумен от интервюто на Андрей Луканов в “Поглед”, в което той най-безотговорно причислява към кръга на дейците от т. нар. висше ръководство с най-голяма отговорност и хора, които нито са били във “висшето ръководство”, нито носят лична отговорност. В същото време той самият се изключва от това ръководство. Сякаш се е родил след 10 ноември. Но на това ще се спра по-нататък.

- Какъв всъщност беше кръгът, в който се подвизаваха “авторите и актьорите” на драмата до 10 ноември?

- Важен е този ти въпрос. Защото на подбора на тези хора Тодор Живков обръщаше изключително внимание. Той притежаваше и интуиция, и умение да разпознава онези, на които може да се разчита. Много важно е също, че той подготвяше такива хора доста години, преди те да бъдат издигнати на отговорна работа. Обикновено те преминаваха през “ситото” на прословутите “сутрешни кафета” при него. След време някои от тях се озоваваха в най-висшите партийни и държавни органи.

- Някой по-характерен, по-особен пример за това?

- Доста са. Ще посоча обаче само случаят Огнян Дойнов. Доколкото ми е известно, вниманието към него се засилва още през 1974 г. За кратък период от време той успява да спечели доверието на Живков и през 1976 г. Дойнов вече е секретар на ЦК на БКП. Той беше в истинския смисъл на думата един от най-приближените на Живков. Неговата дума бе решаваща, когато се водеха спорове или се обсъждаше даден въпрос.

Като секретар, а от края на 1977 г. – като член на Политбюро, Дойнов придоби власт, която бе практически неограничена. Това се отнася преди всичко за проблемите на промишлеността и научно-техническия прогрес. Той имаше широк периметър на действие и беше в основата на всички реорганизации по това време. Реорганизации, с които се предприеха редица авантюристични стъпки в развитието на електрониката, химическата промишленост и тежкото машиностроене. Както е известно, тогава бяха отстранени от активна работа в областта на икономиката редица изпитани, честни и способни кадри. Дойнов формира свой кадрови кръг, кръг по свой образ и подобие, в отделите на ЦК и съответните министерства. Между тях най-изявеният беше Стоян Марков, който имаше решаваща дума в развитието на нашата електроника.

- Че какво вредно от това – всеки си прави екип, нали?

- Да, но в този екип добре си паснаха в една посока - Дойнов, Марков, Папазов и други се надпреварваха да славославят успехите на родната електроника.

- Не беше ли вярно това?

- Всъщност именно по това време се залагаха фактори за нейния упадък през следващия период. Именно тогава се предприеха известните волунтаристични стъпки за изграждане на големи мощности, които ни изтощаваха. Не се мислеше за главното – как може да се адаптира нашата икономика в новите условия на международните пазари.

- Говореше се под сурдинка, че Живков сляпо вярвал на Дойнов и Марков.

- Така е! Тъй като той не беше специалист по тези въпроси, всичко беше предоставил в техните ръце. Живков щеше да разбере своята заблуда, когато кризата в икономиката напредна. Но беше вече късно. На него не му остана нищо друго освен да им предложи да си подадат оставката.

- След 10 ноември се заговори за отговорността на Огнян Дойнов, но това беше за кратко време. Последва пълно мълчание. Случайно ли беше това?

- Не! Не беше никак случайно! И това беше свързано според мен с факта, че вината на Дойнов и Марков трябваше да бъде споделена и от други хора. Отнася се по-конкретно до това, че още от средата на 70-те години Дойнов направи пред Живков всичко възможно, за да бъде издигнат на отговорна работа Андрей Луканов. Впоследствие – до “оставката” на Дойнов и Марков, те, тримата, бяха едни от главните архитекти на нашата политика в промишлеността. Те имаха решаващата дума, за да не се предприеме нищо в структурното и технологичното обновление на производството. По това време нараснаха и външните дългове. Така че обяснението на факта, че след известните изказвания на Дойнов в Народното събрание, когато той се обяви против председателството на Луканов на комисията за деформациите, неговият въпрос беше по същество снет, е ясно: разследването на Дойнов щеше да доведе до търсенето на отговорност и от Луканов. Те бяха така здраво свързани помежду си, че отговорността им е обща. В случая Стоян Марков беше едно следствие.

За да се запазят чисти Дойнов и Луканов, трябваше да се мълчи и за Стоян Марков.

- Въпросът за икономиката и нейната криза не е ли свързан и с ролята на Стоян Овчаров?

- Имаш основание да питаш за Овчаров. Той стана министър, след като също беше преминал през “сутрешните кафета”. Повече от една година беше и сътрудник в кабинета. Овчаров стана един от най-приближените на Живков. Той е авторът на поредицата реорганизации, свързани със създаването и разформироването на асоциациите и много министерства. Лично той подготвяше проектите и ги докладваше също лично на Живков. Имаше решаваща дума и по кадровите въпроси в областта на икономиката. По негово време, както е известно, дълговете нараснаха катастрофално, а пазарът обедня. Живков дълго вярваше на Овчаров и приемаше почти всички негови предложения, дори го готвеше за председател на Министерския съвет. Разочарованието започна от 1989 г., когато бе издигнат Петко Данчев.

Така че в групата, която има най-голяма вина за провалите в икономиката, трябва да бъде отнесен и Овчаров. Но стана така, че след 10 ноември Овчаров също беше “потулен”...

- Защо?

- Защото по негово време Луканов продължаваше да играе активна роля във външноикономическата дейност, а Овчаров добре знае тъмните страни на тази дейност. Поради това и Овчаров трябваше да бъде покрит, макар и не така фрапантно, както Дойнов и Марков.

- Виновниците за икономическата криза изчерпват ли се с тези хора?

- Не! Има още едно направление – за икономическия механизъм, което беше недосегаема от никой друг територия на Гриша Филипов, Тодор Божинов, Кирил Зарев, Белчо Белчев, Емил Христов и други. За вината на Гриша Филипов се писа достатъчно и аз не бих могъл да добавя нищо повече. Следва обаче да се спомене специално за ролята на Емил Христов и Тодор Божинов, преминали също през “сутрешните кафета” и след това получили голяма власт. Какво е било положението в тази сфера се вижда между другото от това, че се водеха безпринципни борби за надмощие пред Живков.

- Кой да води “татовата дружина”?

- Сигурно! Така в края на 70-те години Дойнов и Божинов се обединиха, за да изолират Гриша Филипов и отчасти те успяха. В навечерието на Националната партийна конференция през 1978 г. Филипов беше поставен в унизително положение, когато се подготвяха материалите за конференцията. Впоследствие обаче, когато Божинов премина в Министерския съвет, а Гриша Филипов стана председател на МС, той и Огнян Дойнов успяха да компрометират Божинов, който между впрочем се оказа без качества на ръководител от такъв ранг. Тук аз не засягам другата страна на въпроса – за бъркотиите в т. нар. икономически механизъм, чиито начало и край едва ли ще могат да бъдат разгадани.

Главното е, че след 10 ноември, когато трябваше да излязат наяве извращенията, се направи стъпка, след това – две крачки назад, за да се потулят и тук нещата. И тук според мен главна роля изигра Андрей Луканов, тъй като неговата лична отговорност е не по-малка от отговорността на всички останали, но “интересите” на делото наложиха тя да бъде прикрита.

- А разплитаемо кълбо ли е сферата на външноикономическата дейност?

- Много години ние бяхме заблуждавани, че България никога не е имала такъв висок международен авторитет. Осукано кълбо, наречено демагогия! И тук пораженията на авторитарната власт са огромни. И тук бяха издигнати кадри, които години наред провеждаха една късогледа външноикономическа концепция.

Това пролича особено през последните години, когато /още преди да се появи т. нар. турски въпрос/ България все повече се изолираше и попадна в една обидна изолация от света. Но и при това положение продължаваше неудържимото величаене на Живков. Тук особено се открояваше ролята на Петър Младенов, който не подбираше думи, за да величае Живков.

Между другото, положението се влошаваше. В резултат на една маниакална политика малка България създаде в много страни многолюдни дипломатически и търговски представителства, които прахосваха огромни средства, без да е налице особена ефективност от тяхната дейност. Голямата криза дойде в последните години с изострянето на т. нар. възродителен процес. Изолацията на България не само се засилваше, ала започна да удря по жизнените интереси на страната. Името на България се асоциираше с всичко отрицателно.

- Тази пагубна политика беше подкрепяна и провеждана главно от Петър Младенов, нали?

- Не зная каква е била ролята му през 1984 г., но през 1989-а той беше на предни позиции. За това свидетелства фактът, че първообразът на известното телевизионно слово на Тодор Живков беше подготвено при П. Младенов. През цялото време той внасяше предложения за ходовете по отношение на Турция. Това продължи така до м. ноември. В архивите се съдържат много изказвания на Петър Младенов, които величаят политиката, провеждана от Живков. Ако това е било опит за прикритие, то беше за сметка на националните интереси на България.

Мисля, че този момент заслужава особено внимание. Това, че Младенов отдавна се е домогвал до властта, стана ясно по-късно. В това няма нищо особено...

- А пък аз си мисля, дали Младенов не внушаваше ходове на Живков, които го дискредитираха. И дали тези ходове не са били нарочни и съзнателни?

- Не бих могъл да бъда категоричен. Но с предложенията на Младенов се стигна до остра конфронтация с Турция. След известната декларация на генералния секретар на НАТО Младенов внуши на Живков, че трябва да се реагира. Стигна се до размяна на остри обвинения със САЩ и т.н.

По-късно Петър Младенов предприе един ход, който наглед беше смел, но всъщност беше толкова узрял, че беше чудо, ако се провали. През октомври и ноември Живков чувстваше и виждаше, че краят е дошъл. Струва ми се, че психически той беше сломен. В тази обстановка Младенов изпрати своето писмо. Развръзката беше ясна. Според мен Живков разчиташе на някакво чудо по време на пленума, за да се задържи на власт. Не съм убеден, че той е замислял използването на силови методи и средства.

- Никола, бих те помолила да се върнеш отново на отношението на Петър Младенов към Тодор Живков.

- По време на моята работа имах възможност да се запознавам с много от стенографските протоколи от заседанията на Политбюро. Какво ми правеше впечатление? Сервилничене и опити на Младенов винаги, когато възникнат разногласия по отделни въпроси да замазва различията в полза на Живков. Що се отнася до неговите оценки, за него главното е било венцеславенето на генералния секретар. Не е тайна също, че той го подкрепяше, когато се налагаха наказания на хора, включително от висшия ешелон.

Не мога да се освободя от интуитивното усещане, че Младенов сякаш си даваше сметка как с някои свои съвети подтиква Живков към авантюристични действия. Имах възможност да слушам непосредствено негови реплики, когато бяхме в Румъния на заседанието на ПКК на държавите от Варшавския договор.Това бяха реплики, изпълнени със злоба и жестокост, с настояване, че не трябва да се позволява на никакви външни сили да се бъркат в нашите работи по т. нар. турски въпрос.

- През 1988-1989 г. Живков като че ли постепенно губеше опора в Министерския съвет. Така поне се носеше мълвата...

- Тогавашният министър-председател Георги Атанасов бе дълги години “опипван” и старателно подготвян за отговорна работа на високо равнище. Не липсваха моменти, в които Живков изпитваше разочарование от него /например по времето, когато беше първи секретар на ЦК на ДКМС/, но не се отказваше да го държи близо до себе си. По-късно той бе назначен за зав. отдел “Наука и образование”. Но звездният му час дойде с издигането му за ръководител на отдел “Деловодство”. По всичко изглежда, че именно тогава Живков реши да заложи на Георги Атанасов. Той беше избран за секретар на ЦК, изпратен като първи зам.-председател на Комитета за държавен и народен контрол. Същевременно оставаше секретар на ЦК на БКП. Явно Живков разчиташе на Г. Атанасов. Аз смятам дори, че на определен етап той го готвеше за свой заместник. В началото на 1986 г. Тодор Живков сподели с мен намерението си да предложи на конгреса да бъде обособена нова длъжност – зам.-генерален секретар. Вероятно той имаше предвид Георги Атанасов.

- А обстановката се влошаваше. Назрелите проблеми придобиваха голяма острота. Плъзнаха слухове, че предстои смяната на Тодор Живков.

- Да. Тогава той прибягна до един силен ход – Гриша Филипов беше сменен и на негово място бе издигнат Георги Атанасов. Това е единият факт. Другият факт е, че току-що се бе провел пленум на ЦК на БКП по проблемите на научно-техническата революция. Замисълът на пленума беше правилен. Новото правителство според Живков трябваше да отговаря на този замисъл и в него да заемат по-широко място технократи. Изборът на Георги Атанасов за председател на Министерския съвет бе на пръв поглед нелогичен, ала Живков пресметна добре този ход. В едно свое изказване в тесен кръг той поясни, че се спрял на кандидатурата на Атанасов, тъй като в правителството била нужна силна политическа фигура, за да компенсира технократите..

Смяната бе извършена, но проблемите останаха. Кризата се разрастваше. Въпреки усилията обстановката се влошаваше. Министерският съвет се оказа неспособен да подеме назрелите проблеми и да ги доведе до успешен завършек. Стана ясно, че Г. Атанасов, Огнян Дойнов, Ст. Марков и Андрей Луканов не отговарят на очакванията. Изпращането на Стоян Овчаров за министър на икономиката и планирането усложни още повече положението. Именно тогава Живков стигна до извода, че този Министерски съвет е неспособен да ръководи повече страната.

- И започна да изгрява “звездата” на Петко Данчев?

- Да. Това бе пореден удар по авторитета на самия Живков. Струва ми се, че Живков подготвяше цялостна реорганизация на МС, нещо, което не можеха да не почувстват Г. Атанасов, Ст. Овчаров и др. Те започнаха открито да нервничат, а, както е известно, около 10 ноември набързо се преориентираха.

- Можеха ли да се търсят други източници за големите деформации в развитието на страната?

- Разбира се. Сериозен “източник” бе идеологическата сфера. Времето след Х конгрес на БКП е един от най-тежките периоди. Тогава особено фрапантно се демонстрира Марксовата мисъл, че има събития, които се проявяват първия път като трагедия, а втория – като фарс. Трагедията на идеологическата сфера по времето на Червенков не се нуждае от припомняне. Тя е известна. Фарсът дойде по-късно и най-вече през 70-80-те години. Всичко бе обърнато наопаки.

В света се разгръщаха принципно нови процеси, докато теоретичната мисъл витаеше в облаците на един “реален социализъм”, който изнемогваше под кошмарите на собствените си абсурди. Аз не мога еднозначно да определя кои – икономистите или идеолозите – по това време имат по-голяма вина, за да се размине България с най-големия си исторически шанс. Впрочем, това сега е без значение. Не е без значение обаче, че тогава теоретичната мисъл не просто изоставаше, но теглеше назад процесите. На тези, които сега се “затрудняват” да определят виновниците за кризата, би могло да се препоръча да се върнат към току-що споменатата страница от близкото ни минало.

В това аз виждам най-голямата вина на тогавашните “архитекти” на идеологическия фронт – Ал. Лилов, Ст. Михайлов, Н. Яхиел и т.н.

- По това време започна масирано да се насажда култ към Живков. Или греша?

- Не, не грешиш. Развихри се идеологическото обосноваване на т. нар. развит социализъм. На Х11 конгрес на БКП се прие ултрахвалебствена резолюция за априлската линия. Тонът се даваше от Лилов и Михайлов, а по-късно – от Йордан Йотов, с благословията, разбира се, на Живков. Върхът бяха известните лекции на генералния секретар в АОНСУ, подготвени от работна група начело с Нико Яхиел. Никога дотогава на нашето обществознание и изобщо на теоретичната мисъл не бяха поставени такива догматични окови. Лекциите “узаконяваха” положения, които бяха залегнали в основата на командно-административната система и слагаха прегради пред всеки опит за ново виждане по проблемите. С такъв теоретичен “багаж” партията отиде към Х111 конгрес и не е случайно, че той беше един от най-безплодните партийни форуми.

- Вярно ли е, че по времето на Лилов и Михайлов репресивните мерки спрямо интелигенцията са били силно ограничени, че те нямат отношение към тях?

- Ще спомена само няколко примера. Изводите си прави сама! Разправата с хората, свързани с книгата на Жельо Желев “Фашизмът”, се организира пряко от Стоян Михайлов. Вероятно по указание на Секретариата. Тогава той събра хора от различни отдели, в т.ч. и от отдела, който завеждах аз. След като направи остра критика на нашия отдел, че е допуснал издаването на такава книга, определи лицата, които трябваше да проведат наказанията. Известната статия в “Работническо дело”

за Тончо Жечев и Искра Панова, написана с псевдоним, беше продиктувана на работна група лично от Стоян Михайлов, който организира нейното отпечатване.

Ясно е, че след XIII партиен конгрес и XXVII конгрес на КПСС догматичната линия, провеждана тогава, не можеше повече да се отстоява. Живков също чувстваше това, макар че продължи да прави компромиси. През 1986 г. аз заварих в кабинета хората,които са участвали в нейното разработване. Моите схващания не съвпадаха с много от вижданията на редица сътрудници на кабинета.

- И сблъсъкът се оказа неизбежен?

- Оттук дойдоха и търканията, споровете, а дори и конфликтите. Така например по повод на Юлската концепция възникна фундаменталният въпрос – ще поддържаме ли повече развитата в лекциите на Живков постановка за държавата като собственик и трудовият колектив като стопанин. Това бе ключов въпрос за цялата икономическа реформа. Съпротивата дойде от Нико Яхиел. Веднага ще кажа, че тогава Живков категорично се отказа от тази своя постановка.

- Във връзка с това не е ли време да се разкрие по-подробно ролята на Нико Яхиел?

- Тази роля според мен заслужава внимание дори само поради факта, че той е човекът с най-дългия трудов стаж при Живков – близо 38 години. Сам по себе си един такъв факт е нещо невероятно. Бих казал – сензационно в стила и практиката на Т. Живков. Имаше и други случаи на продължително “съжителство”, но случаят с Яхиел е безпрецедентен. Живков спазваше златното правило да сменя и размества хората, работещи с него, независимо дали те бяха издигани или изпращани в пенсия.

Случаят с Яхиел се нуждае от обяснение. Наред с другото, тази необходимост се проявява на фона на един парадоксален факт. След 10 ноември, когато започна да се издирва вината на лица,работили с Живков, Яхиел не само доживя безметежно партийния конгрес като член на ЦК на БКП, но името му почти не се споменаваше в критичните материали...

- Дори в Израел няма такъв “феномен”...

- ... Нещо повече, пред него се разкриха поприща за нова социална реализация. Подобен въпрос съм си поставял и по-рано, преди освобождаването му през 1988 г.

Аз познавам Яхиел още от 1956 г., много години между нас имаше непосредствени контакти...

- И приятели бяхте. Ти усърдно му помагаше с това-онова...

- ... След това работихме като колеги в кабинета. Въпросът придоби особена острота след 10 ноември. Още на следващия пленум той се разграничи от бившия генерален секретар. В какво тогава се състои “секретът” на почти 38-годишния му трудов стаж при Живков?

- Би било наивно да се мисли, че този “брак” е бил безкористен и продиктуван от някакви чисто хуманни съображения на Живков, като се има предвид например, че Яхиел е евреин?

- Не може да се каже и другото, а именно, че Яхиел е работил при Живков от съображения за партийна дисциплина, макар да е виждал грешките и слабостите му. Очевидно решаващото, за да се задържи толкова дълго време Яхиел в кабинета, е неговата безусловна подкрепа на тогавашния курс. Моите наблюдения след 1956 г. ме убеждаваха, че той е човекът от кабинета, който най-непосредствено подпомагаше Живков в разработването и оформянето на политическия курс. И то по кардиналните въпроси. Свидетел бях как в редица случаи Яхиел подготвяше концепционните положения, залагани в основните документи.

В този факт, взет сам по себе си, няма наистина нищо, в което той може да бъде упрекван. Така му е било възлагано и той е изпълнявал указания. Въпросът е в това, че с цялостната си дейност Яхиел има съществен дял за формирането на порочни концепции, свързани например с теорията за зрелия социализъм, за развитието на селското стопанство, на духовната сфера и т.н. Другата страна на въпроса е, че той носи голяма отговорност за разправата с немалко хора, особено от научния фронт...

- Ще те прекъсна, но, спомням си, за проф. Живко Ошавков, с когото вие се уважавахте и който нещо набързо беше “смотан” от директорския пост на Института по социология.

- Да. Случаят с преждевременното отстраняване като директор на Института по социология на проф. Живко Ошавков беше дело на Яхиел. Ошавков почина от рак малко след това. А компрометирането на проф. Величко Добриянов спомняш ли си? Познавахме се с него. И т.н., и т. н. Когато постъпих в кабинета, Яхиел беше вече успял да настрои против Стоян Михайлов и себе си, така да се каже, и Живков. Третата страна на въпроса е, че той използва най-безскрупулно служебното си положение, за да решава лични проблеми. Както е известно, той успя, без да има особена научна продукция, да стане кандидат и доктор на науките, професор, заслужил деятел на науката, член-кореспондент и академик. Изненадата и възмущението в научните среди не бяха тайна, но малцина имаха смелостта да коментират това публично...

- Знаейки неговия отмъстителен нрав...

- ... Да оставим настрана, че той уреждаше с лекота битовите си проблеми, отнасящи се до получаване на апартаменти, строителството на вила, задгранични пътувания, ползване на валута и т.н.

- Когато говорим за хората около Тодор Живков, според мен не може в никакъв случай да се пропусне Продан Стоянов – завеждащ отдел “Деловодство” от 1979 г.

- Номенклатурната кариера на същия започва от Комсомола, след това преминава през отдел “Наука и образование” на ЦК, а известно време е бил и първи зам.-министър на народната просвета. Човек с посредствени възможности, но извънредно хитър, той успява, използвайки умело земляческото си предимство и служебните си връзки с Г. Атанасов и П. Младенов, да се добере до високи постове.

Отдел “Деловодство” фактически беше “държава в държавата”, тоест в апарата на ЦК. Едва ли имаше въпрос, който на един или друг стадий, да не преминава през него. Когато постъпих в кабинета през 1986 г., Живков извика мен и Продан Стоянов и поръча материалите, които му се поднасят, да бъдат преглеждани и от двамата. Това не стана, тъй като моят “колега” си присвои изцяло правото сам да прави това. Разбира се, аз му бях благодарен, но за себе си прибавих още един щрих към портрета му.

Работейки в ЦК, той просперираше и по научна линия, без да притежава научни качества. Продан Стоянов се опря на служебното си положение, за да придобие по един скандален и предизвикал всеобщо възмущение начин високи научни степени и звания. Когато научи за това, Живков реагира също отрицателно, дори постави въпроса за освобождаването му като зав. отдел. Това обаче не стана.

Тук аз не засягам битовите въпроси, уреждане служебното положение на свои близки...

- Дори направи доцент съпругата си по въпросите на чавдарчетата и пионерчетата. Изключително “сложна” проблематика...

- Продан Стоянов беше в стихията си по подобни проблеми. По-нататък неговият път е известен. По време на ноемврийските събития се преориентира набързо и беше издигнат дори за секретар на ЦК на БКП. Правдата възтържествува на Х1V партиен конгрес, когато Продан Стоянов получи заслужен урок. Това обаче едва ли е достойно “покритие” за щетите от служебен и морален характер, които са свързани с него. Тепърва има да се изясняват обстоятелства, свързани с решаването на кадрови и други въпроси, особено като се има предвид, че той беше една от “трансмисиите” за връзка с УБО. .

Нито е възможно, нито пък необходимо в този мой разказ да правя характеристика на всички мои познати дейци, които имаха пряко отношение към работата на кабинета. Спрях се само на два случая, за да почувстваш в каква атмосфера сме работили. Вярвам, че обективният читател, ако нещо стигне до него, вече е започнал да формира своето мнение за кабинета. Защото тук нямаше никакви “секрети”, нямаше нищо тайнствено!

- Работният ви ден започваше обикновено със “сутрешните кафета” при Тодор Живков. Нещо повече за техния характер?

- Те не бяха всекидневна практика. Това не бяха оперативки в традиционния смисъл на думата, доколкото на тях нито се правеше преглед на задачите, нито отчет на извършената работа. Те бяха необходими на Живков по-скоро за една емоционална настройка за предстоящия работен ден. Той беше просто свикнал да работи така от десетилетия – да изпие кафето си, да се осведоми какво се говори навън, да разкаже или чуе последните вицове и т. н. Имаше и делови въпроси, но те се претупваха набързо.

Когато предстоеше да се работи по материали, Живков като правило викаше сътрудниците и стенографка. Поставяйки въпроса, който го занимава, той се интересуваше преди всичко какво мислим ние. За всеки беше ясно, че Живков имаше вече своето виждане. След като изслушваше двама-трима, отсичаше: добре, ето за какво се касае... И започваше да диктува. Не бяха обаче редки случаите, когато той работеше по материали с отделни сътрудници,без да съм в течение, нещо, което възприемах като установена вече нормална практика.

- А работният ден на Тодор Живков?

- Той бе изпълнен главно със срещи с хора от ЦК, от Министерския съвет и обществени организации, с граждани и т.н. Списъците за тези срещи, както вече ти казах, се подготвяха от секретарките без мое участие. Работеше в ЦК и рядко – в Държавния съвет до 13-14 часа, след което обикновено се прибираше в Банкя, където, доколкото ми е известно, почти всеки ден, включително и събота и неделя, се срещаше с хора по служебни въпроси.

- По повод на някои подмятания, че сте работели дълго време във вили извън София...

- Не продължавай. Работата на кабинета по възложените от Живков задачи се осъществяваше в ЦК. На пръсти се броят случаите, когато сме работили в Панчарево. Към това ще добавя, че се работеше с голямо напрежение. По основните материали се привличаха специалисти от науката и практиката, в т. ч. от отделите на ЦК и министерствата, провеждаха се консултации и експерти, обсъждаха се различни варианти. Така например при разработката на Юлската концепция се състоя най-напред дискусия по главните въпроси, в които участваха различни и известни общественици, някои от които сега се числят в опозицията. След това бяха подготвени справки от съответните компетентни органи. В самата разработка участваха специалисти, които не бяха на щат в кабинета. Началните варианти на концепцията бяха консултирани с експерти и т.н. Аналогична работа се извършваше и по други материали.

- Никола, ти сподели с мен в друг разговор, че си работил със самочувствие в кабинета.

- Много важно е да се дешифрира обаче за какво самочувствие става дума, тъй като, смея да твърдя: това самочувствие никога не се е израждало в грандоманщина. Когато постъпих в кабинета, аз бях посрещнат с неприязън от редица сътрудници, а и работата изискваше постоянно съобразяване с мнителността на генералния секретар. Стремях се да работя с пълно натоварване и напрежение, включително и в почивни дни. Сега, когато правя равносметка, виждам, че този мой стремеж имаше и своите отрицателни страни. Стана така, че до известна степен се откъснах от хората и практиката. Увлечен по големите проблеми, понякога пропусках онова, което е в ежедневието и което е свързано с въпроси, оказващи своето въздействие върху формирането и провеждането на политическия курс.

- И все пак – равносметката?

- Съвестта ми е чиста. Всичко, което можех, всичко, на което съм способен, отдавах без остатък!

След продължително прекъсване започнахме отново нашия разговор, опитвайки се да надникнем в “политическата кухня”.

- Веднага искам да подчертая, че тази тема, колкото и неприятни асоциации да събужда у всеки честен човек, е благодатна почва, “плодородно” поле за изследване и размисли.

- Причините?

- Защото това, което се правеше дълго време на “втория етаж”, е в основата на осъдената след 10 ноември авторитарна система, причинила толкова злини на България. Тук не може да става дума за баланс между положителното и отрицателното. Като политически курс, като стратегия и тактика сътвореното на “втория етаж” не може да се компенсира с нищо. И отхвърляйки го, ние сме длъжни да го анализираме, за да не се повтаря повече.

Същевременно едва ли е нужна обстойна аргументация за това, че такъв анализ трябва да се направи от честни граждански позиции, което предявява особени изисквания към тези, които са се заели с подобни теми. В противен случай – и това не се нуждае от обосновка – би се компрометирал самият замисъл на темата, би се подкопало доверието на хората в намерението да се сложи веднаж завинаги край на авторитаризма, би се засегнала честта на хората, борили се срещу него.

- Ще ми отговориш ли, Никола, на един твърде деликатен въпрос. Имаше ли в кабинета сътрудници за “специални поръчки”?

- Като началник на кабинета на бившия генерален секретар от март 1986 г., аз работих с един сътрудник, да го наречем другарят Х. (бел. ред. - Костадин Чакъров), около година и половина. Познавам го и от по-рано в съвместната ни работа по редица въпроси.. Без да имам претенцията, че зная всичко за него, вярвам, че представляват интерес следните факти. Дълго време той работи под крилото на Емил Христов в Държавния съвет, където се монтираха разните “механизми” и “системи на управление”. Техният дял в кризата на нашето общество е несъмнен. Още тогава той беше един от любимците на Тодор Живков. По-късно др. Х. стана помощник на Людмила Живкова и беше в привилегировано положение да диктува всевъзможни указания на отделите, ръководени от нея. Впоследствие той отново бе привлечен под крилото на Емил Христов като един от хората, които непосредствено чертаеха социалната политика на партията. Неговата близост с Тодор Живков доведе до това, че последният повдигна в началото на 1988 г. въпроса за привличането му в кабинета.

- И... имаше ли проблеми с др. Х.?

- Съвместната ни работа не протичаше безпроблемно. Аз, а и не само аз /имам предвид някои от колегите в кабинета/, си давахме сметка, че сред нас е човек, известен с пословична хитрост и склонност да интригантства, да двуличничи. Във връзка с това, когато съм имал възможност, аз бивах “твърде деликатен” с него. За сметка на това той имаше голямата преднина и привилегията да бъде галена рожба на Живков с всички произтичащи от това обстоятелства. На него Живков фактически отреди ролята да бъде човека със специални поръчения...

- Това не означава ли, че именно с него са подготвяни и разработвани редица от “деликатните” въпроси, свързани с проучването, компрометирането и наказанието на хора най-вече сред интелигенцията?

- Не бъди много любопитна, не си навличай беля на главата. Стига ти това, което ти казах дотук. Пък и откъде да зная какво точно се е случвало между тях двамата. Аз като началник на кабинета не съм бил в течение на нещата. Тогава аз и не знаех за тази дейност на др. Х., само се досещах...

- Все пак би ли споменал някои от драстичните факти за неговите “специални поръчения”?

- Преди всичко др. Х. е един от тези, които /това аз не знаех/ е събирал “факти” за Чудомир Александров, манипулирайки дори някои хора. Известно е какво се случи с Чудомир Александров. Др. Х. е човекът, който по своя инициатива повдигна въпроса за “криминалните дела” на проф. Иван Николов и доведе нещата до изключването му от партията и подвеждането под съдебна отговорност. Неговата старателност беше завидна. Др. Х. е човекът, който /пак по своя инициатива/ подготви злостната записка срещу Станко Тодоров по повод на неговото писмо до Политбюро за незадоволителната работа на Народното събрание...

- Толкова ли е опасно да ми кажеш името на др. Х.?

- Няма да ти го кажа! Престани! Той е човекът, който зад гърба на всички нас, сътрудниците на кабинета, е участвал в подготовката на “разобличителните мероприятия” за Стоян Михайлов. Той прояви особена активност за събиране на поверителна информация за доходите /включително за хонорари и спестявания/ на редица интелектуалци с оглед те да бъдат публично разобличени. Насъскваше Тодор Живков срещу отговорни дейци на партията и държавата. Като сътрудник със специални поръчения Х. присъства на няколко конгреса в духовната сфера и беше един от главните информатори на Живков за тяхното протичане. Независимо, че аз не участвах в нито един конгрес, както и в оперативките при Т. Живков, със сигурност зная, че той не просто информираше едностранчиво, но и формираше открито негативно отношение към дейци на интелигенцията.

- Голяма власт му е била дадена, дали са адекватни и поразиите, които е нанесъл?

- ... Дейността на Х. не се ограничаваше само с кадрови въпроси. Спомням си как след едно негово посещение в СССР се мъчеше да ни убеждава в пагубността на курса на М. Горбачов. Това направи впечатление и на Т. Живков, който специално води разговор с мен по този повод. Спомням си също, че той най-силно /въпреки нашата, на сътрудниците, съпротива/ подкрепи една от основните записки на Живков по т. нар. турски въпрос през 1989 г. Той е авторът на записката за търговията, която внесе объркването и хаоса през миналата година /1988/ в тази област. И така нататък, и така нататък...

- Сигурно шубето ви от него е било голямо?

Мълчание!

- Добре, нека “превключим” на друга вълна. Какво би казал по повод споменатото вече интервю на Андрей Луканов във в. “Поглед”? В него той “размишлява” за отговорността!

- Исканията на широки кръгове от нашето общество да се определят виновниците за деформациите и тежката криза с основание не слизат от дневния ред на политическия живот. От интервюто на Андрей Луканов в “Поглед” научаваме, че що се отнася до персоналната отговорност, БСП била направила “нещо” още на XIV конгрес. Според него зад това “нещо” са споменатите на конгреса хора от “висшето ръководство”. По-нататък следва втръсналото ни дежурно “откровение”, че и той, и други също носят отговорност, но тя не била еднаква.

- Както се вижда, Луканов се изключва от кръга на хората с “голямата отговорност”.

- По-нататък аз ще ти разкажа за тази “голяма отговорност”, тъй като сред споменатите лица, знаеш, е и моето име. В случая ме занимава другият въпрос – защо в пространното си интервю той не е дешифрирал своята отговорност. Нали не е тайна, че Луканов бе заместник-председател на Министерския съвет от 1976 г., кандидат-член на Политбюро от 1979 г., главна фигура в нашите външноикономически взаимоотношения, народен представител в VII, VIII и IX Народно събрание?

- Може ли да се каже, че тази суха фактология отразява пътя на една държана настрана фигура, която е играла второстепенна роля?

- Разбира се, че не. Луканов не само израсна под крилото на Живков, но много години беше негова опора и фактически сътрудник в кабинета. Във връзка с това смятам, че за хората не е маловажно да знаят каква е отговорността на Луканов за коренно погрешната насока, която се възприе в развитието на икономиката от средата на 70-те години и която доведе до кризата. Не е маловажно да се знае неговата отговорност за развитието на външноикономическите ни отношения, за тяхната анатомия и ориентация, за външния дълг на страната. Не е маловажно да се знае отговорността му след 10 ноември.

- Малка или голяма е тази отговорност?

- Вярвам, че всеки що годе интелигентен човек правилно ще прецени, като се има предвид, че именно в посочените три направления в отговорността на Андрей Луканов са заложени част от причините, движещите сили и последиците от стопанската разруха. Луканов, а и неговите колеги от ръководството, знаеха за всичко това още по време на партийния конгрес. Знаят го много добре и сега. Те знаят също, че решенията по много от посочените въпроси и изпълнението на тези решения бяха тяхно право и отговорност, без това да снема, разбира се, и отговорността на Т. Живков.

- Никола, посочи, ако обичаш, поне един пример как се скалъпи версията за “голямата” и “малката” отговорност?

- Не е тайна, че Андрей Луканов работи доста време с Огнян Дойнов, Стоян Марков и Стоян Овчаров, които бяха също сред “архитектите” на икономическата политика. Веднага след 10 ноември за някои от тях се спомена нещо. Това вече го казах. Но се оказа, че Дойнов, за да се спаси, няма намерение да мълчи за вината на Луканов, което той направи публично достояние. И за това ти споменах. Но очевидно нямаше да мълчат и Стоян Марков и Стоян Овчаров. А и те знаеха много факти! Изходът беше намерен:

НИТО ДОЙНОВ, НИТО МАРКОВ, НИТО ОВЧАРОВ ФИГУРИРАТ В СПИСЪКА НА ЛИЦАТА, СПОМЕНАТИ НА КОНГРЕСА, ЗА ТЯХНАТА ОТГОВОРНОСТ ПОВЕЧЕ НЕ СЕ ПРОГОВОРИ В ОФИЦИАЛНИ ОТЧЕТИ!...

- Нека се върнем малко назад във времето. Имаше ли проблеми в отношенията между Живков и Луканов?

- Да, имаше. Тези проблеми обаче възникнаха през последните 2-3 години, когато се начеваше икономическата криза и въпросът за външните дългове надвисна като дамоклев меч над страната. Оттук, а не поради някакви особени позиции на Луканов, дойде според мен разочарованието на Живков от него, който, както вече споменах, отговаряше пряко за външноикономическите ни връзки. Факт, който не намалява вината на Луканов. Факт, който показва, че тази отговорност не може да се премълчава.

Ето такава накратко е част от истината. Затова е и моето недоумение от обявяването ми за един от носителите на “голямата” отговорност!...

- Пак ще те попитам: защо и теб те “пришиха” към списъка на членове на Политбюро, на министри?

- Следейки хода на процесите, не беше трудно да се добера до извода, за който Луканов мълчи: за да се прикрие вината и отговорността на някои хора, са нужни изкупителни жертви! Изпитан метод на тоталитарната власт!

- Ще те върна отново към интервюто на Луканов за отговорността. Изнесеното от него може ли да се приеме, че е цялата истина?

- В никакъв случай! Категорично не! Изнесеното от Луканов е само половината истина. Другата половина, далеч по-фрапираща, изисква отделен анализ.

- Сега ще ти припомня други писания, на друг един “борец за истината”, но неговата, личната. Тъй като за съжаление по понятни причини не следя редовно в. “Учителско дело”, прочетох със закъснение публикуваното в бр. 10 и 11 от 1990 г. “обяснение” на бившия министър Илчо Димитров. Читателят вече знае за прокламираните от автора причини, довели до неговото освобождаване като министър. Така, както са изложени, причините са толкова фрапиращи, че пострадавшият се оказва герой на една тъжна драма, а на читателя не остава нищо друго освен да му съчувства...

- Как стои въпросът с моята “роля” в “трагедията” на бившия министър ли? Нямам намерение да се разпростирам във фактология по простата причина, че тази фактология е твърде ограничена. Доста мислих как се получи така, че след 10 ноември авторът на “обяснението” не се спира пред нищо, за да ме представя в най-черна светлина. Въпреки откритите предизвикателства от негова страна в течение на няколко месеца, аз не бързах с отговора си, предполагайки, че има някакво недоразумение. Сега той явно е решил в общата му равносметка аз отново да играя съществена роля...

- Добре, какво ти можеш да кажеш на хората, на мен?

- В най-общ вид следното. Бившият министър, без да се свени, е демонстрирал толкова злоба и необективност, измисляйки фалшиви обвинения, че е трудно обяснимо как е възможно всичко това да принадлежи на човек, който носи свято академично звание и е бил пръв ръководител на просветното дело у нас.

Той няма никакво, абсолютно никакво основание за каквито и да е обвинения. И не би могъл да приведе факти, защото такива няма. През цялото време след март 1986 г., когато бях началник на кабинета на генералния секретар, между нас не е имало нито контакти, нито спорове или конфликти. Няма случай, когато в кабинета или при Тодор Живков да са обсъждани с мое участие съществени въпроси, поставени от министерството, или да са формирани негативни становища както за министерството, така и за самия министър.

- Какви са “фактите”, приведени в “обяснението”?

- Първо. Аз съм бил ангажиран с изработването на тезисите от 1979 г. и с прилагането им до 1986 г. Тук историкът е проявил в пълна степен своето “субективно” виждане, нещо, което той дори провъзгласява за норма. Ако се действа по законите на обективната история, бившият министър би трябвало да знае:

Че още през 1978 г. ръководеният от мен отдел излезе с доклад за реформа в образованието, който бе отхвърлен от Живков!

Че задачата за изработването на тезисите бе възложена на работна група в тогавашния кабинет на генералния секретар, в която аз не съм участвал!

Че в началото на 1979 г. аз внесох в Политбюро друг вариант на прословутите тезиси, който също бе отхвърлен с гръм и трясък!

Че по време на изпълнението на тезисите, виждайки техни недостатъци, отделът направи редица предложения /да не се отива към сливане на трите вида училища, както бе предвидено в тезисите, ударението на реформата да се постави върху учебното съдържание, издигане равнището на педагогическите кадри, подобряване на тяхното възнаграждение и на материалната база и т. н./, с които всъщност бе поставено началото на онези обсъждания и частични решения, които сега Илчо Димитров представя за свой актив.

- Ексминистърът твърди, че след излизането ти от отдела ти си продължил задкулисно да ръководиш същия и си пречил да се назначи нов завеждащ отдел...

- Субективното виждане, прераснало в груб субективизъм, отново е взело връх. След освобождаването ми от отдела аз съзнателно се дистанцирах, за да не давам поводи да се мисли, че се бъркам в работата му. Стигна се дотам, че аз дори системно отказвах каквито и да са срещи с хора от отдела, в т. ч. с мои лични приятели.Няма нито един случай на вмешателство или опити да се правят внушения, за се дават указания и т.н. Никога и по нито един повод не съм правил предложение да не се бърза с назначаването на нов завеждащ отдел. Обратно, няколко пъти изразявах пред Живков тревога, че един важен отдел стои без ръководител.

- Субективното виждане на бившия министър е намерило израз и в обвинението, че по твой почин и с личното ти участие са разработени проекти за реформи в духовната сфера.

- Това твърдение, най-меко казано, е наистина “субективно виждане”. А ако трябва да се назове с истинското си име, то е просто инсинуация. Предприетите през 1987 г. организационно-структурни реорганизации бяха пълна изненада за мен. Такова решение е било взето по време на летните отпуски от Политбюро в Евксиноград. Спомням си, че една вечер бях извикан при Тодор Живков и Георги Атанасов, от които научих за решението. Изобщо такъв въпрос нито е бил поставян, нито е обсъждан в кабинета, нито е търсено моето лично мнение.

- Отнася ли се същото – твоята ненамеса имам предвид – и за големите промени в ръководството на духовната сфера през 1989 г.?

- За тях научих от телевизията. След като бе оповестено това решение, аз си припомних, че веднаж, при случайна среща, Йордан Йотов ме попита няма ли да бъда и аз при Тодор Живков, тъй като щели да се вземат важни решения от персонален характер. Отговорих му, че аз по принцип не участвам в подобни заседания и не зная за какви промени става дума, както беше в действителност. В един от следващите дни ние, сътрудниците на кабинета, имахме съвещание и недоумявахме защо са поканени доста хора при Тодор Живков.Както се видя след това, тези хора бяха включени в новото ръководство на духовната сфера. Изобщо и този въпрос нито е поставян, нито е обсъждан в кабинета, нито е търсено моето лично мнение.

- Аргумент за “зловещата ти роля” е някаква “Справка за дисциплината в училищата”.

- Тя не била подписана, казва ексминистърът, но такава била практиката на кабинета. Искам да те уверя: и тук се касае за измислица. Такава справка нито е правена в кабинета, нито е внушавано на някого да я подготвя. И тук явно стремежът към инсинуации е взел връх. Или нещо куца в етиката на информаторите на Илчо Димитров.

Ще повторя. Изумен съм от манталитета на бившия министър. Той сигурно разчита на това, че критикуваният е “бита карта” и може всичко да му се приписва.

- Никола, какво е личното ти обяснение за тази агресивност, прераснала в непочтеност?

- Причините според мен са две. Едната е в това, че след 10 ноември бившият министър трескаво търси оправдание за незадоволителното състояние на образованието, за своята лична отговорност. Какво по-лесно от това нещата да се прехвърлят към началника на кабинета, към Йордан Йотов, към други министри. Например след 10 ноември трябваше да се обясни как се е “движел” въпросът за уволнението на четиримата преподаватели от университета. Отговорът е прост: както е било наредено от кабинета! Какво от това, че кабинетът изобщо не се е занимавал с такива въпроси.

Засега няма да отивам докрай във фактите. Ще спестя някои неудобства за бившия министър. Ще изнеса само факта, че на Т. Живков принадлежи идеята за издигането на неговата кандидатура за ректор на Софийския университет през миналата година /1988/, тъй като можело да се разчита той да оправи нещата.

- Не противоречи ли всичко това на факта, че същият бе освободен като министър?

-Не, разбира се. Защото в своята кадрова политика Живков правеше какви ли не ходове, включително и със свои приближени, без да ги зачерква изобщо.

Другата причина е, че авторът на “обяснението” трябваше да слезе от министерското кресло, а това не е приятно. Сега е време на промени и ходовете са добре обмислени. Не е случайно, че позакъснялото “обяснение” дойде в навечерието на изборите, във време, когато се очакват нови промени във върховете. Според мен това “обяснение” е всъщност израз на неизживени амбиции на неговия автор!

Това е, което на този етап мога да споделя с теб. Моля те, постигна своето! Сега ме остави на мира!

По-нататък ще видим!...

По-нататък повече нищо не се случи в тази насока.

Трагедията на този духовно извисен и умен мъж – учен и политик, набираше скорост!

ЗАЩО ПРОГОВОРИ НАЧО ПАПАЗОВ?

ВСЕ ВЪВ ВРЪЗКА С РАБОТАТА НА НИКОЛА КАТО НАЧАЛНИК НА КАБИНЕТА ТОЙ НАПИСА И ПУБЛИКУВА ВЪВ “ВЕЧЕРНИ НОВИНИ”, БР. 163,1990 Г. СВОЯ ОТГОВОР, КОЙТО ПОМЕСТВАМ СЪС СЪКРАЩЕНИЯ.

“Интервюто на Начо Папазов ми дава повод за много размисли.

Фактът, че Н. Папазов е решил да се включи в изнасянето на “истината” не ме учудва. Това е изцяло в неговия стил на “гъвкаво” реагиране и приспособяване.

Такива поврати в развитието му не са изключения, а правило.

Той беше на предни позиции още по времето на В. Червенков. По време на Априлския пленум от 1956 г. не само намери набързо общ език с новото ръководство, но беше един от най-ревностните проводници на т. нар. априлска линия. Включен във висшата номенклатура, Папазов впоследствие трябваше временно да я напусне поради съвсем земни причини. Завърнал се от Япония през 1971 г., той отново намери място под крилото на човека, за когото не пестеше думи и поведение да сервилничи.

Тогава аз работих четири години при Папазов. Вярно е, ние не намирахме общи допирни точки. Дали причините за това са в обстоятелството, че аз бях науковед, а според него наукознанието не било сериозна наука /сякаш има сериозни и несериозни науки?/ не зная. Но аз бях свидетел на един унизителен факт: грижите и проблемите на Папазов се свеждаха до това, как може да блесне пред “другаря Живков”. Спомням си след една среща на Живков с японски бизнесмен Папазов задъхано и със свойствения си объркан словоред започна да ме убеждава, че Живков – това е Ленин на българска земя, че България отдавна не е имала такъв ръководител.

Вярно е също, че Живков не изпитваше особено уважение към Папазов. Доколкото разбирах, виждаше в него слаб професионалист. Но така или иначе заради своята вярност Папазов си оставаше не само в “орбита”, но беше издигнат на по-висши ръководни длъжности. Какви ли не обрати бяха възможни тогава. Папазов се оказа в положението на председател на ЦКРК на БКП и като такъв участваше в заседанията на Политбюро и Секретариата на ЦК. В навечерието на 10 ноември Папазов изведнаж застава отново на гребена на вълната. Нещо повече, след това той беше представен едва ли не като една от ключовите фигури в извършения “преврат”. Не съм изненадан, че Папазов отново направи завой.

Ето такива са обстоятелствата, които ме карат да не изразявам учудване от решението на Папазов да прекъсне мълчанието си. И все пак има немаловажни неща, които ме учудват. Те са свързани преди всичко с това, че Папазов се е ориентирал към нова стратегия, разказвайки за миналото и по-конкретно за Живков. По-рано Папазов говореше за вината на членове на Политбюро, сега се получава така, че членовете на Политбюро и Секретариата на ЦК са били едва ли не потискани и елиминирани, а истинските виновници са в прословутия кабинет. Целта на тази нова стратегия е твърде прозрачна – да се защитят членовете /ако не всички, то поне повечето от тях/ на бившето партийно и държавно ръководство, като изкупителните жертви се търсят другаде.

Тук аз няма да навлизам в подробности. Какво е било положението в кабинета по времето на Милко Балев не зная. Ще говоря за времето след март 1986 г., когато по решение на Политбюро аз станах началник на кабинета на бившия генсек. Изложението си ще направя под формата на въпроси.

Първи въпрос. Знае ли Папазов как се информира Живков? Знае ли се от хората, че кабинетът изобщо нямаше за задача да събира, систематизира и обобщава информацията, предназначена за генсека?Цялата информация, която той получаваше от секретни и несекретни източници, включително от отделите, секретарите и Информационно-социологическия център на ЦК, постъпваше при него пряко.

Втори въпрос. Ще поддържа ли тезата Папазов, че кабинетът на Живков е вземал решения, като се има предвид, че Политбюро и Секретариатът, на чиито заседания присъстваше и Папазов, бяха тези, които обсъждаха и приемаха всички решения? Известно е, че аз не присъствах на тези заседания. Ако сътрудниците на кабинета са били некомпетентни, къде беше компетентността на хората, в т. ч. и неговата, които по силата на служебното си положение вземаха решения? И тъй като се оказва, че са вземани некомпетентни решения, това не е ли присъда за собствената некомпетентност на Политбюро и Секретариата. Не е ли присъда за една “компетентност”, за която се получаваха високи заплати и се ползваха привилегии?

Трети въпрос. Известно ли е на Папазов, че същият този кабинет, който е хулен, във времето, когато редица членове на висшето ръководство се грижеха за своите земни дела, свързани с получаване на западни коли, пътувания в чужбина на гърба на народа, за валутата, когато грижата им беше как ще се превключат в по-висша “орбита”, този кабинет работеше честно и намираше сили да постави остри проблеми пред бившия генерален секретар, че този кабинет излезе пред Живков още през 1988 г. с критичен анализ на обстановката в страната и с предложение за незабавно свикване на извънреден партиен конгрес, за да се търси изход. Че този кабинет изведе постановката за премахване монополното положение на партията. Че този кабинет сигнализира с редица разработки за кризисното състояние на икономиката и за криза на доверието сред народа? Тъй като съм запознат с много от стенографските протоколи на Политбюро, бих искал да запитам: може ли да се посочи случай, когато това са правили смело, без подмазване и уговорки болшинството от членовете на Политбюро? Предлагайки и съответни разработки или мерки?

Четвърти въпрос. Знае ли Папазов, че “мултипликацията” е изобретение не на науковедите, а на крупния икономист Кейнс? Ако някои бивши величия знаят и мислят, че мултипликацията е била пореден кьорфишек, защо и те пригласяха?

Пети въпрос. Може ли Папазов да докаже, че съветниците на Живков са дали “фантастичните идеи” за създаване на консорциуми с чужди фирми?

По въпроса за промяната на 10 ноември в последно време се лансират от спорни по спорни становища. Версията, предложена от някои, е уязвима най-малко в три аспекта.

Преди всичко някой от “реформаторите” даде ли отговор на ред кардинални въпроси, вълнуващи сега хората. Някои се опитваха до втръсване да ни убеждават, че дълго време антиживковистките сили са се организирали, без в същото време да става ясно какво са предлагали тези сили като алтернатива на живковския курс в условията, когато страната затъваше в кризата. Това че е имало възражения по един или друг въпрос, че се е спорело и т.н. е нормална практика. Ако се изключи обаче изказването на Ст. Михайлов през 1987 г., с което се отрече т. нар. Юлска концепция, какво съществено бе противопоставено от страна на бившето ръководство?

Според някои 10 ноември дойде като резултат от усилията за промяна, особено през последните две години. Добре! Щом това е било така, защо промяната не бе извършена още през 1988 г., когато Живков написа молба до Политбюро /аз съм свидетел на това/ за освобождаването му от партийни и държавни постове?

Какви са фактите около 10 ноември така, както ги видях аз? В деня, когато Живков получи писмото на Младенов, бях извикан при него и запознат с писмото. В случая моята реакция не представлява интерес – изненадата ми бе голяма, имайки предвид цялостното предишно отношение на Младенов към Живков. Времената се менят, менят се и хората. В този момент Живков изглеждаше спокоен, макар че бе вътрешно напрегнат.

Имаше ли Живков време и възможности да организира съпротива чрез използване на сила? Да, имаше и време, и възможности. Но той не прибягна към това.

И според мен Живков разчиташе на подкрепа в Политбюро и в ЦК. Същевременно убеден съм, че той беше подготвен за смяната, тъй като отчиташе вътрешните и международните фактори, особено промените в източноевропейските страни. А освен това доста време през лятото имаше проблеми със здравето. В близките дни преди 10 ноември Живков няколко пъти подхващаше подобни разговори. Когато ми съобщи за решението на Политбюро да се приеме оставката му, Живков беше категоричен, че така трябва да бъде.

Що се отнася до самата промяна, тя беше, така да се каже, назряла и презряла. Бившето ръководство начело с Живков не бе на висотата на времето. Защо? Фундаменталната грешка на Живков беше, неговата и на бившето ръководство, преди всичко в това, че не се направиха радикални изводи още през 70-те години, когато в света започна да се формира ново историческо съдържание, налагащо коренна преоценка на всички представи и подходи. Развитите западни страни се оказаха далновидни и успяха да насочат развитието си по пътя на прогреса. Този исторически шанс независимо от дотогавашните успехи бе пропуснат у нас и в другите социалистически страни.

Изобщо за мен връщането към времето преди 10 ноември има смисъл не за да се разказват пикантни историйки и факти и да се създават герои, а за да се осмислят постиженията и слабостите, грешките и деформациите. Да се извлекат поуки.

Защото става дума за съдбата на България и на българския народ като нация.

Никола Стефанов

КАКВА Е ВИНАТА НА НИКОЛА?

Защо всички се свиха в черупките си, защо го предадоха, защо му обърнаха гръб в най-тежкия миг от живота му? Дори приятелите, в които се кълнеше, не откликнаха, когато животът му висеше на косъм.

А докато бяха рамо до рамо В КАБИНЕТА НА ГЕНЕРАЛНИЯ Не пестяха похвали и ласкави думи за ум и талант. Никола ги уважаваше, ценеше ги, обичаше ги, макар да не умееше да дава външен израз на тези свои чувства. Вярваше им. Всичко пестеливо градираше.

С немалко притеснение по обясними причини ще се опитам да надникна в една терра инкогнита за мен. Технологията на работа в кабинета. От откъслечните разкази на Никола след 1989 г. за същността на неговите задължения като началник на кабинета систематизирам следното.

Най-напред. Никола беше силно впечатлен от феноменалната памет на Тодор Живков. В негово присъствие продължително време генералният секретар диктувал на стенографката тезиси за предстояща разработка. Разхождал се из кабинета и диктувал. В ръцете си нямал нито листче. Диктувал по памет. След дешифриране Никола получавал тезисите, разпределял задачите за работа по тях на сътрудниците в зависимост от тяхната специалност и квалификация. За икономиста – икономическите проблеми, за юриста – правните, за филолога – литературните и т.н. Често се налагало, разбира се, и “разместване” на задълженията – всеки от сътрудниците би трябвало да бъде ерудит не само в своята област. Така поне се надявал Никола. /Често бивал и разочарован!/ Уточнявани били и срокове за предаване на отделните раздели. Накрая началникът на кабинета обобщавал, редактирал, допълвал, доразработвал. Обобщеният материал след обсъждане в кабинета бива предаван на Тодор Живков. С това се приключвали в основни линии задълженията. Генералният секретар внасял чрез отдел “Деловодство” и Продан Стоянов подготвения по неговите тезиси материал за обсъждане и вземане на решения в Политбюро или в Секретариата – по негова преценка. Всичко е толкова просто и логично. Но не и тривиално!

Защото този дълъг организаторски и творчески процес поглъщаше цялата умствена, психическа и физическа енергия на Никола.

По особено важни и сложни проблеми началникът на кабинета организирал и работни групи с участието на изтъкнати учени, експерти, специалисти.

Често се случвало, разбира се, по-активен и напорист сътрудник да проявява самоинициатива и директно, през главата на началника, да предлага на Тодор Живков свои собствени разработки, идеи и т. н. Отличавали се Д. Гюров, Тодор Иванов, К. Чакъров. Често се случвало и самият Живков да “прескача” Никола, поставяйки “по-специфични” задачи на членове на кабинета.

А Никола като всеки нормален човек беше трудно разплитаемо кълбо. Не допускаше всекиго до себе си. Може би затова някои от колегите му, дори приятелите му, малко познаваха неговата духовна извисеност и великодушие. Той не показваше, не афишираше своите чувства. Някъде бях чела, че човекът е състав от колелца, клапички и винтчета, че е трудно да се определи по един само или два външни признака неговата истинска същност. Трудно разгадаем характер за другите беше началникът на кабинета,.На преден план изпъкваше най-вече неговата изключителна взискателност и самовзискателност, диктуваща и чувството му за отговорност.

Никола боготвореше Димитър Методиев, за когото след сърдечното му заболяване бе издействал от генералния секретар да идва на работа само до обяд. После да почива. Благодарен беше за всеотдайността на Тодор Иванов, доверяваше се на Димитър Гюров, възхищаваше се от красноречието на Костадин Чакъров (бел. ред. - агентът на ДС, наречен тук “др. Х”). Но с Милко Балев недоумявали от факта, как така почти винаги, когато се задавал конгрес или по-сериозен пленум, Нико Яхиел се разболявал.

Никола беше перфекционист във всичко, с което се захващаше.Животът му като началник на кабинета бе поредица от радости и разочарования, от удовлетворение и полет. Беше пунктуален човек, с високо чувство за отговорност. Това му качество ще го повтарям и ще го потретям, защото то бе определящото в цялостния му житейски път като учен и като политик. Всичко – и у дома, и в другите му задължения, беше подредено в график, като по часовник. Затова биваше щастлив, когато сътрудник представяше поръчаната разработка не само срочно, но и качествено. А за него това означаваше, по негови по-късни признания, най-вече конструктивизъм, аналитичност, полезни хрумвания, прагматизъм, нови идеи. В скоби ще добавя, че той преди “реформаторската” промяна в къщи не говореше по служебни въпроси.

Основното задължение, повтарям, основното, за което имаше грижа кабинетът, бяха именно научните, прагматичните разработки по многообразните, по най-наболелите проблеми от целокупния живот на партията и държавата. Няма да упражнявам журналистическото си перо в напън да уточнявам повече функциите на кабинета. Непосилно е за мен, а нямам и такава цел. Това е направено най-компетентно и вярно в мемоарите на Тодор Живков и в разказа на Никола в предходните страници.

В тази поредица от мисли само ще отбележа, че някои укоряваха Никола и кабинета, пак след промяната, разбира се, че били “бълвали” концепция след концепция, че генерирали все нови и нови идеи.

Тук е мястото да повторя, дебело да подчертая, че Никола беше изключително взискателен и към себе си, и към колегите си. Беше непреклонен към проявявани от някои сътрудници небрежност, подценяване на поръчаната разработка или мързелуване. Това го дразнеше.Възможно е да е реагирал понякога и не съвсем коректно.

Човешко е, ангели с крилца на земята никога няма да има!

Каква е истината за информираността и ролята на Никола като началник на кабинета? Четем двамата ръкописа на Костадин Чакъров. Беше му го дал с молба за препоръки и съвет.

- Боже мой! – възкликвам. Ти знаеше ли за всички тези неща, за които пише твоят колега?

Отговорено ми беше с отрицателно поклащане на главата. Изумена бях особено много от описаното във връзка с предхождащите смяната на Тодор Живков събития.Никола, оказа се, последен научава за това, което щеше да се случи... “утре”! Разговорът се провежда в самото навечерие. На 9 ноември вечерта, някъде след 20.30 часа, Тодор Живков казва на съпруга ми, че нямало как, вече бил болнав и стар човек, пък и трябвало да отстъпи мястото на младите.

- Утре ще се гласува смяната ми...

Истина е, разбира се, че преди това Живков на няколко пъти е отварял дума за това, че ще подава молба за освобождаване. Особено след заболяването му, когато през м. август на последното лято, отзовал се на повикването на Живков в Евксиноград, ми каза:

- Изглеждаше много зле. Едва се крепеше на крака...

Знаеше още Никола, че в навечерието на 7 ноември Виктор Шарапов, тогава посланик на СССР у нас, е посещавал генералния секретар . Нищо повече. И беше страшно изненадан и много притеснен, че за разлика от друг път, на приема в съветското посолство по случай празника на Октомврийската революция Шарапов се държал “много резервирано” с него. Година по-късно щяхме да си обясним “странното” поведение на другаря посланик!

Никола не бе станал “вътрешен” и “доверен” човек за предстоящата смяна. Но за това – след малко

Два месеца след смъртта на Никола се срещнах с проф. Цанко Цанков, бивш сътрудник в отдел “Наука и образование” на ЦК на БКП. Повече от два часа професорът разказваше за впечатленията си от своя състудент, а по-късно и колега. Развълнувана бях от чутото. Изненадана бях, че професорът така добре беше схванал същността на Никола. Помолих го да напише своя разказ. Помествам го за финал!

Все в духа на спомена на проф. Цанков ще напиша и още нещо. Не беше полезно за Никола винаги да доказва своята истина, да доказва, че е прав. И по-морален от мнозина, дори “висшестоящи”. Падаше си по истината и не се отказваше, търсеше подходящ начин да я изрече. Когато успяваше, казваше, струвало си човек сутрин да става и да грабва куфарчето за работа. А шефовете, оказва се, невинаги обичат да им се напомнят грешките и допуснатите слабости. Ще щрихирам само случая с екстремните събития в Института за български език и литература.

Пред Тодор Живков секретарят Стоян Михайлов говорил за проблемите от своята камбанария, акад. Ангел Балевски – от други позиции. Никола опрал пешкира. Извикал го генералният секретар и още от вратата започнал да ругае. Викал, викал, не искал да чуе дума от Никола. Накрая, когато уталожил ядните си квалификации, посочил вратата на зав. отдела, без да иска да чуе нито дума от него.

А Никола, за добро или за зло, беше типичен козирог. С рогата – напред, без разлика на факта, че пред него стои непоклатима, непробиваема и железобетонна стената на началническото величие и мощ. С риск да загуби част от своето “очарование” козирогът изчаква, намира удобен и спокоен повод и разшифрова истината за тягостната ситуация в Института за български език и литература. Било му “поднесено”, макар и индиректно, извинение. А той, козирогът Никола, никога не е бил сред любимците. Беше им само необходим. И накрая – изтъкаха си платното, ритнаха кросното!...

За бушуващите в сърцето на Никола чувства след тази среща неволен свидетел и

“потърпевш” става проф. Ц. Цанков, за което и разказва подробно в своите спомени.

Простил му беше проф. Цанков, защото най-добре от всички познаваше неговия характер – добронамерен и нестаяващ злоба към никого. Не му прости обаче един от тях, който, изглежда, често е сърбал собствената си надробена попара заради неспазвани срокове или неудовлетворителна разработка. Върна му го след промяната със смехотворни, необосновани квалификации. Ставаше дума и за “бълваните” концепции и предложения от кабинета, които били, видите ли, предизвиквали непрекъснати реорганизации и излишни преустройства.

Питам ви, господа – “другари”, какво лошо видяхте в това? Престъпление ли е да се лансират новости, да се излиза от дълбокия коловоз? Те, от кабинета, предлагат, за това им се плаща. Решаваха други – става ли дадена концепция или не. Други утвърждаваха. Защо не обвинихте тях, ако в това беше бедата? Явно страхът за собственото местенце беше сковал разсъдъка ви. Явно по-лесно ви беше да хвърляте дълго стаявана злоба и завист срещу нарочения от “реформаторите”.

Потърсих в личния архив на Никола някакви следи от работата му като началник на кабинета. Оказа се, че в къщи няма такъв, а той, ученият, професорът, обичаше реда. Научните си разработки подреждаше стриктно и акуратно. Изненадана бях. Но както по-късно щях да узная, той успял да вземе само куфарчето, с което всяка сутрин отиваше на работа в ЦК.

Защо “успял” ли?

Още в първия работен ден след прословутия пленум при него, в кабинета му, влиза Продан Стоянов, завеждащ отдел “Деловодство” на ЦК на БКП. Леко смутен, казал му:

-Кольо, др. Петър Младенов ме упълномощи да ти предам да си отидеш веднага в къщи. Ако трябва, ние ще те потърсим!

Същият този Продан Стоянов, който с голяма тревога и загриженост съветвал автора на “протестното” писмо Петър Младенов да помисли сериозно, преди да реши дали наистина да го връчи на Тодор Живков!? Защото иначе,”...познаваш го добре, оттегли го, иначе той ще те ликвидира!...” Разговорът, по думите на “реформатора” Младенов, става на 25 октомври 1989 г.

Същият този Продан Стоянов, когото Огнян Дойнов в разговор с Бинка Пеева и Крум Благов /Записът е направен на 19.XII.1990 г./ ще характеризира по следния начин:

“Аз малко обидно ще се изразя, но това е слугата на много господари. И на предишния, и на новия, лесно ориентиращ се към кого да върви/.../. Той беше издигнат от Милко Балев. Той стана човек на Чудомир Александров и се въртеше около него, когато бяха спекулациите, че той ще замести Тодор Живков. След това премина през Георги Атанасов и сега се издигна. Това е неговата роля. Аз... трудно ми е да го докажа /въпросът е дали Пр. Стоянов не се издига, тъй като държи в ръцете си документи и факти в качеството си на зав. отдел “Деловодство” на ЦК на БКП.”/.

Целият архив на Никола, служебен и личен, всичко останало заключено в касата на кабинета. В куфарчето сред купчинка страници по-късно намерих следното:

“Другарю Живков,

Предложена е нова структура, която според мен е по-подходяща. В сегашния си вид материалът съдържа редица празноти – например за деформациите и т.н., и т.н.Но тези въпроси може би са разгледани в другите части. За първото писмо до Горбачов трябва да се състави текст. Аз не направих това, защото го нямам. Според мен не е уместно да се дава оценка на преустройството в СССР. Не е ли правилно да се разгледат само външните аспекти? И т.н.”

...

С уважение: Н. Стефанов

Нямам представа за какъв документ става дума.По-късно се натъкнах и на текст на Никола, в който той размишлява върху генезиса и съдбата на социализма. Видно бе, че той продължава да вярва, че не се е отрекъл от марксизма, отчитайки, разбира се, и реалностите на съвременния свят.

...

Когато в СССР, а след това и в други социалистически страни, започна преустройство, БКП, която бе партия с голям политически опит, не можеше да не си даде сметка, че се навлиза във време на исторически необходими промени.И за България това бе единствената алтернатива. Ние не само приветствахме съветската перестройка, ала пристъпихме към анализ на собствените си проблеми със съзнание, че е нужно да се проведат радикални реформи, да се отиде до корена на социално-икономическите, политическите и духовните процеси.

Във връзка с това изминахме сложен и труден път при търсенето на най-сполучливи решения. Сложен и труден път, защото ставаше все по-ясно, че зад увеличаващите се остри проблеми не временни слабости, не грешки от тактически характер стояха, а недъзи, присъщи на самата система. Така Никола ми разказваше, когато биваше с по-бодър дух. Разказваше ми и как се е стигнало до идеята за Юлската концепция, която бе утвърдена през 1987 г. Изработването на концепцията не бе плод на кабинетни хрумвания, сякаш искаше и мен да убеди професорът. То бе предшествано от сериозен опит да се отговори на ред проблеми, които вълнуваха и тревожеха милионите хора. Голяма работна група от учени и специалисти разнищваха, защо социализмът се оказа на практика в ариергарда на световния прогрес? Защо не осигурихме висок жизнен стандарт на народа? Защо допуснахме редица случаи на извращения?

Юлският пленум и приетата от него концепция не оправдаха големите надежди. С тъга в гласа ми говореше Никола. Те провъзгласиха замяната на един модел от друг модел, но не стигнаха до края, до промяната на самата система. С други думи, на Юлската концепция липсваше нещо много важно. И ние скоро почувствахме това. Очертаха се контурите на една криза. Напрежението растеше...

Логиката на самия живот ни доведе до идеята, че трябва да се измени тогавашната система.

- Търсехме причините! – тихо ми говореше Никола, за да преодолеем допуснатите слабости. Всички ние, партията, поехме отговорността, като провъзгласихме дотогавашния т. нар. априлски модел за неадекватен на новите реалности.

В този дух Тодор Живков, кабинетът, сътрудниците, учени и специалисти виждаха генезиса на злото, направиха опит да коригират грешките. Но дойде 10 ноември 1989-а!

Пак в Мемоарите на Тодор Живков е написано, че кабинетът е нямал право да дава указания, да се намесва в работата на отделите на ЦК, че е нямал право да взима решения – освен решения, които засягат само пряката работа на кабинета. Нито да се занимава с кадрови въпроси.

Пътен лист на Никола за политиката даде Милко Балев, един от видните партийни и държавни деятели. Той бе началник на кабинета на Тодор Живков 32 години и когато стана секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро Никола бе назначен на неговото място. Подложен на постоянен тормоз от “реформаторите”, само две седмици преди Никола и Балев пое по дългия път, от който никой никога не се е връщал, дълбоко убеден, че тройката Луканов, Младенов, Джуров е била в услуга на КГБ...

Не бях се срещала очи в очи с Балев, но много преди съпругът ми да се заеме с партийни дела, случваше се, в къщи по телефона той да се обади.И винаги, макар и непознати, намираше добра дума да ми каже:

- Е, как е, как върви журналистиката? С кой академик ще е следващата среща? Добре, добре правите. Те, учените, заслужават повече внимание от страна на печата.

Сещам се с известно огорчение, че след промяната в някои от най-демократичните издания за каквито черни краски не се сетиха колегите журналисти, тях не приписаха и на Милко Балев.

Аз симпатизирах на този леко приведен, усмихнат човек. След като го видях, не се въздържах. Още вечерта запитах Никола, защо така и откога е с тази походка? - Бил непълнолетен, ремсист, когато го арестували, скочил от високия етаж на полицейския участък – разказа ми съпругът, за да се отърве от побоищата. Паднал в течащата под прозорците река върху камъни, счупил гръбнака си, но не пречупили волята му...

По време на многогодишния ми журналистически труд имах възможността да се срещам със стотици хора от всякакъв “калибър”, да разговарям и опознавам, да пиша за академици и професори, за композитори и артисти, за писатели и поети, възхищавах се от смелостта на орлите – летци, оплаквах съдбата на подрастващите родопчанчета, които трудно се справях с родния език. Всичко това ме убеждаваше, че всеки човек по своему обича и мрази, че всяка личност, пък била тя и професор, по своему се радва или тъжи. Тоест, всеки един наистина е цяла вселена. Никола също, като всеки нормален човек, имаше своята вселена, най-характерното за чиято същност беше стремежът към съвършенство. Не, че и той нямаше недостатъци, имаше ги, но не те бяха определящото в неговата работа като учен и политик.

Никола често споделяше, че сред колегите си има хора, които са се възприели и се самоопределят като безгрешни, а всъщност твърде малко са достойнствата им за мястото, което са заели. Имена не споменаваше в онези години. Те “блеснаха”, след като “реформаторите” обявиха Никола за виновен.

За разлика от много жаждащи за власт, кариерата гонеше сама Никола по петите. Той не умееше да се нагажда, не бе роден за дипломат, както щеше да го определи и легендата Митка Гръбчева. На него просто му вървеше, ценяха го заради ума му, заради морала му, а беше и добър генератор на нови идеи. Когато през 1972 г. го назначиха за заместник-председател на Комитета по печата, това бе всъщност прощъпулникът на Никола като “администратор”. Там той показа и доказа, че умее да мисли и да обобщава, а наученото да привежда в действие. Защото казват, ученост без приложение било като заровено богатство В комитета Никола се почувства полезен. А Крум Василев, председателят, изключително опитен и взискателен ръководител, бе удовлетворен от идването на професора в екипа му. Виждахме се и семейно, синовете ни дружаха. И Ангелина, съпругата, често споделяше, че Крум Василев и Никола добре се сработвали. Когато през 1973 г. по решение на висшето ръководство професорът бе преназначен за заместник-председател на Държавния комитет за наука, технически прогрес и висше образование той, Крум Василев, не прие преместването с охота.

На новия пост, по думите на Марин Петров, един от старите “вълци” там, Никола бил седнал на по-подходящия стол. Щял да плува в свои води. Марин Петров уважаваше много професора, споделяше го и когато често идваше у нас. Твърдеше още, че това важело и за шефа им – Начо Папазов. Години по-късно вече не бях сигурна в това.

Сядайки зад остарялата ми и демоде вече машинка, за да пиша за кариерата на Никола в Комитета, си припомних как при едно лирично отстъпление известната днес и като общественичка Еми Барух сподели с мен за първите си стъпки в журналистиката. Успяла била, макар и с много усилия, да убеди професор Стефанов да даде интервю.Получило се било добре, на летучка я похвалили.

Истината е, че Никола не обичаше публичните изяви, беше и той свитичък като жена си. Може би това бе и една от причините сътрудник в кабинета на генералния секретар по-късно, пак в условията на демокрацията, ехидно да злослови пред моя приятелка, че “шефа” му, вече бивш, бил главният актьор от авансцената. Историк е той като Илчо Димитров, дори приятели бяха. Питам се обаче дали и днес обича да ходи по кабинетите на БАН на приказки, обичал много и кафе да пие.

Колко бързо и лесно хамелеоните сменят цветовете си.

За най-крупния от тях – сега!

...

Из “Достатъчно, Андрей!”

“...Познавах необуздания порив на твоето егоцентрично властолюбие..., без да спазваш правила, приличие и мярка, ти начаса се развихри като фактически лидер...За няколко месеца направи поразии, които скоро, много скоро времето и хората ще зоват с истинските им имена.”

“Кой не знае, че си инициатор, вдъхновител и проводник на необоснованата и безотговорна, с нищо неоправдана и крайно вредна практика на всеобщо отрицание на всичко и всички, свързани с половинвековния път на България.”

...

“Не само аз знаех откъде черпиш сведения, кураж, самочувствие...”

...

“...И членовете на политбюро и секретариата, на МС, на ЦК на БКП, депутати в НС и т. н. сме обременени от морален и политически дълг, който цял живот ще ни тежи и гнети...”

...

“...Днес “храбреците” лесно пишат присъди със задна дата. Но още днес много тревожни въпроси дирят ответ.”...

И аз търся отговор на въпроса: КАКВА Е ВИНАТА НА НИКОЛА

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ И ОПИТИТЕ МУ

Да склони началника на кабинета да посетят заедно Москва. Искал бил... Впрочем нека започна отначало.

Никога не са били близки. Познавали се от общи инициативи и заседания, затова Никола бил малко изненадан, когато през пролетта на 1989-а година без всякаква видима причина Луканов, усмихнат до уши / не зная доколко това е бил характерен белег в житейското му поведение /, влязъл в кабинета му. Ръкували се, зер това не се случвало често. Луканов се позавъртял, явно се чудел как точно да започне.

- Как е, проф. Стефанов, как вървят делата?

- Нормално! – казал и чакал.

- Знаете ли, проф. Стефанов, предадоха ми, че другарят Медведев имал голямо желание да се запознае с вас! (За неинформираните ще поясня, че Вадим Медведев по това време е секретар и зав.отдел, а по-късно и член на Политбюро на ЦК на КПСС. Влизал в най-близкото обкръжение на М. С. Горбачов.)

- Не е лошо да се запознаете лично и с др. Горбачов! – продължил Андрей Луканов.

Изненадан бил нашият човек, позабавил отговора си. Знаел, че Луканов е много, много “вътрешен”. Накрая отклонил поканата със заетостта си, понатрупали се били доста задачи. Пък и ... не обичал много да пътува, добавил Никола.

А че Никола не обичаше да пътува, това си е живата истина. В това отношение, за разлика от майка си, която непрекъснато в първите години на нашия брак кръстосваше от Любеново ту към София, ту към Нова Загора, където живее кака Янка, сестрата на съпруга ми, той приличаше на баща си, татко Костадин. На добрия, на скромния, но голям политикан бай Коста или чич, Коста – дърводелецът, който не изпускаше ден, без да прочете своя вестник. Та същият този великодушен, отруден, дребничък човек – работяга, не оставяше рендето и теслата до сетния си дъх. Той не обичаше да напуска ниската спретната къщичка, най-много да отидеше до Първомай, на хвърлей място от родното село на Никола.

Увлякох се в размисъл, а разказвах за Луканов и гените на татко Коста, които Никола беше наследил. Висшата “дипломация” той бе предоставил на чан Колина. Когато ходех на гости в Любеново , често чувах някоя съседка да подвиква на майка Николина я за лъжица сол, я за някое доматче или чушка. В двора си имаха градинка с няколко реда зеленчуци. Чан Колина и чич Коста бяха типичните обръщения за този край.

Разказвам това и заради още нещо. Съществено!

Питам се, дали Луканов, на когото от птичи полет личеше самочувствието на наследник на голям социалдемократически и комунистически род, ако знаеше от какво просто “селяшко” потекло е той, щеше да обърне внимание на Никола и така настойчиво да моли да отидат заедно, повтарям, заедно в Москва. Сигурно, може би, не зная!... Но в случая ставаше дума за началника на кабинета на Тодор Живков, който явно за нещо бе необходим. Защо така държеше на съвместната визита Луканов, щяхме да си изясним по-късно, когато започнаха кошмарите!...

Втория път, при уж случайна среща пред вратата на кабинета, в коридора, пак заговорил за същото:

- Помислихте ли си, проф. Стефанов, не намаляха ли малко задълженията? Хайде, намерете време и възможност, ще е полезно да се информирате и вие по някои проблеми на “перестройката”. Другарите в Москва се интересуват много и от разработките в Юлската концепция.

Тази концепция, която люто бе раздразнила не само Медведев, а най-вече Горбачов. Сърби ме езикът, ама много ме гложди, да напиша нещо и за така наричания Горби. Но нека историята отсъди.

Споменавам отново името на Вадим Медведев и ще уточня, че племенникът ми Валери донесе у дома поредната изненада за вуйчо си – книгата “Распад, как он назревал в “мировой системе социализма”” с автор ... същият В. А. Медведев. Часове, дни наред я четяхме. В монографията, излязла от печат в Москва през 1994 г., заемаща близо 400 страници, горбачовистът уточнява, че разпадането на следвоенните режими в страните от Източна Европа е едно от най-големите събития в световната история. Прав е авторът и когато отбелязва, че събитията, които се случиха в Германия, в Чехословакия и България, в Румъния, в Полша и Унгария, в Югославия, не оставиха никого равнодушен.

Най-прав е обаче бившият член на Политбюро на ЦК на КПСС, когато разграничава и уточнява същността на тези събития:

за едни те са осъществяване на скрити замисли,
за други те са крах на надеждите и илюзиите,
за трети – истинска трагедия...

Кой къде ще потърси и открие своето място, сам ще реши. Моето семейство се оказа в третата категория. Истинската трагедия за нас отдавна вече беше в ход. Трагедията с начало 10 ноември 1989-а...

Историята ще каже последна своята дума. А аз ще преглътна своята горчива, тежка присъда и квалификацията, с която някъде по света се съпровожда днес името на Михаил Сергеевич.

Никола така и не намери време да придружи Луканов до Москва. Затова пък един от членовете на ЦК на БКП, Петър Дюлгеров, посетил вече съветската столица като член на делегация, щеше да признае пред Тодор Живков, че там, на “високо място”, се опитали да го обработват... за бъдещата смяна. Чух това лично от устата на затворения вече между четири стени бивш генерален секретар.

- Нищо ново под слънцето! – се усмихвал тъжно Тодор Живков, когато и други се решили да доверят, да се изповядват!

Но след дъжд – качулка!

Никола беше придобил навик особено в последните три години преди 1989-а, прибирайки се късно, да освобождава колата по-далеч от дома, за да глътне свеж въздух, да се поразтъпче. В една поредна късна доба, поел пак пешком покрай съветското посолство, а там бе доста осветено, отдалеч забелязал встрани от сградата на Интерпред Андрей Луканов и Бойко Димитров. Свели глави един към друг, нещо тихо разговаряли. Като ги наближил, млъкнали. Всичко се случва, рекъл си Никола. Приятели. Бойко живееше на етажа срещу нашия апартамент. Било някъде в края на лятото на фаталната 1989-а!

Макар, че често в къщи сме обсъждали качеството мнителност помежду си като нещо вредно за характера човешки, нещо неприсъщо за хармонично развиващата се личност, научавайки за този факт, невидимото “червейче” ме зачовърка.А че е имало “бръмбари” вече у дома, днес не се съмнявам.

Имам остро “обоняние” за доста покрити неща, рибешката ми интуиция рядко ме е лъгала. Сигурно затова в студентските години, докато все още не бяхме семейни, а Никола ме водеше не по градинките, а в читалните, за пръв път веднаж ми рече:

- Ей, чекист, какво ме наблюдаваш?

Пък аз, хлапачката, току-що дошла от село, бях за пръв път лудо влюбена. Как само го ревнувах, майчице! Купидон ме обсебил безвъзвратно!...

... Когато през дните на неговото боледуване, а това бяха стотици, хиляди дни – тъжни и мъчителни и за двама ни, бях станала неговото второ “АЗ”, когато се опитвах да му вдъхна повече вяра, понякога той се отпускаше и разказваше на пресекулки.Измъчваше го не само стенокардията. Разказваше за много премълчавани случаи и събития. Не било редно преди да го прави. Слава богу, сетил се бе със закъснение, че заради децата ни не иска да ги отнесе там – Горе! Убедена съм, много партийни и държавни тайни, много мъка той отнесе в небитието.

Никога няма да си простя, че аз, глупачката, не пропусках повод да натяквам за най-голямата му грешка в живота – че затъна в политическото поприще. За политиката са нужни хора “дипломати”, които умеят не само да лавират, а и да хитруват. Той беше твърде директен. Прости ми, майчице, че в пристъпи на безсилие наранявах крехкото му вече честолюбие, пак и пак мърморех, че ако бе приел поканите на Луканов за визитата в Москва, нямаше да скалъпят зловещия сценарий, нямаше да има нито изключване, нито безпочвени клевети и разкарвания по миникомисии за някакви несъществуващи негови деформации...

А ако бе приел, питам се, щеше ли да стане ... “предател”? Истината е, че и аз на собствения си гръб вече усетих и опознах необуздаността на Лукановото властолюбие.

Никола беше изключително пунктуален човек, много държеше на истината, на точността. И много скромен беше, не обичаше да се самоизтъква, хвалбите не бяха присъщи на житейското му поведение. Това, което щеше да сподели с мен за случилото се през 1973-а година, след като се върна от Наречен,бе не за да се похвали, да се поперчи пред жена си:

- Виж ме кой съм!

Не, той просто и само искаше моето скромно мнение.

Беше поканен в Наречен от Тодор Живков да се видят, да поприказват. И Людмила била там, и акад. Ангел Балевски. Обядвали, разговаряли за проблемите на науката, на учените, след което Людмила поканила Никола за разговор “на четири очи”. За важни неща обменили мисли, а в заключение:

- Никола не е лошо да си помислите, евентуално да отидете на работа при баща ми!

Людмила Живкова бе му направила неочаквано силно впечатление с голямата си ерудиция, с широтата на възгледите си и на мисълта си. Това впечатление по-късно щеше да се затвърди и дообогати, когато Никола участвал в някои от заседанията на Комитета за култура.

Няма да се въздържа, макар и малко извън контекста в конкретния случай, да отбележа за чутото от Никола. Беше член на делегация за Москва, водена от Людмила Живкова /януари 1981 г./.Бил удивен съпругът ми не само от достойнството и самообладанието, а и от компетентността, с които председателят на Комитета за култура посреща и отвръща на острата критика и нападките към нея от страна на секретар на ЦК на КПСС. Някои сигурно биха си казали:

- Лесно й било! Имала зад гърба си своя баща.

Не! Това е въпрос и на характер, и на борбеност! Тя защитила своята и на Комитета за култура кауза...

От Наречен професорът се прибра в къщи видимо възбуден. Вечерта започнахме да обсъждаме плюсовете и минусите: Ако – ДА, или ако – НЕ! Аз познавах вече достатъчно добре характера на съпруга ми, убедена бях, че неговото истинско призвание е науката. Казах му след дълга пауза, че все пак това трябва да е само и единствено негово решение. Моето мнение е по-скоро – НЕ! Явно и той бе преценил, че е по-добре да остане там, където си е. Да има време , да се занимава с наукознание, да пише за ролята на науката в управлението, за научния подход и неговото използване в така наречените социални ситуации, за “малкия свят” на голямата наука и т.н. и т.н. Бе отказал, което по-късно щеше да му подлага честичко “динени кори”. На мен - също. Дълго време нямах обяснение защо Перла, Наташка, Мая биваха канени на семейни сбирки и коктейли, моя милост – нито веднаж! Макар че вече бях съпруга на началника на кабинета.

В по-късно време лично Тодор Живков щеше да търси начини да ми обяснява защо едва сега се запознава с мен!

“РЕВИЗИОНИСТЪТ” НИКОЛА – В ОРБИТА

1969-а. Благовест Сендов и Никола Стефанов стават най-младите професори в България за онези години. Името им нашумя сред научните среди, прехвърли се и сред политиците. Пръв го забелязва Милко Балев. Вече писах за това. По-късно Венелин Коцев – тогава секретар на ЦК на БКП и кандидат-член на Политбюро,ще го приласкае в “обкръжението си”.И през 1971 г. след спечелено доверие, Никола ще се изкаже на X конгрес на партията, състоял се през април, като ръководител на проспериращата вече създадена от него Група по наукознание към Президиума на БАН. Стана и кандидат-член на ЦК на БКП. Година по-късно чрез моя главен редактор Любомир Левчев – и тогава звезда на поетичния небосклон, бях поканена на обяд от Венелин Коцев и Йонка, първата му съпруга, в специалната зала на прословутия стол-ресторант “Рила”. Освен уважавания от мен талантлив поет бе поканен и първият секретар на ГК на БКП от съседен на столицата град, чието име не искам дори да споменавам. Големи напъни правеше “другарят” да се сдобие с приятелството на Никола – по-късно вече като министър щеше да му е полезен. И в същото време упорито ухажваше жена му! Морал, няма що!...

За пръв път на този обяд аз чух галещи ухото ми приятни думи за Никола, при това от толкова високо място.

Не съм уверена в съмненията си, но много скоро завист, а може би и още нещо, тръгва по петите на Никола. Най-напред го изкараха ревизионист. Знаех, спомням си, че още в началните години от научната му кариера акад. Тодор Павлов много го ценеше. Сещам се за две мои срещи с мастития философ. Веднаж в кабинета му – беше вече почетен председател на БАН, втория път – у дома му на гости, във вилата в Княжево. Впрочем, имаше и трета среща. Покани ме пак в Княжево. Тогава направих интервю с гостуващ в България изтъкнат съветски академик, негов познат от пребиваването му в СССР. Бабочкин, струва ми се, беше името на моя интервюиран и работеше по проблемите на нациите и интернационализма.

Тук бих искала само да отбележа, че Никола никога не е бил галеник на съдбата. В 70-те си изживени честно и почтено години някаква зла орисия грубо и предизвикателно се намесваше и поставяше бариери пред неговото развитие. Най-напред това се случва през 1950-а година, когато той кандидатства за учение в СССР. Приет е за студент, получава съобщение за това, уточнена е датата за заминаването на групата за Москва. Стягат куфара със сносни що-годе дрехи заради оскъдицата, потегля Никола – радостен и въодушевен, за София. Със скования и боядисан от таткото куфар той се озовава директно в КНИК на бул. “Руски”. Там , изненадан и смутен, посреща го чиновник, който му съобщава, че ... влакът бил заминал!? И нищо не можело да се направи!

Разочарован, безпомощен Никола поема обратния път за Любеново.

Иска ми се да припомня още нещо. Връщайки се назад във времето, не бих подминала и факта, че през 1954 г. Никола завърши с отличие философия в Софийския университет и след моя последен изпит от втори курс – следвах журналистика, решихме да сключим граждански брак. Да, но моят бъдещ съпруг пожела да се срещне с баща ми и да поиска неговата благословия. Ами сега? Баща ми не искаше дума да чуе за такова намерение: първо учението, другото – след завършване! ДА, НО Никола не знаеше това:

- Хайде, Коле, нека мине без баща ми. Ще го поставим пред свършен факт!

Трогна ме Никола с “патриархалния” си почин, но приех. Пристигайки в София, родителят ми / единственият – на три годинки останах без майка/ склони след многото кандърми от страна на Никола. Но пожела таткото да отидем на гости при най-високопоставения за ония години съгражданин, Петър Игнатов. Приятели били от младежките години. А Петър Игнатов беше известен с близостта си с Георги Димитров. В онези години нито аз, нито Никола знаехме нещо по този въпрос.

Стана дума при гостуването ни, че Никола е разпределен за научна работа към БАН. Петимен беше баща ми за учение, затова не издържа, похвали се.

- А, възкликна Игнатов, че аз съм много близък с Тодор Павлов. Ще му се обадя, имате ли нужда от някаква помощ?

- О, НЕ, НЕ, МЛАДЕЖЪТ Е ОТЛИЧНИК! Ще се справи сам! – не без гордост отказа баща ми.

Но явно по-късно е ставало дума между Игнатов и Тодор Павлов за бъдещия учен, защото много след конкурса при една среща в БАН академикът, вече разбрал чия съм съпруга, похвали Никола:

- Много е умен младежът, напредва, но нека не се изхвърля. Рано е все още да критикува Вълко Червенков. Беше станало достояние в кабинета на председателя, че имало изпратено писмо до първия човек в партията и държавата, в което се “намеквало” за някои пропуски в характеристиката на народната демокрация.

Да, вярно е. Никола дори получи отговор с благодарност при това.

Втория път, когато Вера Павлова, дъщерята, ни покани на гости у тях по поръка на Тодор Павлов, искрено признавам, бяхме поласкани. Голям човек и учен беше ни уважил, канейки ни у дома си. Тогава в непринудения разговор разбрах с удивление, че пред нас стоеше и ни шеташе главната героиня от съветския роман “Д-р Вера”. Имаше пак ласкави думи, пак насърчение към утвърдения вече учен. Имаше и “леки” намеци:

- И без увлечения, младежо!...

А както е казал народът, в един сумрачен ден – те ти, булка, Спасов ден!

Нещо беше раздразнило академика, защото много категорично по-късно той укори Никола в ревизионизъм. Спомням си точно в коя година и по какъв повод стана това. Малко преди Отвореното писмо до Никола от Тодор Павлов с копие до най-високо място, връщайки се към една случайна моя среща със Светлозар Игов, нещо ми просветна. Вече бях в редакцията на в. “Литературен фронт”, когато, отивайки на работа, пред асансьора се засякох с талантливия млад литературен критик.

- Здравейте! – ми каза усмихнат, не се познавахме официално. Искам чрез вас да поздравя проф. Стефанов за неговата книга по проблемите на структурния анализ. Проявява голяма смелост, но му предайте, че ще си има ядове...

Не обърнах тогава кой знае колко внимание на думите на утвърдения днес проф. Светлозар Игов. Заек, рекох си, но все пак след малко размисъл предадох всичко на Никола.

- Ами да! – рече ми съпругът. Само че ядове е меко казано. Вече ме обявиха за ревизионист.

Понесъл беше този удар доста тежко. В онези години Никола беше ми спестил цялата истина заради моите притеснения. По-късно, ровейки из научните му ръкописи, открих писмото.

Младокът Светлозар Игов беше се оказал лош пророк. И с лошо предзнаменование.

Поради големия обем – 10 машинописни страници, ще цитирам само отделни пасажи от писмото на акад. Тодор Павлов.

До др. НИКОЛА СТЕФАНОВ

КОПИЕ: До

ТОДОР ЖИВКОВ,

Първи секретар на ЦК на БКП

ИВАН АБАДЖИЕВ,

Секретар на ЦК на БКП

АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ,

Секретар на ЦК на БКП

Уважаеми другарю Стефанов,

Прочетох с интерес Вашите отговори на анкетните въпроси на в. “Литературен фронт” за българския учен, книгата и обществото.

Напълно съм съгласен с Вас, ще кажа веднага, че кибернетическите машини, колкото и да са съвършени, не могат да заменят творчески мислещия човешки мозък, ще добавя, именно като човешки е продукт на много сложно и диалектическо развитие както на човешкото общество, така и на човешкия индивид, носещ дълбоко в себе си природата на своето обществено цяло или, както се изразяваше Маркс, дълбоката същност на който е съвкупност на обществени отношения.

Не мога да не се съглася също така с Вас, че ако един прекрасен ден бъде създадена прекрасна, да я наречем, станция или агрегат от съвършени кибернетически машини за управление на цялото обществено, техническо, стопанско и социално развитие, няма да бъдат опразнени, така да се изразя, местата и задълженията на централните държавни и партийни ръководни органи. Колкото и да се самоурегулира и самовъзстановява такава една хетерозисна от висш тип кибернетическа управляваща станция /или център/, тя самата ще има нужда след моралното износване на машините и технологията да бъде заменена с нова и по-висша, което е задача и дело пак на човека, на неговия творчески, социален и индивидуален разум и опит, на неговите способности да предвижда, да прогнозира, да планира бъдещото развитие на нещата и по този начин да ги ръководи, а не да се влачи в опашката им.

Напълно съм съгласен също така с Вас, че съвременната наука и числото на научните дисциплини, на учените и специализацията им, на многократно увеличеното производство на научни книги, а също така на научни институти и кадри са наистина увеличени безпрецедентно в историята на човешката наука, а в по-близко и по-далечно бъдеще увеличението ще бъде по всяка вероятност по-голямо и по своя обем, и по теоретическото и практическото значение за човека и човешкото общество.

Във Вашите отговори на анкетните въпроси на в. “Литературен фронт” има и други, също така верни и актуални за нашето време мисли и предложения.

Позволете ми обаче да отбележа веднага, че мене ме учудва факта преди всичко, че като говорите за количествения растеж и развитие на съвременната наука, Вие като че ли не забелязвате, че това разглеждане на науката е чисто количествено и формално.То, разбира се, не е безполезно, но същевременно се нуждае да бъде съчетано логически с качественото разглеждане на същия въпрос. Явно не е достатъчно да се декларира, че цялата съвременна наука не само потвърждава, но още повече повишава ролята на диалектико-материалистическата философия и методология. Това твърдение, взето само по себе си е също вярно. Но ...

Това количествено и формално определение на науката нито е по същество излишно, нито по същество е неправилно.Но то е решително непълно и следователно не е материалистическо-диалектическо. Под такова разбиране на науката ще се подпише всеки американски или западноевропейски кибернетик /теоретик и конструктор/, привърженик на теорията на информацията и отрицател на ленинската теория на отражението. Нима това не е ясно за Вас?

...

Вие не го поставяте нито в отговорите си на анкетните въпроси на в. “Литературен фронт”, нито в досегашните свои трудове, в които сега на свой ред се абсолютизира, за да не кажа фетишизира, новата наука за науката или, с една дума наукознанието.

Както в отговорите Ви на анкетните въпроси на в. “Литературен фронт”, така и в монографските Ваши трудове Вие /и не само Вие/и досега не сте отговорили ясно и определено, дали наукознанието е философска наука или е частна наука.С други думи, дали между наукознанието и историческия материализъм напр. трябва да поставим знак не на диалектическо единство, а на метафизическо тъждество. Такъв отговор няма и във Вашия учител – основателя на наукознанието, английския професор Джон Бернал, който, както е известно, беше като частен учен забележителен ерудит и творчески мислещ автор, но като диалектико-материалистически философ не се отличаваше с необходимите, особено при нашата сегашна обща действителност, знания и творчески постижения.

...

Вие, др. Никола Стефанов, както в отговорите на анкетните въпроси, така и в досегашните си научни трудове явно не сте взели и като че ли не желаете да вземете определено и твърдо марксистко-ленинско отношение към тези въпроси.

...

... Но когато се излиза в печата било с доклади, било с лекции, в които накратко отбелязаните по-горе неясноти и грешки се поднасят на социалистическия читател и слушател като последна дума на човешката наука, когато се забравя или подценява, че човешката наука се оказва кръгла нула, щом се забравя класовото деление на обществото, а оттук и класовите различия във философията и обществените науки, културата, изкуството, педагогиката и пр., застава се фактически на такава позиция, върху която стоят и американски и други буржоазни учени и научни популяризатори. Тази позиция води в последна сметка до идеята за конвергенция на двете научни системи, а всъщност до поглъщане на комунистическата система от капиталистическата, до деидеологизация, а всъщност до господство на капиталистическата идеология, до стратификация, а всъщност до увековечаване на империалистическото ултракласово общество и т.н. Ще разберете, струва ми се, че в случая не бих могъл да се изразя по-меко.

Пиша Ви, за да Ви обърна внимание на някои несъвместими с нашата партийна, марксистко-ленинска теория и методология Ваши трудове и изказвания и се надявам, че ще помислите сериозно върху казаното в това мое писмо.

9.V1.1973 год. С комунистически поздрав:

№ 32/ Т.П. акад. Т. Д. Павлов:

Почетен председател на БАН

И се започна една!...

Не зная само дали беше случайно съвпадение, но атаките от научния фронт се пренесоха и в сферата на обществения живот. На поредно национално съвещание с партийния и стопанския актив в Ловеч сигурно са присъствали и учени, защото някой подробно бе информирал Никола за речта на първия човек. “Случайно бил изтървал” и фразата:

- Има там, в БАН, някакъв си учен, който!... И последвала неодобрителна квалификация.

А този “някакъв си” професор само преди месеци е бил поканен на обяд в Наречен и ... му било предложено. Впрочем, вече писах за това!

Ех, бръмбари, бръмбари, колко ли наши “тайни” бяхте научили. По същото време или месец по-рано, не смея да твърдя, но като председател на районна комисия за култура бях поканена от зав. отдела на Благоевски район в комитета Г. Наков. Не бях се виждала с него доста време, затова, когато в края на разговора ме попита нещо, което не бях споделяла с никого, малко се стъписах. След като понанизах нещата, “чекисткото” у мен се събуди.

И затананиках си отново: “Ах, вие, бръмбари!” А ти, “приятелю” Наков, знаеше ли нещо за тях?...

Четири години Никола беше подложен на небивал натиск от всякакъв характер За това той признава в нашия разговор за Тодор Живков и обкръжението му, а и в своя текст – откровение “Моята трагедия – мъка и негодувание от себе си!” Няма да повтарям.

И не издържа Никола! Накрая склони – прие и стори най-голямата грешка в живота си. Гмурнаха го в политиката!

Годината е вече 1977-а. Никола е зав. отдел “Наука и образование” и член на ЦК на БКП...

НАДЕЖДИТЕ НА НИКО ЯХИЕЛ

Редом с Милко Балев най-дълъг стаж и участие като сътрудник в кабинета на Тодор Живков имаше Нико Яхиел. Сигурно затова, а навярно имаше и основание, академикът очакваше, че след като началническият пост бе освободен поради издигането на Балев в партийната йерархия, идва и неговия звезден час. Но, писах вече, назначиха Никола. Тръпнех за пореден път, защото във въздуха се носеше мълвата за дълго стаявана неприязън от страна на Яхиел. А годините му бяха доста натежали, понатрупали се били и някои нелицеприятни отзиви за негови изяви. Решили там, където трябвало /в Политбюро/, пенсионираха го. Вместо началник на кабинета – излизане в пенсия. Разбирам го, неприятно е. Но срещу природа и ръжен не се рита. Оказа се обаче, пак Никола бил виновен. Един опасен, вече бивш, “приятел” става враг. Чувала съм да казват: ти ме пази от приятели, от враговете си сам ще се пазя. Тук само ще отбележа, че Никола бе приел Нико Яхиел за приятел и в онези далечни години, когато се занимаваше само с наука, стилизираше, редактираше и ... дописваше негови научни публикации. Без всякакви служебни или обществени задължения.

Йезуитското поведение на Яхиел беше постоянен спътник в неговото всекидневие. При една случайна среща с моя бивша колежка и приятелка от литературните кръгове под сурдинка Яхиел щеше да сподели колко, видите ли, вие, приятелко на Вера, тя е добра, а Никола е “нещо ужасно”... Сигурно много го е заболяло, понятно е, но това не му дава моралното право да злослови. Защото не Никола, не кабинетът взимат такива решения. За кой ли път го подчертавам, вече им загубих края. Още един “факт” се прибави към кресливите оценки на Илчо Димитров, приятелят на Яхиел, за “кадруването” на Никола Стефанов.

Точно тук, “под шапката” на Нико Яхиел, ще се запитам реторично? Какво така обедини и събра в едно тройката: Нико Яхиел, Илчо Димитров, Стоян Михайлов. Завистта им към Никола или спотаявана години омраза и неприязън? Не зная кое е надделяло. А може би и всичко вкупом. Твърдят, че завистта била по-опасна, по-непримирима от омразата. Споменавам този типично български “феномен”, така присъщ, за жалост, на сънародниците ни, и за втори път го адресирам към посочената тройка.

Наскоро чух от талантливия Милчо Левиев, че България се нареждала на първо място в света по броя на завистливите ни съграждани. Прав е, оказва се, Левиев. Изглежда единствено посочените по-горе се обединиха чрез завистта си в тригласен хор и заедно запяха арията на клеветата.

А в годините, когато и Яхиел, и Михайлов все още му се пишеха приятели, Никола ги превъзхождаше единствено с научните си публикации. Те вече бяха и “началници”!

Тук ще вметна мнението, изказано от проф. Марко Марков, че Никола е бил най-умният от цялото тяхно поколение,че никой не е успявал да му съперничи по плодотворност и новаторство в областта на науката. Но когато и него, по стечение на обстоятелствата, през 1977 г. го включиха в политическата орбита, той стана като трън в очите им. И влезе в действие голямата истина, че ако всички хора можеха да знаят какво говорят един за друг, на света нямаше да има дори трима приятели. Изрекъл го беше мъдър и препатил човек. Приятелството между Никола, Яхиел и Михайлов изчезна, превърна се в буреносен облак, от който ту росеше незабелязван тих дъждец, ту се сипеше градушка.

Аз и да простя, има Господ, има карма, която рано или късно раздава своето правосъдие. Защото десет години, в условията на прехвалената демокрация, те късаха живо месо от грохналото вече тяло на моя съпруг. И тримата сипеха лъжа след лъжа. Историкът се мислеше и за голям журналист, може да е, право на самооценка всеки има, но когато самовлюбеност, кариеризъм, лична обида или приятелски внушения вземат връх, страда невинен човек.

Нико Яхиел, Илчо Димитров и Стоян Михайлов добре си партнираха във взаимните усилия да очернят “виновника” за провала на професионалната им кариера.

Нито Нико Яхиел, нито Илчо Димитров, нито Стоян Михайлов коряха политика Никола за измяна, не го обвиняваха за недобросъвестност в изпълнение на служебни задължения. Не коряха и учения, професора за пропуски в областта на науката. Конкретно, аргументирано и открито не посочиха някаква вина. Те не видях в човека Никола и нищо добро. За подобна ситуация геният Толстой написа, че причината да не можеш да оцениш онова добро, което има в човека, е презрението към него. Те не отделиха, не разграничиха положителните качества, с които бе надарен Никола, защото крокодилските сълзи замъглиха очите им, плачейки за изгубената кариера: Яхиел – за началническия пост, Димитров – за министерския, Михайлов – за секретарския. И тримата обявиха Никола за виновен. Те не се отделиха с разума си от първичните инстинкти на омразата и презрението. Те и тримата се нахвърлиха върху Никола тогава, когато той бе в неравностойни позиции с тях.

Те се самообявиха за борци срещу тоталитаризма, изпълзяха на гребена на вълната по стечение на обстоятелствата и прикриха с гръмки фрази и “благородство” подозрителната си принципност.

Казват, че там, където е изгонена истината, добродетелите не могат да виреят. Приписваха на Никола умопомрачителни лошотии. Марк Аврелий пише, че е смешно да не можеш да се предпазиш от собствената си лошотия, което е възможно, а да искаш да се предпазиш от тази на другите, което е невъзможно. Да, наистина е смешно. Болните кариеристични амбиции на тримата ги превърна в мътен порой, който заля с мръсната си кал един невинен човек. Те не се замислиха нито за миг, какво ще оставят след себе си клеветите и лъжите им. Те бяха загрижени единствено за себе си. Суетата и славата бяха техният най-интимен съветник.

Някъде бях чела, че след порока да осъждаш другите, най-непоносимият е да хвалиш себе си – качество, което така очевадно прозира от страниците на мемоара “Живковизмът през призмата на една лична драма”. Заявката е дадена още в самото заглавие! Твърдят, че най-опасната лъжа винаги била леко извратената истина. А щастието, което човекът придобива с лъжа, не е и не може да бъде истинско щастие. Щурмът срещу Никола от тримата бивши не бе в името на някакъв висш идеал, а бе повик на най-низки страсти, които те облякоха в дрехите на красива лъжа. Търсейки отново лъвския пай от живота, на който се радваха дълги години по време на тоталитарния режим, те надянаха лисичите си кожи.

За такива завистници Данте е предвидил в своя “АД” по-специално място. А вицове разказват за катрана, врящ в голям казан, на дъното на който българи усърдно дърпали надолу своите, стърчащите... Анатемата срещу Никола, чийто носител е посочената тройка, сигурно ще се превърне в бумеранг!

Връщайки се отново към попарените надежди на Нико Яхиел, ще уточня и още нещо. Когато, пишейки тези редове, реших да се разровя по-надълбоко в библиотеката на Никола, а тя наброява стотици, сигурно и хиляди, томове литература, попаднах и на книгата “Управление, моделиране, прогнозиране”, издателство Икономика, Москва, 1972. Авторите бяха в следния ред: Никола Стефанов, Нико Яхиел, Стефан Качаунов. Не бях изненадана. Но се запитах, аджеба, как така Яхиел се е примирил с второто място?

Надеждите на академика бяха свършили дотук. Никола пак го “измести”. Не искам да изричам безбройните измислици, които той тиражираше след 10 ноември 1989-а година. Някъде открито, другаде уж случайно.

Доста по-късно след пенсионирането му у нас позвъни Емил Яхиел – синът. За нас той просто беше Милчо, а ние за него – леля Вера и чичо Кольо.

- Трябва да говоря с проф. Стефанов! – несвойствено грубо прозвуча гласът на Милчо.

Уточниха се за среща. Никола беше доста притеснен. Какво можеше той да

му каже? Видяха се в Южния парк.

- Какво ти пречеше баща ми? – с арогантен глас запитал синът.

- Жена е намесена, Милчо. Подставено лице...Нищо повече не зная. Това беше съобщено в кабинета! Никола замълчал. Милчо, без да каже нито дума, станал от скамейката, тръгнал си. Малко след тази среща между Никола и Милчо, щяхме да научим лично от Тодор Живков, че освобождаването на Нико Яхиел от кабинета е станало по настояване от Москва.

Никола се прибра у дома разстроен. Заразказвах му, как в края на 1969 г., когато като метеор преминах през РК на БКП – тогава Ленински район, при мен дойде партийният секретар на театър “Сълза и смях”. Известният и талантлив актьор Стойчо Мазгалов искаше съвет от името на директора Иван Кондов как да постъпи. Обадил му се бил от кабинета на Тодор Живков Нико Яхиел да бъде назначена в театъра още никому неизвестната Клара.

- Коя съм аз, че да давам съвети! Само вдигнах рамене. Името и човекът ми бяха доста добре познати.

Припомних на Никола и споделеното от Милко Балев притеснение някъде през 1985 г.:

- Нико превърнал “Нива”-та в бащиния. Не слизал от колата...

- Какво си се затюхкал? – върнах го към разговора му с Милчо. Голям мъж е вече, зрял. Дано да разбере, че не ти си виновен.

Обвиненията на Яхиел не секваха. Припяваха му Димитров и Михайлов, оплаквайки погубените си съдби!

А аз и Никола се безпокояхме, как Милчо ще приеме наученото за баща си. С малко тъга и съжаление пиша това сега, защото имаше във фамилията един-единствен свестен млад мъж, който рано си отиде от белия свят. Милчо Яхиел – синът. Изстрадал бе в недъзи физически живота си, но беше наследил добротата и умението да контактува от много свои предци. Винаги като ме видеше, широка усмивка озаряваше симпатичното му лице:

- О, лельо Вера, здравей, много те обичам!

- И аз, Милчо, и аз те обичам!

- Поздрав за чичо Кольо, добър човек е той! Много ми помогна за Ленинград...

Чаках с питащ поглед продължението:

- Той знае с какво!...

Аз и Никола наистина обичахме Милчо, лошо ще прозвучи, но го и съжалявахме!? С почтителност се отнасяхме и към Нико, но... до време! Моето уважение към акад. Яхиел аз настойчиво доказвах и когато го търсех като журналист. На страниците на в. “Литературен фронт” започнах да водя рубрика, посветена на 1 300-годишнината от създаването на Българската държава. Така дадох възможност на най-изтъкнати учени да изкажат въз основа на историческите си изследвания своето мнение за съдбата на България. Вече бяха публикувани моите разговори с акад. Димитър Ангелов, акад. Христо Христов, акад. Димитър Косев, с професорите Христо Гандев, Николай Генчев, Илчо Димитров – всички те историци. Намерението ми бе да се прочете и някаква характерологична оценка за българския народ като нация. Откликнаха акад. Ангел Балевски, акад. Ефрем Каранфилов, проф. Минчо Драганов. Много пъти звънях с покана и към акад. Нико Яхиел.

- О, да, разбира се, благодаря ти, но хайде да се чуем другата седмица. И така – до безкрая, размотаване, отлагания.

Рубриката приключих без него, макар че няколко пъти го заявявах на планьорки. Канила съм го за отклик и в други рубрики, та нали отдела, който ръководех, от самото си начало се казваше “Социология”, по-сетне – “Социология и наука”. Не дочаках, не дочака и главният ми редактор по това време проф. Ефрем Каранфилов, който много държеше и името на Нико Яхиел да се появи в ръководения от него вестник. По-късно щяха да ми подскажат, че той, академикът, чакал първо да пошумим около излязлата от печат неотдавна негова книга “Социология и наука”. Има я в огромната Николова библиотека у дома с автограф: На проф. Никола Стефанов с БЛАГОДАРНОСТ! Подпис – Н. Яхиел. Интересно, питам се и днес. За какво ли му благодареше? Общоприето е да се отблагодаряваш за свършена работа, за оказана помощ!

В неочаквана, нова каша ни забърка по-късно акад. Мито Исусов. Чудех се, кой ли го беше подвел! Ще дам публичност на разговора ми с историка. Позвъних на домашния му телефон. Уважавахме се с него. И той ми беше сътрудник, има го и в моята книга “Съдбата на България”.

- Акад. Исусов, разбрах, че неотдавна в статия на страниците на в. “Стандарт” твърдите, че Тодор Живков пишел мемоарите си с помощта на проф. Никола Стефанов и “някаква журналистка”. Най-напред ще изразя своето недоумение и възмущение.утвърден и уважаван историк, за какъвто ви приемах и аз, би трябвало да борави само с факти и документи, а не с предположения. Отговорете, моля? В случая, убедена съм, вие се осланяте единствено на внушения и слухове, идващи от кръга около Нико Яхиел, с когото сте близък приятел. Навярно на поредната семейна сбирка пак сте одумвали Никола. Народът е казал мъдро: по-добре в устата, отколкото в краката. И все пак!? Съжалявам, господин академик, разочаровахте ме!

Чух само щракването на затворения телефон...

... Когато през 1986 г. Никола стана началник на кабинета на Тодор Живков, естествено бе малко и да се зарадвам. Да, ще повторя – малко да се зарадвам. Но не хвърлях шапка във въздуха. Ще попитате, защо? Мислех си, че най-сетне ще секнат неприятностите и клюките около нашето семейство. Достолепният акад. Христо Христов щеше да ме върне на земята. След една от поредните ни срещи на изпроводяк той ми рече:

- Другарко Стефанова, спечелихте доверието ми с вашата човешка и журналистическа коректност, затова ще ви посъветвам за нещо изстрадано. Внимавайте, много внимавайте особено сега, след като Никола зае такъв ветровит пост. А той стърчи и с научните си постижения. От мен запомнете – бурите винаги отнасят върховете!...

Академик Христо Христов, с когото много и взаимно се уважавахме, също не можа да понесе подлостта и жестокостта на съвременното българско общество. Сложи край на живота си. Ще спомена само, че неслучайно го определят като един от най-авторитетните и известни в цял свят историци. Нека ми бъде простено лиричното отклонение, но, признавам, с часове и в захлас съм го слушала да споделя живо, образно, разпалено с каква стръв и отдаденост се е ровел в архивите и документите на библиотеките във Ватикана, в САЩ, Франция, Англия, Германия, Русия, Югославия. Как се изпълвала душата му с гордост, когато откривал документални истини за съдбата на българския народ през вековете. Заради интервютата ми с него, в които често се “ровехме” във фалшификации на родната ни история от близки и далечни слависти и българисти, мен също като академика ме обявиха преди години за “персона нон грата” в Югославия...

За жалост твърде скоро пророческите думи на изтъкнатия историк щяха да се сбъднат!

... И СЪВЕТИТЕ НА ПЕРЛА

Имаше в тоталитарните години стол-ресторант “Рила”. Вече споменах за него. Там се хранеха “избраници”, така си беше в интерес на истината. Входът не бе за всички. И аз, покрай съпруга си, често ходех там, пестях време, за да съм на ниво и в крак с журналистиката. Макар че цените не бяха никак ниски, както се опитваха да припяват на общия критикарски хор в годините след 1989-а моите колеги от демократичния печат.

Обичах да посещавам ресторанта на обяд, когато можех да видя отблизо легендарната за мен и моето поколение Митка Гръбчева и дъщеря й Иванка Гръбчева, днес изтъкната кинорежисьорка. Виждах отблизо и министри, и изтъкнати творци на науката и културата, поели из трънливия път на политиката.

Дълго време не смеех да сядам на масата, на която почти редовно се хранеше Митка Гръбчева. И винаги сядаше така, че зад гърба й да няма никой.

- Навик от партизанските години! – щеше да признае по-късно, отговаряйки на въпроса ми, защо така?

Дори когато нямаше другаде свободни места, пак не се решавах да се приближа. Невероятен респект изпитвах към нея. И преклонение, придобила го бях от срещата й с над тристате младежи от Полиграфическия комбинат, за която я бях поканила по повод току-що излязлата книга “В името на народа”. Младото поколение днес хабер си няма за мемоарите, нито за автора им. Един ден най-сетне ми провървя.

- Ей, момиче, ще седна при теб. Ти нещо много се свиваш!...

Беше права, притеснителна бях, особено сред това пъстро общество от хора със завидно самочувствие.

- Ти си съпругата на Никола Стефанов, нали? Кимнах утвърдително. Умен мъж си улучила, на всичкото отгоре – и красавец. Само дето дочувам, че отвреме навреме не е много деликатен. Не го бива много за дипломат, а? Така казват някои, сигурно не е много послушен. Защо мълчиш, кажи де?

Наистина мълчах. Монологът продължи:

- Ако мен ме питаш, аз предпочитам непослушните, тези, дето не превиват гръб пред началството. Щото и аз съм такава!

Истината казваше Гръбчева, в това се убеждавах всеки път, когато се случваше да има свободно място до нея и, срещайки проницателните й и добронамерени очи, се настанявах. А тя все търсеше кусури ту на един, ту на друг началник, негодуваше, роптаеше, и то, доколкото бивах запозната с “това-онова”, справедлива, безкомпромисна беше.

Митка Гръбчева беше успяла да разбере, да разгадае характера и на Никола. Под суровия му поглед, щеше да ми каже по-късно тя, се крие чувствителна, ранима душа.

- Пази го, момиче, той е роден да прави наука и добро за народа си. Не го дразни, не му се сърди за житейски дреболии. Гневът никога не е най-добрия съветник. Разговаряла съм с него много пъти в ЦК. Търсила съм и помощта му.

Честен човек е. Каза ми няколко пъти “Да!”, но твърдо ми казваше и “Не!”. Неговата откровеност, момиче, продължаваше тя, ще му създава врагове. Казах му го.

Права беше Митка Гръбчева. Чистата съвест на Никола бе и закон, и самосъд. В самото начало на моите обеди в “Рила” малко личности познавах. Една от първите, с които се запознах, за добро ли, за зло ли, не зная, беше Перла Яхиел. С нея ме срещна Митка Гръбчева.

- Перла, я ела, ела тука. Ела, разкажи някоя клюка, ти си информирана за всичко. Запознай се с това момиче.

- О, ние се познаваме, тя е съпругата на Кольо Стефанов. Той е идвал у нас, приятели са с Нико.

Още нямах ясна представа що за приятелство е това между двамата Н. А истината е, че аз се познавах вече с Нико Яхиел. Беше идвал доста пъти у нас, за да види какво ставало с “работата”. Не знаех за каква работа идеше дума, защото двамата с Никола се затваряха в т. нар. кабинет и нещо уточняваха. Повече се чуваше гласът на съпруга ми. Така обядванията ми в стол-ресторанта се занизаха кротко, без изненади, докато все по-често на “моята” маса започна да сяда и Перла. Когато бивахме сами, тя все подпитваше:

- Как сте в къщи, пише ли Кольо? Нещо ми се вижда много намръщен.

И от ден на ден задълбаваше все в посока на семейството. Започна и съвети да ми дава:

- Ти много, много не му вярвай! – имаше предвид Никола. Те, мъжете, са едни такива, дай им хубава жена, па им виж акъла. След няколко такива съвети – хоп, та на целта:

- Знаеш ли, че твоят Кольо май ти кръшка. Дочух, харесвала го много някаква млада аспирантка. По-късно щеше да доуточни, че май била ...

- Е, мислех си, остава само името й да ми кажеш. Пък ела гледай сеира, надяваше се сигурно моята “съветничка”. Зер млада и “зелена” бях, можех и да клъвна.

Веднаж дори ми подхвърли:

- Аз ако чуех такова нещо за моя Нико, веднага ще се разведа...

Трудно ми се отдаваше да се откача от съветите на Перла Яхиел, пък ще си призная, интересно ми беше. Накъде ли ме водеше, не се ли опитваше да ни противопостави, да компрометира Никола. От Гръбчева вече бях чула, че имала “дълъг” език. Завиждах й в същото време, че умееше и можеше да се разпорежда, че биваше център на внимание и ухажване във всяка женска компания. Тя се чувстваше и силна с якия гръб на съпруга си. Още по-интересна бе за мен и с това, че трудно се подаваше характера и манталитета й на точна и вярна характеристика или психологически анализ. Фурия във всяко отношение.

- Е, да, но не се развеждаше! – щях да й река по-късно, макар да поназнайваше не само за успехите на сътрудника на Тодор Живков, но и за неговата слабост към нежния пол. Бях свидетел при едно съвместно гостуване с тяхно близко семейство, как прехвърчаха “искри” между двете противоположни половинки – нейния “верен” съпруг и съпругата на най-близкия му приятел.

Човещинка, какво да се прави!...

...

Из “Достатъчно, Андрей!”

“ И тъй, да се чуди човек, да се мае: сякаш България е страната на чудесата. Лица, които раболепно, а може би и съзнателно свиреха в оркестъра на отхвърлената власт, изведнаж се предрешиха и като клоуни в цирка закрещяха на смаяната публика: ето ни нас, - ангелите, преживели в утробата на миналото, нямащи нищо общо с времето, което си отиде, ето ни нас – едновременно извънземни и месии, с които се захваща новото летоброене.”

...

“ ... колчем помисля и за теб. За теб, политика, ...скритото зачатие на всебългарско бъдеще..., че си светецът на новото време – наполовина герой, наполовина самовнушил си мъченик... Ала не е зле, отвреме-навреме да поглеждаш и към земята, и към пътя, по който си вървял в продължение на няколко десетилетия.”

...

“Някои трубадури на клеветата могат да бъдат разбрани. Стояли в сянка, неосъществени и озлобени, те робуват на инстинкта за мъст. Но как ти да бъдеш разбран, когато “ни лук ял, ни лук мирисал” правиш кариера, като неоснователно скверниш довчерашни твои другари, за които знаеш, че зло никому не са сторили. Те заплатиха и продължават да заплащат заедно със семействата си за своите и чуждите прегрешения.”

Неслучайно акцентирах върху два момента във връзка с длъжността на Никола като началник на кабинета. Имаше през тоталитарните години един министър на образованието и науката. Добър учен беше, историк, но в кариерата му все нещо му пречеше, все някой друг му беше виновен. И най-вече – Никола. Илчо Димитров се казваше. Вече ставаше дума за него. А сега – по-обстоятелствено!

АПОСТРОФ КЪМ ЕКСМИНИСТЪР ИЛЧО ДИМИТРОВ

Именно той, Илчо Димитров, пръв се включи в зловещия сценарий, режисиран от властолюбеца Андрей Луканов. Още не зараснали раните му след уволнението през юли 1989 г., той с мъка изчака по-безопасен и по-удобен момент, за да подеме злостната си кампания срещу Никола на страниците на в. “Учителско дело”. Годината е 1990-а:

“ Съгласил ли си се да участваш в управлението, разсъждава Илчо Димитров – длъжен си да се съобразяваш с този механизъм. Значи по-верен би бил упрекът: защо въобще си приел?”

- И аз питам, г-не, защо приехте да станете министър?

“ Да. И аз се питам: от суета или самонадеяност?”

- И двете, г-не, и двете!

“ Да си подадеш оставката бе недопустимо.”

- Но защо, министре? Защо? Ами много просто – престижно и “топличко” е министерското кресло, нали?

“ Не биха я оповестили даже.”

- Виж ти! Какво сериозно съображение!

“ Щеше да последва сваляне с всевъзможни обвинения.”

- А пък вие сте безгрешен. Чиста вода ненапита!...

“ А поводи за обвинения в чия ли дейност не биха се открили? Общественото злепоставяне в такива случаи се придружаваше с тежки последици за дадената личност, а и за членовете на семейството й. Приятелите започваха да го отбягват.”

- А вие, г-не, когато и тук клеветите Никола и Йордан Йотов, не сторвате ли същото, от което се бояхте да си подадете оставка?

“ Малцина имаха сила – продължава г-н Димитров, да понесат това. Признавам си – не съм от тях!”

- Евалла, Илчо! На чужд гръб, оказва се, и сто тояги са малко!...Затова най-безсрамно и нагло лъжете и клеветите. Държал бил г-н ексминистърът на разбиранията си, затова предпочел ... да си остане на престижния пост. И когато настъпил сюблимният момент започна да сипе огън и жупел срещу “виновниците” за неговите срутени кариеристични стремежи.

Ту тезисите за образованието не били добри, сбъркани били. Ту Йордан Йотов, който като член на Политбюро отговарял за образованието, не го приемал. Страхувал се бил от неговата компетентност, затова се криел. Повече от три години Йотов не бил го удостоявал с внимание. Поканил го бил едва когато трябвало да му съобщи вестта за неговото уволнение...

Но “най-виновен”, оказва се, бил Никола Стефанов, който преди да стане началник на кабинета, бил завеждащ отдел “Наука и образование” на ЦК и пряко участвал в разработването на тезисите от 1979 г.

- Ашколсун, г-не! Велик се оказва Никола, щом “сам”, без дори да е участвал, е изработил тези пусти-опустели тезиси, дето ти пречели да се разгърнеш като министър.

Впрочем, и за още нещо бил “виновен” Никола Стефанов, защото:

“Неслучайно почти през целия период, докато бил в министерството, продължава клеветите си ексминистърът, не се назначи негов заместник в отдела.”

- Пак брависимо, професоре, чунким вие не знаете, че други, висши, институции издигат и назначават, а не “всесилният” според вас Никола?

“Н. Стефанов продължи задкулисно непосредствено да го направлява.”

- Да! Талантлив беше Стефанов, затова е носил, пак според вас, едновременно две дини под една мишница – началник на кабинета и зав. отдел! Питам се, защо ли висшата инстанция е предпочела да не изпълни функцията си и да назначи друг завеждащ? Логичен би бил отговорът, пак според вас:

- За да може проф. Стефанов по-отблизо и ефикасно да пречи на вашето развихряне като министър. Излиза, че и Георги Атанасов е предпочитал не вашето приятелство, а “бойкотирането” в областта на образованието, което Никола е щял да ви причинява само за да провали професионалната ви кариера.

Евтиния продавате, г-не! Само циничен манталитет и не особено почтен мозък биха родили подобни измишльотини... С такива размишления, струва ми се, вие г-не, обиждате /впрочем, може би с основание/ приятеля си проф. Константин Косев, който беше зам.-завеждащ на отдела, който така “усърдно” ви пречел да се разгръщате. По този начин вие присъждате на Косев и ролята на жалка пионка, на мързеливец или клюкар...

А сътрудници на отдел “Наука и образование” свидетелстват за двуликия характер, за неспособността на зам.-зав. отдела Косев дори да формулира сносно поставяната за изпълнение задача. Пък и доста често от негова страна са нарушавани и изискуемите се норми на отговорно отношение към задълженията му и като редови, и като ръководител. И на него “вероятно” пак Никола е пречел!...

“Видях училища и колективи, които биха правили чест на всяка цивилизована страна...” – пише ексминистърът в “Учителско дело”.

- Да, аз също съм виждала такива учебни “заведения” и съм писала за много от тях. Отдавала съм с писанията си заслужена дан и почит и на десетките народни и заслужили учители, на чийто висок професионализъм и усилия се дължат успехите. Виждах обаче и вашите джамбурета, които ви устройваха т. нар. местни “феодали”, когато благоволявахте да ме “поканите” във вашия екип.

В още по-голяма степен тези извънстолични “набези” се осъществяваха от предшественика на Никола веселякът Продан Стоянов, ветропоказателят, който се оказа “спец” не само по проблемите на образованието, а и по “тънката част”.

За глупаци ли ни имате, г-н професоре?

“Кадровик” бил Никола, погубил бил много човешки съдби. Абсурдно е такова твърдение от г-на професора! Най-вече заради простичкия факт, че той нито е имал правото да участва във вземането на такива решения, нито историкът нещо му се е пречкал по пътя. Никола върху мравка не можеше да стъпи, нежели човешка съдба да погуби.

Спомням си, беше през лятото на 1962 г., заминахме на почивка в Боровец. Във вилата на Полиграфическия комбинат ни настаниха. Същата вила, в която бил сниман великолепният български филм “Тютюн”, за което щяхме малко по-късно да научим от местните хора. Настаниха ни в библиотеката на партера. За “учен” там било най-подходящо. Спокойно минаваха първите няколко дни, книгите бяха интересни, след разходка се ровехме из прашасалите заглавия. Но, не щеш ли, в края на седмицата забелязахме неканени гости. Върволичка мравки се бе проточила под процепа на външната врата, водеща към слънчева тераса.

Ами сега! Бяхме в паника. Домакинът предложи да ги унищожим с вряла вода или газ – подът беше мозаечен.

- Не, в никакъв случай. Та това са живинки трудолюбиви. И макар с все още неизяснен, но “висш” организиран колективен начин на труд в животинския свят. За пръв път го чувах. Никола бе категоричен.

Така до края на смяната бях принудена деликатно, с метла в ръка всеки ден да отпращам обратно навън работливите ни посетители.

- Г-н ексминистре, да бяхте посочил поне един факт или аргумент за своите страшни обвинения, за погубени човешки съдби. Защото на всички, които поне отчасти знаят същността на нещата, които познават механизмите на качванията и

свалянията, им стана ясно. Вие оплаквахте собствената си съдба. Министерското ви кресло се бе “изплъзнало”, а това, господине, щеше да ви се случва няколко пъти. Дори тогава, когато съпругът ми с ваша помощ вече беше отпратен в забвение и обругаван. Кой, питам ви, тогава бе “погубил човешката ви съдба”?

Къде по-лесно бе за вас от това да хвърлите и своя камък по обявеното свише за “бясно куче”.

Истината е една. Бях свидетел с каква изненада Никола прие вестта по телевизията вечерта за неговото снемане. Съпругът ми нямаше причини да разиграва някакво театро, и то пред мен. И на оня свят покой да не намери душата Илчова. Прости ми, Господи, за тези мои думи, но за тях ми дава сила и споменът за проклятието, изречено от устата на уважаваната поетеса и бивш вицепрезидент на България Блага Димитрова. Аз също имам право да защитавам истината.

Сила ми даде да изрека по-горе ядните думи и това, че “другарят” историк, който би трябвало да умее да анализира фактите, а не да ги нагажда към собствените си интереси, нарече Никола мизантроп. Тази грозна клевета той пусна в публичното пространство чрез своя публикация във в. “Труд”, след като беше посетил Тодор Живков с още двама свои авери. Заинтригувани бяхме много с Никола, дали на тази среща “квалификацията” е била изречена от домакина. Защото, когато по-късно се заредиха и нашите визити на “Секвоя”, случваше се при споменаване имената на бивши величия или сътрудници, най-често реакцията да бъде съпровождана с обичайното известно вече: “Махни го тоя...” Цветисти бяха и прилагателните, и съществителните към Луканов, Младенов, Атанасов, Михайлов, по-предпазливи към Яхиел, Чакъров, Джуров. Връх вземаше обаче характеристиката за Андрей Луканов.

Нека върна мисълта си към “човекомразеца” Никола. Само зъл и злобен човек може да изрече такава дума без сериозна аргументация. А произведеният в мизантроп професор така добре работеше в екипност, че трудно ще се изброят имената на всички, с които той влизаше в съавторство: Нико Яхиел, Стефан Качаунов, Коста Андреев, Иван Попов, К. Симеонова и др. А колко на брой са съавторите му от бившия СССР ми е трудно да преценя. Ще спомена имената само на И. Блауберг, В. Садовски, Е. Юдин и др. Винаги той беше водещият. Съвместими ли са двата антипода – екипност и мизантропизъм, сами преценете.

Все същият “мизантроп” след много покани и увещания прие веднаж да отиде заедно с ловната дружинка на Тодор Живков. Видял бе застрелването на красив елен. Повече не откликна.

С безброй случаи, на които съм бивала и неволен свидетел, мога да докажа, че Никола не можеше да не откликне на човешки болки и страдания. Млади хора, майки, близки и непознати звъняха в къщи и по телефона, и на домофона, търсеха помощ и съдействие.

Струвало си, казват, да се живее дори ако засадиш поне едно дърво. А аз ще добавя по-същественото – или ако успееш да спасиш поне един човешки живот. Никола спаси не един, а няколко млади живота, без да имаше преки “служебни” задължения. Бях пряк и неволен свидетел. Не забравих имената на Петьо, Владко, Румен...

...Беше късна вечер, някъде след 21 часа, когато на външната врата у нас се позвъни. Никола, както това доста често се случваше през последните три години, вече писах за това, още не беше се прибрал. Отворих, пред мен стоеше спретната жена на средна възраст. Свенлива усмивка озари щастливото лице и преди да успея да попитам каквото и да било, в скороговорка, така, пред входната врата, отказваше да влезе, за да не ме притеснявала, заразказва.

Била готвачка в санаториума във Велинград, където след тежка операция съпругът бе отишъл за възстановяване. Скромен и добър човек й се видял професорът, а в санаториума те били на почит, всичко можещи и знаещи. Така й казали, посъветвали я и двама шофьори от почиващите. Заговорила го, изплакала мъката си – синът, първи курс студент, е на легло от нелечима болест. След много консултации изводът бил – лечение във Франция. Потропала на много врати, отникъде отклик.

- Вие сте последната ми надежда, помогнете! Помолила и едри сълзи се заронили по лицето й... Случило се беше през 1973 година. Шест години по-късно благодарната майка стоеше пред вратата ни:

- Синът вече е последна година, завършва, отличник е. Поздравете професор Стефанов. На него дължи живота си Владко.

В ръцете си държеше свито, тънко руло хартия. Подаде ми го с думите:

- От Владко е, за спомен! – и бързо си тръгна.

Не успях да реагирам. Разгънах рулото – беше красиво извезан гобен, напомнящ житните ниви след жътва от детските ми спомени. Беше късно да я настигна, асансьорът я отведе, а поех рулото, мислейки, че е някаква разработка на Владко. Момъкът завършвал архитектура...

... Още не можех да повярвам, че Никола вече го няма. Едно телефонно обаждане ме върна към трагичната реалност.

- Съжалявам, че не можах навреме да изкажа своите съболезнования. Професорът ме върна към живота, той ме изтръгна от смъртта! – хълцаше младежкият глас. Вече не се смущаваше, не се опитваше да скрие плача си. Беше Петьо Велков от София. Разкошен, красив и добронамерен, той с труд и постоянни пътувания се опитваше да свързва двата края. В непрекъснато напрежение, в постоянни отсъствия от дома, той не бе забравил стореното добро и макар със закъснение, каза своето:

- Светла му памет! Няма да забравя добрината му!

Позвъни у дома и Иво Панов, вече утвърждаващ се млад научен работник. С тъжен глас обясняваше:

- Проф. Стефанов ми даде пътният лист за успешен старт и в науката, и в живота. Благодареше !

СТОЯН МИХАЙЛОВ, ЛЕВИЯТ МИГАЧ И... ЕДИН ЗАКЪСНЯЛ ОТГОВОР

Бях свидетел на тяхното приятелство, зародило се още в началото на далечните шейсет години на миналия век, когато и двамата правеха своя прощъпулник във Философския институт на БАН. Сближиха се и семействата ни. Всичко вървеше като по ноти – нямаше високи тонове, е, кресчендо отвреме навреме имаше. А Стоянчо, както по-късно щеше да го нарече моя покоен баща, потомствен радетел и поддръжник не само на комунистическите идеали, а и на научните стремежи, Стоянчо умееше да се усмихва, имаше и хубав глас. Приятелството ни се спояваше и от общите разходки, от обедите, от игрите на децата ни.

А и мъничко от печеното агне, което баща ми бе изпекъл и донесе в София за обичния зет и за Стоянчо. Изядохме го колективно в дома на Мария и Стоян, който беше по-просторен и уреден. Прекланяше се родителят ми пред науката и пред нейните все още начинаещи представители. С Мария, покойната вече съпруга на бъдещия идеолог, си имахме много общи теми за разговор, не скучаехме, докато двамата жадни за знания млади мъже разискваха свои си философски проблеми.

Някъде в края на 60-те, дано не ми изневерява вече паметта,след една разходка Мария се похвали, че и те са си купили “Москвич”. Зарадвахме се, честитихме им, а аз вече бях навъртяла доста километри на нашия и минавах за опитен шофьор. Бях помолена, не се сещам дали от Мария или от Стоян, да поиграя за известно време ролята на “инструктор”. Някак, без да се усетя, се похвалих под сурдинка на Мария, че нашия “Москвич” – трактора, както ми се подиграваха колегите от редакцията на в. “Литературен фронт”, ни е “подарен” от Венелин Коцев. Видният деятел, секретар на ЦК на БКП по онова време, вече писах за това, Венко Коцев /както с много уважение го наричаше помежду ни Никола/ беше му се отблагодарил за ползотворно участие в някаква работна група. Отказвал беше професорът многократно със сериозния мотив, че нямало кой да я кара тази лелеяна от мнозина кола. Но аз откликнах с желание, за месец станах шофьор, “бележката” до Мототехника беше дадена и срещу поредния хонорар от 3 900 лева се “обзаведохме” с лека кола. Това бе единственият случай, когато Никола изневери на своите принципи!...

Ставаше дума за моето “инструкторство”. Ако разказвам за този случай сега, то е не за да се похваля колко “велик” шофьор съм била, а защото доста по-късно осъзнах и възприех като символ счупването на ... левия мигач. Карахме по околовръстното шосе. Стоян – зад волана, аз – на “инструкторското” място. Седя напрегната, все пак поела съм някаква отговорност. А той, неопитният, току-що за пръв път седнал да шофира собствената си кола, уверено гледаше напред. Впрочем, на Стоян никога не му е липсвало самочувствие. Околовръстният път беше почти свободен от движение. След близо час кормуване някъде пред нас се забеляза кола.

- Ще я изпреваря! – каза моят подопечен. И се устреми, преди да кажа своята дума. Но не щеш ли, не стигнаха му метри,за да се прибере безпроблемно в нашето платно и ... закачи левия мигач на чуждата кола. Счупи го.

- Майчице мила, Стояне, защо така!? – почти изплаках.

- Спокойно, Вера! Сега ще се оправим...

И както винаги – и този път, Стоян излезе от екстремната ситуация с усмивка, дежурната и неадекватна усмивка, с която печелеше и размекваше човешките сърца.

Не фактът, че беше счупен именно левият мигач, което по-късно у мен щеше да предизвика много противоречиви чувства и оценки за човека, учения и политика, ме бяха притеснили. А неговото поведение – и тогава, и сетне: хлъзгав, хитър, често безпардонен, но добре прикриващ своя надменен характер. Късно се усетихме с Никола. Що се отнася до левия мигач, ще припомня само, че когато партията, чийто секретар по идеология дълги години беше, се оказа в един от най-кризисните си периоди, Стоян подаде “десен” мигач!

Кръвта вода не става!...

... След поредните ядни изказвания на Михайлов, вече като зав. отдел “Идеология” на ЦК на БКП, по адрес на Никола, отначало в тесен кръг, а сетне, пригласяйки на Тодор Павлов, и открито, помолих за среща. Изумена бях от това, което чух от устата на претендиращия за голям учен професор. Защо Никола така усложнявал стила си, защо, като го четат, хората не го разбирали. И накрая – какви са тези чуждици. Не ми стигна тогава куража, бях и на негова територия, да му предложа като подарък речника си за чужди думи. Той сигурно щеше да му помага, четейки монографиите на Никола. Много беше раздразнен идеологът и след излизането на поредната книга “Мултипликационен подход и ефективност”, около който термин се вдигна много, твърде много и необясним за мене шум. А монографията, между другото, бе с посвещение:

“На жена ми Вера!”

Преведена е и на руски език през 1980 г. Явно съветските издатели не са се стъписали пред чуждицата.

Когато заговоря за идеолога на ЦК на БКП, винаги си спомням за реакцията на моя позната литературна критичка. В салона на Съюза на българските писатели течеше среща на Стоян Михайлов с творците на перото. Събранието беше оживено, задаваха се сложни и трудни въпроси. Ставаше дума за идеологическата борба. На лицето на Стоян – дежурната усмивка. Седящата до мен имаше бързи реакции, невъздържани:

- Тоя пък, за какви сериозни проблеми говори, а усмивката не слиза от лицето му. Що за неадекватност!

Не пожелах да й партнирам в констатацията. Отдавна го бях разбрала. Много печелеше партийният идеолог с тази своя “пленяваща” усмивка, но често и разочароваше. Преигравайки с откритостта си, с дружелюбието, той флиртуваше и тук, с писателите.

И още нещо за счупения ляв мигач. За да не прозвучи неубедително и празнословно, моля, вгледайте се по-внимателно в мемоарната му книга “Живковизмът през призмата на една лична драма”, където бившият секретар на ЦК на БКП и настоящ “борец” срещу тоталитаризма оплаква злощастната си съдба. Имам съхранен в паметта си смътен спомен и за недоумението, което изпитах от научните занимания на Стоян Михайлов, посветени на ролята на тоалетните чинии например. Или на футболните мачове като отдушник на народното негодувание.

А когато излязоха неговите мемоари, посветени на “системата на живковизма”, с Никола хем четяхме последните му “бисери”, хем се чудехме.

Няма никакво съмнение. Това е типичният наш, роден, български ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ!

Ето какво записах от

ЕДИН ЗАКЪСНЯЛ ОТГОВОР

- Никола, би ли откроил главното в книгата “Живковизмът през призмата на една лична драма”?

- Това е и лесно, и трудно. Лесно е, защото елементарният начин на мислене и интерпретиране на фактите е взел връх и в това писание на автора. “Личната драма”, която той така трогателно оплаква, се оказва до болка позната манипулация с лица и събития, измислени или преиначени от него. Трудно, защото е сътворена такава камарила от себеизтъквания и обвинения към други, от тези и антитези, от граматически и терминологични неразбории, че ориентирането и достигането до истината е мъчително осъществим акт. А това е добре дошло за автора. Но все пак внимателният прочит не може да не открие една натрапчиво открояваща се нишка.

- А именно?

- Тя се нарича грандоманщина. Интересно е да се покаже, как понякога грандоманщината се проявява като деформиращ личността стил на мислене и поведение. Като отнасям казаното към Стоян Михайлов, нямам самочувствието, че правя откритие. Грандоманщината винаги му е била присъща. Ако припомням това, обяснението е, че книгата е своеобразен синтез на всички или на почти всички небезизвестни изяви на нейния автор в разглеждания аспект.

- Коя е същностната страна?

- Ще започна с онова, което и от логическа, и от психологическа, и от социално-политическа гледна точка предопределя всичко останало. Това е автопортретът на Михайлов. Без да съзнава вероятно в каква ситуация изпада, авторът съчинява една елементарна схема: честният, принципният, интелектуално извисеният е той. Всеки, който е дръзнал да изразява несъгласие с него, не го е подкрепял или просто не го е забелязвал, е като правило в “помията” на живковизма или е белязан с друг отрицателен знак. Оттук върхът на грандоманщината. Измислената лична драма, разглеждана през призмата на един също така измислен “изъм” /за да изглежда наукообразно, говори се дори за система на живковизма/, е критерий, с който се оценява всичко социално значимо и лично, докато образът, който автора със завидно самочувствие си създава и до втръсване натрапва, е уникален.

- Мен ме респектира още генезисът на този образ.

- Да, тук ние ще се срещнем с дитирамбите за семейната среда и за нейното еднопосочно въздействие при формирането на бъдещия социалреформатор, и с “малки битки” непосредствено след Априлския пленум, и със сблъсъците с консервативния Тодор Павлов, скандализирали орготдела на ЦК на БКП, МНП и ЦК на ДКМС, и, разбира се, с ярки научни прояви... И така нататък – до края на живковизма, за да се извае един впечатляващ образ на борец, понесъл толкова удари не само преди, но и след 10 ноември.

- Михайлов не пести думи, обрисува се с най-ярки краски...

- Ще последвам неговия маниер и неговите изразни средства: бил обективен и принципен, справедлив и етичен, далновиден и дълбок. Толкова непокорен и критичен бил, че имало случаи, когато слушателите му били шокирани, изтъкнати интелектуалци се учудвали на смелостта му. А възстановяването му в ЦК след 10 ноември не можело да не се направи – иначе би било скандално. Х1V конгрес на партията щял да го избере за член на ВПС, но той си направил отвод. И т.н. и т. н.

- Как ти звучи твърдението му, че сред партийните дейци след 10 ноември настъпило нещо като паника,защото се страхували от неговата критичност и евентуални лидерски амбиции, каквито той, видите ли, никога не проявявал? Че те не можели да го държат до себе си, защото самото му присъствие ги разобличавало?

- Трогателни са авто-характеристиките му!...

- Доминиращ щрих в автопортрета му излиза, че е завистта към него?

- Да. Права си. Изглежда, че това го е занимавало много, занимава го и сега. Завиждали му на професионална основа, завиждали му и поради страх от съперничество за постове...

- Той сам предлага и обобщение за автопортрета си.

- Да. Твърди например, че не бил симпатичен на Живков, но той се нуждаел от интелекта, организационните умения и авторитета му. В Епилога е разширен обсегът на притежаваните качества – заложби, интелект, организационна култура, устрем към вярата... Стремежът да се самоизтъква не секва: отличавал се със самостоятелност на мисленето, с упоритост и отстояването на схващанията си, с аналитичност, с неконформистко мислене.

- Изглежда, започва да халюцинира, че в “драмата му” се оглеждат мнозина други...

- Разбира се, и как предпазва “други чисти сърца”!

- След като Михайлов разказва за среща със Светлин Русев, той прави следното заключение: “Очевидно моите недоброжелатели в кабинета на Тодор Живков са се възползвали от случая, за да го настроят допълнително срещу мене.”

- Я се запитай – къде са фактите? Защото това не е изключение. Много от обвиненията се аргументират с чудодейните “очевидно”, “вероятно”, “естествено”. Така се пробутват какви ли не измислици.

- Авторът пише и как е бил “съветван” Тодор Живков.

- Да. Така: “Във всички случаи той е бил съветван било изрично, било с вметнати уж случайни фрази, било с възклицания и интонации преди всичко от тройката М. Балев, Г. Атанасов и Н. Стефанов...” Какво може да се възрази на това? Нищо! И не си струва...

- Никола, знаеш ли, в литературните среди се коментираше под сурдинка как била спряна някаква нашумяла книга и какво се предприело срещу хората, свързани с нейното издаване.

- Нека се запитат и за това, кой стои зад известната статия против двама видни литературоведи, какви “оздравителни” мерки се провеждаха за някои теоретични списания, как се развиха “събитията” около Института за космически изследвания и т.н. Разточителният в описанията на всичко друго автор тук мълчи или споменава такива факти в един съвършено безобиден контекст. Той мълча и когато се обсъждаше в Секретариата на ЦК въпроса за четиримата университетски преподаватели.

- Идеологът отбелязва, че опозиционността на интелигенцията си било нейна заслуга.

- Така е. Но визира “скромно” и своята лепта: “Може би аз съм подпомогнал този процес със собствената си обективност и критичност, както и спасявайки в редица случаи някои опозиционери от преследване... Но само толкова.” Всъщност кога е проявил обективност и критичност, на кого конкретно е помогнал, кого е спасил от преследване бившият секретар? В книгата се мълчи!

- Е, все пак?

- Само ако се изключат два случая. Единият е така нареченият етрополски случай, в който участието на Ст. Михайлов е фиктивно. “Участие”, което може да се обясни с това, че тук той не рискуваше нищо. Стрелите бяха насочени срещу контролната комисия и Начо Папазов.

- А вторият случай?

- На него Михайлов залага много заради помощта, оказана на хората от Русенския комитет. Ще се спра по-подробно на този случай, доколкото в него най-пълно и ярко се проявява мита, че Стоян Михайлов е бил опозиционер, притичал се на помощ на преследвани от Живков хора. Как стоят нещата в действителност се вижда от следната изповед:

“Единственото звено в партията, се заявява в неговото изказване в Политбюро, което оцени политически получените сигнали и заедно с другарите от МВР взе мерки за предотвратяване на прожекцията и на създаването на комитета, беше тъкмо отдел “Идеологическа политика” в лицето на В. Момов, Ив. Попчев и Ст. Михайлов.”

Сегашният прочит на тази “изповед”, съдържащ се в книгата, включва “пояснението”, че той е дал “указания” не защото имал нещо против комитета, а защото почувствал, че неговите организатори ще бъдат подложени на преследване. Каква гъвкавост е проявил “опозиционерът”, макар и с късна дата!... Собствено с това се изчерпва главното в “помощта”, оказана на Русенския комитет. Дори да е истина, че той е бил изолиран и т.н., факт е, че в Политбюро Стоян Михайлов се жалва, издигайки аргумента, че той и отделът единствени са взели мерки против създаването на комитета заедно с другарите от МВР! Самото изказване на Михайлов в Политбюро не е изказване на човек, разграничил се като опозиционер от Живков, не е дори изказване, в което присъства поне човешко достойнство. Изказването е отчаян вик за милост, с оглед на което се напомня, че той все пак се е оказал на нужната висота и е предприел мерки.

- Изглежда господинът не е на “ТИ” със самокритиката?

- Отсъди сама. Драпайки пак за милост, Стоян Михайлов си прави самокритика така: “Вярно е, заявява той, че отделът можеше да предприеме допълнителни мерки. Тук наистина подлежим на критика. Но следва да се има предвид, че тогава ние разполагахме с непълна и едностранчива информация...”. Така изявеният “опозиционер” защитава Русенския комитет. Но с това не се изчерпва “защитата”. Изказването е и отчаян опит да се натопят други и да се прехвърли вината върху тях. Схемата е проста: над него винаги стоял член на Политбюро и неговата отговорност не можела да бъде по-голяма от тази на съответните членове на Политбюро. Пак в същия дух “опозиционерът” изрежда конкретни имена, научни организации и партийни органи, едни от които били далеч от събитията, други – безсилни, трети – пасивни, защото нито сигнализирали, нито предлагали мерки, нито предприемали нещо, четвърти – откъснати от партийните органи и т.н. И така нито дума, нито намек за позиция, с която се отклоняват нападките срещу Русенския комитет. Изказването е отчаян опит на Стоян Михайлов да спаси нещо от битието си на секретар на ЦК. С нищо, абсолютно с нищо то не подсказва и не доказва опозиционерството на неговия автор. Както се вижда, лична драма е имало, но тя е била не в руслото на борбата срещу Живков, а на попрището на лични кариеристични сметки.

- Никола, би ли посочил някои от “върховете” на “анти-живковската” епопея на Михайлов?

- Да. Това са изказванията му в Политбюро за Януарския пленум на ЦК на КПСС от 1987 г. и за т. нар. Юлска концепция. Аз отново приемам, че това са “аргументи” от личната драма, но тя няма нищо общо с описаната в книгата. Кой всъщност бе Стоян Михайлов? Неговата главоломна кариера започва в края на 60-те години, когато се пристъпи на широк фронт към разработването на българското издание на концепцията за зрелия социализъм. В началото на 70-те години това намери израз в програмата на БКП и в известния доклад за идеологическата работа. Стоян Михайлов бе един от най-изявените дейци на идеологическия сектор, при това ползващ се с доверието на Тодор Живков. Той сам отбелязва участието си в окончателното редактиране и допълване на програмата, извършено под ръководството на Живков. През размирната вече 1987 г. бившият секретар ще продължи да венцеслави партийната програма. Преди това обаче, през 1973 г., той участва и в написването на доклада за идеологическата работа, когото сега също венцеслави като произведение, пронизано от новаторски дух. В книгата не е пропуснат и новаторският дух и в работата на отдела. Сигурно е,че отделът е работил “новаторски”, защото през 1978 г. неговият завеждащ беше избран за секретар на ЦК. Новаторските изяви продължават и след това. Бъдещият опозиционер е включен в авторския колектив за написване биографичния очерк за генералния секретар. Цели десет години секретарят по идеологията участваше в решаването на големи и малки проблеми и с това даваше своя принос за практическата реализация на онези идеи, които по-късно щеше да отнесе към т. нар. българска модификация на неосталинизма.

Времето след 1985 г. се характеризира с преломни процеси в света. Дълбоката промяна бе на дневен ред и у нас. Бяха натрупани препятствия от различен характер. С теоретическия “багаж”от предишните години и с немалко хора от тогавашния ръководен екип не можеха да се извършват промени. Т. Живков предприе някои ходове и извърши ред кадрови промени, но немалко от предишните дейци останаха. При тези условия някои от хората, които редица години имаха фактическия монопол при разработването на концепции, се оказаха в особена ситуация. Заедно с онова, което бяха сътворили, трябваше да си отидат и те. Според мен Живков си даваше сметка за това. В същото време тези хора разбраха безперспективността на откритото си противопоставяне срещу промяната. Безпринципността в помислите и намеренията – да се съхрани предишния монопол – прерасна в опити да бъдат дискредитирани хората, които се включиха в разработването на новите проблеми...

- Извини ме, че те прекъсвам. Преди малко ти спомена за някакъв модел за дискредитиране?

- Да. Този модел беше “прост”: да се внуши на Живков, че новопривлечените хора предлагат слаби материали, които се отклоняват от десетилетни ценности и от програмни постановки на партията. Един от авторите и актьорите на този “модел” бе Стоян Михайлов. При наличието на такъв “модел” се търсеха удобни поводи, за да се мине в настъпление.

Първият повод бе записката за Януарския пленум на ЦК на КПСС. Темата на записката бе златна мина, от която можеха да се извлекат политически дивиденти. Ако в нея се откриеха най-малки пропуски или неточности, поставящи под съмнение българо-съветските отношения, това щеше да се използва за дискредитирането на екипа, работил по проекта. Такъв ход беше предприет, за да се настрои Живков. Още преди внасянето на записката в Политбюро тя бе атакувана под предлог, че съдържа погрешни политически тези, които ще ни противопоставят на КПСС и Горбачов. Изказването на Стоян Михайлов в Политбюро по същество повтори тези внушения, макар че записката не даваше никакви поводи за това. Но в случая се разчиташе на поддръжка от страна на Живков, който бе извънредно чувствителен на тази тема. Още повече, че в подготвителния стадий той не отклони нападките, а даде указание материалът да бъде преработен. Аз и досега мисля, че Живков беше отгатнал намеренията на тези хора и по-конкретно на Стоян Михайлов. Отнасяше се не за принципни съображения, а за разчистване на лични сметки.

Така че анти-живковизмът на Михайлов в този епизод бе блъф. За превръщането на своето изказване в нещо като “манифест” на борбата срещу т. нар. живковизъм той се сети по-късно, когато Живков вече не беше на власт. Спекулациите с “перестройката”, която била символ на преодоляване на неосталинисткия тоталитаризъм, трябваше да легитимират Стоян Михайлов като борец срещу Живков.

- Сценарият сигурно се повтори и при Юлската концепция?

- Отгатна. Някои хора реагираха остро при появата на проекта. По указание на Тодор Живков те не бяха включени в работната група. Бе нарушен един многогодишен монополизъм. Освен това се удряше по едно “творчество”, с което бяха обременени редица хора. Ясно беше, че ще последва нов опит да се внуши на Живков и на Политбюро, че се подготвят проекти, че тези проекти за документи са с погрешно съдържание и насоченост. Секретарят на ЦК взе нещата в ръцете си. За да постигне целите си, той трябваше да издигне такъв “аргумент”, с който ще се обезсили Юлската концепция. Поставиха се “фатални” въпроси: отказваме ли се от партийната програма, изчерпана ли е тя, за да я подменяме с друг документ... Следват и “железни” доказателства: в програмата било описано точно, с голяма научно-политическа сила бъдещото състояние на нашето социалистическо общество. Ето защо ние не сме се нуждаели от нов глобален документ.

- А наистина ли Юлската концепция имаше претенциите да подменя или ревизира програмата?

- Не. Подобни лъжи бяха нужни, за да се уязви концепцията като документ, посягащ на идеалите на партията. Пред нас остава факта, че опозиционерът, перестройчикът, новаторът Михайлов не издигна нито една нова идея за коренно обновление на обществото. Но това не го интересуваше. За него беше важно да се прицели в хората, участвали в подготовката на проекта, както и да се спечели Живков, който бе обвързан с програмата от 1971 г. Всъщност изказването започва с реверанс към Живков и с атака към хората от “авансцената”. И в този епизод, както се вижда, няма грам от анти-живковизъм.

- Анти-живковските бълнувания на Стоян Михайлов като че ли дойдоха по-късно?

- Да. С присъщата си хитрост той съобрази, че и това изказване може да бъде използвано като политически дивидент. И то действително беше използвано, но вече в нова обстановка, когато самият Живков по същество се беше отказал от Юлската концепция, предлагайки нова записка.

- Никола, Михайлов поставя във връзка с Юлската концепция въпроса за темповете на икономическото развитие, данни на които той попаднал, опровергавали дотогавашната формула, че у нас са налице едни от най-високите темпове?

- И тук присъщата на автора лековатост си е казала думата.Тревогата за темповете и за други по-фундаментални отрицателни явления в икономиката бе изразявана преди Михайлов. И то далеч по-силно и остро. Така че той не направи откритие, нито разбули някакви тайни.

- Провокира ли с нещо партийният идеолог Тодор Живков или Политбюро?

- Не. Те не му обърнаха внимание. Тогава реалният проблем бе не да се преоткриват известни вече неща, а да се предложат ефикасни мерки. Той не предложи такива мерки.

- Авторът твърди, че в Юлската концепция се настоявало за разграничаването на партията от държавата.

- Темата за разграничаването на партията от държавата е дъвкана и предъвквана от времето на Сталин. Тази тема се разясняваше и в кръжоците за начално марксическо образование. Юлската концепция постави друг проблем – за отделянето на партията от държавата и структурата на властта. Проблем, по който се наложи Тодор Живков да дава обяснение пред Горбачов. Теза, която и Стоян Михайлов щеше да предлага като свое откритие след 10 ноември. Но самочувствието на бившия секретар не му даде мира и в едно друго отношение. Той твърди например, че между Юлската концепция и негово писание имало някои общи моменти, тъй като и в двата случая се подхождало към обществото като към цялостна система . И т. н., и т. н. Господи, прости му! Какви “велики” прилики е открил! При това, както е известно, тези положения в Юлската концепция се основават на един известен доклад на Тодор Живков от 1968 г.

- Подхвърленото твърдение, че концепцията ПОНЕ в известна степен била алтернативна на негова книга...

- О, да, да. И още, че моя милост толкова съм му завиждал, че в никакъв случай не бих оставил книгата му да бъде без похлупак. Това е просто още един от напъните на грандоманията. Явно “автентичните” източници на информация са го объркали съвсем, тъй като книгата, с която сега се смайва обществеността, със своята елементарност тогава бе една от “забавните” теми на деня.

- Ако назовем нещата с истинските им имена?

- И в двете изказвания не се прави крачка напред или встрани от Тодор Живков. Впрочем, Стоян Михайлов не си е и поставял такава задача. Може би ще се възрази, че все пак е проявил смелост на пленума, който го освободи като секретар, когато е изразил несъгласие с Политбюро. Не, това бе нов, хитър ход. Причините за неговото освобождаване бяха известни от публикувания преди пленума документ. На пленума обаче той заобиколи разгледаните в документа остри въпроси, свързани с интелигенцията, и превърна в център на изказването си “бележките”...

- О, да, “бележките”, с които поставял пред Политбюро съществени проблеми на партийната политика и “откровеността му”. Те били мотивът, за да бъде подгонен. Как ти се струва това?

- Но това не е вярно! Това е трансформация! За да се избегне признанието, че духовната сфера, за която отговаряше Михайлов, е била забатачена и е ръководена некомпетентно. А също и за да се изтика на преден план онова, което щеше да го представи като опозиционер.

Тогава условията благоприятстваха извършването на такъв ход. Напрежението в отношенията на Живков с Горбачов се задълбочаваше. Инакомислещите не можеха вече да бъдат ограничавани или преследвани. Те все повече се идентифицираха с новаторството. Като отчиташе това и ръководейки се от кариеристични подбуди, бившият секретар си постави нови цели: ако през 1987 г. бе направен нескопосан опит да се компрометират хората, участвали в подготовката на проекта на документа, сега, в средата на 1988 г., с тези “бележки” се натрапваха “доказателства”за принадлежност към опозиционно мислещите, което обещаваше примамливи изгледи за утрешна кариера.

- Все повече се убеждавам, че е напълно в стила му отново на върха да поставя личните сметки...

- ... Ако преди пленума мислех, че не трябва да се отива към освобождаването му като секретар, въпреки отрицателното ми мнение за него /В този дух проведох разговор с Тодор Живков/, то след изказването му ... бях смутен! С други думи, оказа се, че и критиката на визираните документи в изказванията, и защитата на хората от Русенския комитет, и ред други “смели” изяви са кьорфишек.

Разочарованието ще бъде още по-пълно, ако се има предвид истината за конкретната практическа работа на Стоян Михайлов.

- През 17-те години в ЦК на БКП има ли подготвени съществени материали, от които можеше да се очаква ефект?

- Той се хвали с три-четири материала, които бяха слаби и с основание бяха отклонени. Такъв е случаят например с материала за науката, който предизвика смехотворни реакции сред специалистите. Явно “мелницата” на идеологическия сектор в това отношение не е била в ред. Иначе действаше безупречно – така наречената партийна учебна година гълташе огромни средства и похабяваше времето на стотици хиляди хора. За това в автопортрета се мълчи. Както се мълчи и за ред други неща от морален характер.

- В книгата му не липсва декларацията, че е необходимо човек да бъде поне малко етичен!

- Нека се задоволим с това “малко”, макар че Стоян Михайлов лансира нравствен максимализъм. Как да си обясним отсъствието на ред факти? Авторът е твърде обстоятелствен, описвайки например как трепнал Горбачов и как реагирала Раиса Максимовна при срещата си с него. В същото време не предлага очакваната информация какви привилегии е ползвал и дали се е отказвал от нещо, какви научни степени и звания е получил по време на работата си в ЦК. Имало ли е хора от отдела и от научни организации, които са били гонени и преследвани “до дупка”, какво е било изказването му на пленума на ЦК през 1977 г., когато бе снет Борис Велчев? Как се получи така, че, от една страна, се ратува членовете на партийното ръководство до 10 ноември да се оттеглят от практическа политическа дейност, а, от друга страна, бе прието предложението за кандидатиране във Великото народно събрание и т. н. Преиначават се много неща във връзка с Института за български език и литература, с предложението на Атанас Малеев за преустройството на Медицинската академия, за работата на кабинета на генералния секретар.

- Авторът често търси поводи, за да се покаже и докаже колко непримирим е бил към хора, приближени според него на Тодор Живков.

- О, той използва дори такъв чисто научен проблем, какъвто е проблемът за терминологията, пречупвайки го през собственото си “аз”. За да се уязвят например материалите, подготвени от бивши помощници на Тодор Живков, се подхвърля, че отбелязвали рекорд по терминомания. Какво от това, че в нито един от тях не са използвани термини, които да не са известни и утвърдени. От друга страна, ако даден термин е неизвестен или непознат за Михайлов, което, уви, изглежда, не е рядкост, тогава ура, на нож, напред срещу новите термини. Това е също драма, но не измислена, а истинска!

- Мили мой професоре, не мислиш ли, че ролята на Живков се нуждае от научен анализ?

- Убеден съм, включително и през призмата на лични драми. Не може обаче да се пропусне, че честен, принципен, неподкупен анализ е възможен, когато се изследва обективно представена, а не фиктивна лична драма, в която фактите са нагласени в руслото на субективизма. Това е трудно, но не и непостижимо. Книгата, която е пред нас, не съдържа такъв анализ. Ключът следователно е личната драма. Стоян Михайлов действително има лична драма и нейната същност е в това, че в конкретната историческа обстановка след 1985 г. той имаше един изход – да противодейства на новото и на хората, търсещи решения на актуалните проблеми. Той така и постъпи, без обаче да постигне целите си. Оттук дойде неговата омраза към Тодор Живков и Политбюро. След 10 ноември бе предприет нов ход. Скалъпена бе “система”, наречена живковизъм. Още веднаж бе демонстрирана досадна некомпетентност. Живков бе превърнат в нарицателно обществено явление, характеризирано като определена теория и практика.

- Обясним ли е стремежът на Михайлов да воюва с “ИЗЪМ”?

- Да. Това му носи нови дивиденти. Освен това този “изъм” е естествен продукт на една озлобеност поради невъзможността да се реализират десетилетни властнически амбиции. Критиката на този “изъм” е нов провал за автора на книгата. Обективният анализ изисква самокритично преосмисляне на собственото минало, отказ от грандомански аспирации за опозиционерство, възприемане на новите реалности. В книгата това не е направено. Ето една възможност авторът отново да вземе перото. Възможно ли е обаче Михайлов да претърпи такава еволюция? Твърде тежка е неговата обремененост с претърпели фиаско тези и антитези, твърде голяма е неговата пристрастеност към измислената си лична драма. Твърде далеч е неговият манталитет от научните принципи и обективния анализ.

- Никола, много невъздържани са нападките му срещу теб!?

- Макар и да знаех, че общият дух на грандоманщината не може да не се трансформира и в лични нападки, изненадан съм, че Стоян Михайлов е дал такъв неприкрит простор на своята озлобеност срещу мен. При това, без да има основания. Книгата е модел за манипулативни похвати. Авторът не скрива, че при всяко споменаване на моето име трябва да последват отрицателни разбори и квалификации. Нека оставим това на неговата съвест!

- А този негов комплекс за завист?

- На какво да му се завижда? На интелекта и на моралната му извисеност ли? Случаят не е такъв. Занимава ме и похватът на Михайлов, когато ме вплита в “личната си драма”. Ако неговите нападки се освободят от емоционалните изблици, би трябвало да останат конкретни факти и доказателства. Такива няма.

Оттук до уличното интригантство, практикувано от някои учени мъже на България, има само една крачка!

Стъписана съм от морала и манталитета на господин Михайлов!

А Никола Стефанов, така или иначе, ще остане в историята на науката като

ОСНОВОПОЛОЖНИК НА НАУКОВЕДСКАТА НАУКА В БЪЛГАРИЯ И ОСНОВАТЕЛ НА ЦЕНТЪРА ПО НАУКОЗНАНИЕ КЪМ ПРЕЗИДИУМА НА БАН!

Питам: Колко учени у нас могат да бъдат посочени и да се похвалят като основоположници на ново научно направление?

Телефонно позвъняване прекъсна нашия разговор. Бързо грабнах слушалката. Чух ясно, сякаш бе до мен, а не в Лондон

ТРЕВОЖНИЯ ГЛАС НА СИНА НИ

- Майко, какво става, как е баща ми? – вече месеци наред всяка седмица, по два пъти дори, Коста все така започваше нашия разговор. Притесняваме се, Силвия пита как е температурата ? Настроението как е, действа ли прозака?

Снахата беше изпратила антидепресанта, интересуваше се има ли вече положителни резултати.

- Ами... Да, да, сине, не се тревожете. Има известно подобрение.

- Истината ли казваш, майко?

Дълга пауза от моя страна.

- Хайде, хайде, сине, пак ще се чуем другата събота. Но кажи нещо за Никола?

Винаги прибързано приключвах разговорите, притеснявах се, че се харчат пари, а те трудно се печелеха на Острова. Там синът замина преди повече от единадесет години след спечелен конкурс. През 1991 г. за пръв път в България Би Би Си бе обявила официално, че набира журналисти за Българската редакция на световно известната Британска радио-телевизионна корпорация. По това време синът вече бе обявен за “черна овца” и снет от длъжността главен редактор на международните новини. Без да знаем, Коста се беше явил на конкурса и от 2 000 кандидати го класирали на първо място. Там, в “обетованата земя”, не се интересуваха чий син е кандидатът, а колко и какво знае, какъв професионалист е.

Тук ще направя едно голямо отклонение. Съществено и важно за мен, защото в очертания и изпълняван “брилянтно” режисиран сценарий, друга светлинка не виждам – единствено успяващия в професионалното си развитие журналист Коста Стефанов.

Сега в скоби ще споделя, че спазихме стародавната традиция, когато и на сина му дойде времето да се задоми. След като се дипломира, на връщане от Москва, Коста отново се спря на своята постоянна гара – Русе. На “Гара-та за двама.” Тук край своя добър приятел и кум Миро той откри д-р Силвия. Взехме с баща му букет цветя, бутилка, не ракия, а уиски, кутия бонбони и се запътихме и ние към най-аристократичния и най-европейския град. Срещнахме се с родителите на бъдещата ни снаха, поискахме официално ръката й. Оказа се, случихме, както казват руснаците, на семянин! Силвия е не само човек, милеещ за семейството, но и перфектен професионалист – лекар. Метнала се беше на баща си – д-р Стефан Гяуров, за когото русенци твърдяха, че бил един от най-добрите специалисти в Окръжната болница.

За Коста оценки аз няма да правя. Ще цитирам написаното от три изтъкнати журналистки, едната от които вече – доцент, Маргарита Пешева. И още Светослава Стаева – Тадъръкова и Милена Нешкова.

МАРГАРИТА ПЕШЕВА в своето изследване “НОВИНАТА СЕ РАЖДА С ПИСЪК” пише следното:

“Нека надникнем “зад кулисите” и видим как изглежда един работен ден на “По света и у нас”. Денят е 28 ноември, 9.30 сутринта. В редакцията са вече всички – шефовете на емисията Коста Стефанов и Ина Бояджиева, водещата Нери Терзиева, един след друг започват да идват репортерите.

...

Часът е 11.00. Редакцията се пренаселва от репортери, по монитора върви първият обмен на новини... Аз съм “външен човек”, на всичкото отгоре и критик... 13.30. Върви вторият обмен на новини. Нери започва да пише реда на емисията, първо на чернова...

Часът е 14.00. Идва Светлана Дичева, обсъжда с Нери своя текст за репортаж... 15.00. Летучка. Много делова, около 20 минути...

15.20. Стаята на редакцията опустява замалко...

16.00. Започва третият обмен. Всички продължават да търсят свежи новини, да ги подреждат...

18.00. Започва четвъртият обмен на новини...

19.20. “Господи, аз съм още на втория бланк...” – казва Нери.

... 19.45. Нери се устремява към студиото, светкавично сменя тоалета си... “Не може да се работи така, Нери се връща уморена...

Аз пък се опитвам да разбера кой как я усеща новината. “Новината е начин на живот” – казва Агов, а К. Стефанов допълва: “За мен новината е това, което става днес, защото знаем, че няма нищо по-старо от вчерашния вестник... Ние се стремим нашите новини да изглеждат така, че за хората дори днешният вестник да е вече стар...”...

... “а Нери допълва “новината е нещо, което съпреживяваме заедно...” Записвам тези финални думи някъде към 21.30 ч. Работният ден се е разположил във времето от 12 часа...”

СВЕТОСЛАВА СТАЕВА е написала във в. “Начало”: ФЕНОМЕНЪТ “ЕКИП 2”. В ЕКИПА СА Асен Агов, Сашо Диков, Мариана Илиева, Алис Крайчева, Владимир Остоич и... Коста Стефанов. За него Стаева споделя:

КОСТА СТЕФАНОВ

“В международната политика ме интригуват авантюрите. Привлича ме това, че човек има възможност безопасно за собствената си кожа да прави прогноза – какво ще стане в Ирак например...” Има ли още табута в международната журналистика? “За мен не, но има хора, които още се страхуват от някои теми. Пример за освободеност е Петко Бочаров, спомняш ли си как коментира проблемите на КПСС в “Панорама”? В момента ние робуваме на много по-малко догми в сравнение с догмите в съветската журналистика. Моят идеал за обективност е Би Би Си. Колкото до нашата телевизия като цяло, смятам, че тя вече не е провинциална. Особено откакто Кеворкян стана директор на програмата, тя е доста по-интересна от италианската, испанската, норвежката... Най-скучното й място за съжаление е публицистиката.”

Коста Стефанов, за който други журналисти в телевизията казват, че е един от най-компетентните международници – продължава Стаева, работи тук от 1981 г., след като е завършил телевизионна журналистика. Женен е, има момче на 8 години, говори полски, сърбо-хърватски, чешки, английски, “малко” испански и “малко” португалски и, разбира се, руски. Чужд е на телевизионния нарцисизъм. Събира марки и чете едновременно криминален роман, фантастика и спомените на Валенса...

Питам – пише по-нататък Стаева, как гледа като политически наблюдател на българските политици. “Като цяло те са под средното европейско ниво, но то отговаря на нивото на нацията. Има едно изключение за мен, и то е д-р Дертлиев. Това не е случайно. Той е продукт на друга система от миналото, когато у нас е имало нормален политически живот. Някои претърпяват голямо развитие – типичен пример е Желю Желев.” Нормално ли е да се критикува президент? “Не само че е нормално, но е и абсолютно задължително, без, разбира се, да се търсят изкуствени поводи...”

“В живота просто танцуваш –

НАПРЕД-НАЗАД”

Коста Стефанов, преди да отиде на конкурс в Би Би Си.

Автор е МИЛЕНА НЕШКОВА

Занимавах се с всички административни дивотии, с всичко, свързано с организирането на едно предаване. Всъщност – работа, която по принцип е за мениджър..

КОСТА СТЕФАНОВ ГЛЕДА ЩАСТЛИВО ОТСТРАНИ

Чак щастливо не бих казал. Чувствах известно объркване в себе си. Едно отдалечаване за година-две ще ми бъде полезно. Бях престанал да виждам нещата обективно...

Имало е случаи да се изпуснат много важни неща, защото хората, които записват обмена, невинаги имат достатъчна квалификация. Преди четири-пет години един обект беше записан като “Генерал Страйк”, а се оказа – обща стачка.

КОСТА СТЕФАНОВ СИ СПОМНЯ НАЧАЛОТО

Тръгнах от “Светът в действие” с Любомир Коларов. Беше приятна работа – не толкова напрегната, както в “Новини”. ... През 1986 г. заминах за Полша. Върнах се малко преди 10 ноември 1989 г. Започнах да работя в дирекция “Информация” като главен редактор по международната част...По-късно решиха да създадат екипите и станах заместник на Александър Стайков – шеф на “ЕКИП 2”. Нери ми предложи да се пробвам във вътрешните репортажи и аз се хвърлих. Тя дори взе да ме праща твърде често, та чак накрая възроптах... аз обичам да задавам кофти въпросчета и затова репортажите ми допадаха. Затова ми хареса и Светослава Стаева. Аз я доведох в “По света и у нас”. Но Иван Гарелов я подмами с назначение... После... после станах жертва на администрацията. Единственото ми удоволствие ми остана писането за вестници.

КОСТА СТЕФАНОВ ПЕЧЕЛИ КОНКУРС

Първият тур на конкурса в Би Би Си беше по документи. Около 2 000 души са подали документи. Конкурсът се провеждаше в абсолютен мрак – знаеш само какво се иска от теб, но не и от другите. Те изпратиха писма до хората, които са харесали – кога и как ще се проведе вторият тур. В него трябваше да се попълни формуляр, в който се изискваха подробности от рода на тези за английски входни визи. Изпращаш го, отиваш, явяваш се. От мен се искаше превод на новини от английски на български, превод на коментар и преглед на печата. След това пишеш един радиокоментар в рамките на 400 думи по тема, която те посочват. След това е тестът. Всичко това в рамките на три часа... За собствено удоволствие трябва да кажа, че отидох последен и излязох пръв. На другия ден беше следващият тур.

... След две седмици ми изпратиха резултатите. Последният тур беше събеседване. Комисията се състоеше от трима англичани – шефа на българската редакция, шефа на отдела за Източна Европа и шефа на отдел “Кадри” /преведено на български/. Събеседвахме един час в “Шератон”. Питаха ме защо точно журналистика съм учил, защо точно в телевизията работя, не смятам ли, че това, което ще върша в Би Би Си е крачка назад... Проверяваха ме как “кънтя” по общите въпроси – от Москва през Мапуто до Скопие.

КОСТА СТЕФАНОВ НЕ ОСТАВЯ СЕБЕ СИ НА МИРА

Сега тренирам. Стремя се да превеждам всеки ден, за да се държа в напрежение. Коста Стефанов гледа в бъдещето. Там ще се занимавам с превод на новини, коментари от английски на български и ще ги прочитам пред микрофон. Това е повече редакторска работа, но аз се надявам, че англичаните готвят нещо по-сериозно. Чух, че ще откриват голямо кореспондентско бюро в България. При англичаните по принцип няма нищо случайно.

Това написа Милена Нешкова!

Колко укорни думи щяха да се изприказват и във връзка със спечеления от Коста конкурс, не искам да си спомням. Още по-обидно ми беше, когато разбрах, че някои обявиха сина ни за ...английски шпионин. Други пък му приписваха сътрудничество със СДС. И т.н., и т. н. Ние с баща му преглъщахме горчивите си сълзи, чакахме поредното позвъняване от Лондон.

Часове наред, дни, седмици, а вече и години не изпускам нито една емисия на Би Би Си, за да чуя поне гласа му, да се убедя, че поне е здрав. Успях в тези вече повече от единадесет години и два пъти да гостувам на семейството му в Лондон. Запознах се с Валери Чуков, с Ели Хауърт, а с Андрей Владов месеци наред живяхме под един покрив. Не ме изненадваха ласкавите оценки и отзиви на ръководители и колеги за професионализма на Коста, за неговите човешки качества. Не мога да забравя специфичния и притеснен глас на Ели, когато позвъни у нас, питайки има ли още температура Коста. Той беше в София на поредна командировка, грип го беше хванал, разболя се.

- Предайте, моля ви, на Коста моите поздрави. Кажете му, че много го ценя, че много го обичам!...

И аз ви обичам, Ели, и вас, и всички останали, мили мои, добри и талантливи българи. Дано никога не забравите Родината!...

....

- Хайде, Верче, време е за лекарствата! – стресна ме от моя унес Никола. Припомнях си за пореден път последния разговор със сина.

Заразказвах му пак и пак, че младите са добре. Че Силвия най-сетне, след седемгодишни терзания и ходене по мъките, получила право да практикува лекарската си професия.

- Знаеш, там не й признаваха нито дипломата, нито двете й специалности. Сега вече всичко е наред. Работи, много работи, нали трябва да се плаща обучението на внука ни, а, Коле, там отиват доста финикийски знаци!...

Опитахме да се върнем към прекъснатия от телефонното позвъняване на Коста разговор, трудно превключихме. На мен, а още повече на Никола, не ми се щеше да развалям приятното усещане, топлинката в сърцето ми след чутия седмица чакан глас на скъпия ни син.

Хиляди майки като мен, сигурна съм, с буца в гърлото от тревоги и притеснения, тъгуват по забягналите в “чуждата” чужбина синове и дъщери.

Ех, България, България! Защо прокуди, защо откъсна от корена им най-добрите си чеда?!

...

... За пръв път, откакто през 1992 г. синът замина за Лондон, в края на лятото на 2002 г. тримата мъже се случиха заедно в София. Командировките на журналиста не съвпадаха със заниманията и ваканциите на учещия. Някаква интуиция вероятно бе накарала Коста в последния момент да купи от летището “Хиитроу” фотоапарат. Макар, че у дома си имаха два-три броя. Така синът успя да остави за бъдещите поколения снимки с ликовете на дядо, баща и син. Всеки изглеждаше по своему различен, но и тримата с еднакъв генетичен код: трудолюбие и скромност, сериозност и сдържаност. Над всичко обаче – открояващи се ум и човещина.

За пръв път от 12 години насам в тези всъщност, оказа се, последни седмици от живота му видях съпруга си мъничко щастлив. След продължителни разговори с Никола младши дядото по-късно щеше да сподели:

- Умник е внукът ни. Много сериозно се е замислил за бъдещето си. Искал сам да урежда живота си. Едва като студент бил се убедил, че без упорит труд е заникъде. Вече е станал сериозен мъж, помъдрял е. Неслучайно народът от векове твърди, че крушата не падала по-далеч от корена си!...

С НИКОЛА СЪМ В “МАЛКИЯ СВЯТ” НА ГОЛЯМАТА НАУКА

Мнозина мои близки и колеги, когато ме запитваха преди години с каква научна проблематика се занимава Никола, каква е специалността му, а аз отговарях – наукознание, виждах в очите им неведение. Затова ще се опитам с няколко изречения да поясня. Макар, че, убедена съм, наукознанието отдавна вече не се смята за младо научно направление. Спомням си, че и аз реагирах по същия начин,чувайки от съпруга си думата наукознание, а той щеше да ми обясни:

- Мила моя, наукознание значи наука за науката. Запомни го, защото оттук нататък твоят съпруг само с това ще се занимава!...

Днес е повече от ясно, дано това да не важи само за учените, че самосъзнанието на науката е от огромно значение за повишаване ефективността на научната дейност. Определят проф. Стефанов като основоположник на наукознанието, а той, основоположникът, още в зората на своите проучвания написа, че човекът повече от всеки друг път настойчиво се стреми да разгадае интимния свят, интимния механизъм на научното познание, да овладее законите и тенденциите на научния прогрес, да даде отговор на въпросите, що е наука, как се изследва.

Отчитайки обстоятелството, че науката е сравнявана с грандиозните и величествени пирамиди на Египет, той още през 60-те години на ХХ век уточнява, че ако в миналото се е обръщало внимание на въпроса “какво се изследва”, сега във все по-голяма степен вниманието се насочва към въпроса, “как се изследва”!

Най-плодовитият период в областта на науката за Никола бяха именно 60-те и началото на 70-те години, когато все още се занимаваше само с наука. Отварям със страхопочитание раздела от огромната му библиотека – неговото светилище. Тук са подредени всичките му по-важни монографии. Привлякоха вниманието ми преведените на чужди езици. Сред тях преобладават руските издания.

Разгръщам с интерес първата преведена книга “Теория и метод в обществените науки”, изд. Прогрес , Москва, 1967. В увода на издателството е отбелязано:

“Известният български философ-марксист Никола Стефанов в продължение на много години разработва методологически проблеми на обществените науки.”Отбелязано е също, че авторът прави интересен и плодотворен опит да опише системата на взаимодействие на различните елементи на методологията на обществените науки, определя ролята и мястото на всеки от тези елементи в процеса на научното познание на обществото.

Издателството обръща внимание върху два факта. Първо, че сам по себе си проблемът, разработван от Никола Стефанов, е много актуален. И, второ, че авторът дава логичен и напълно обоснован вариант на модела на методологията на обществените науки, чието изучаване ще допринесе без съмнение голяма полза за специалистите в областта на социологията.

А под предговора на българското издание на монографията стои датата 4.VIII.1964 г., София.Изд. БАН, 1965.

Още в самото начало на предговора към другата издадена през 1976 г. от “Прогрес”, Москва, монография четем:

“Авторът на книгата “Обществени науки и социална технология” – известният български учен и държавен деец, Н. Стефанов вече е познат на съветския читател. В 1967 г. в нашата страна излезе неговата книга “Теория и метод в обществените науки”. Новата работа на професор Стефанов допълва и развива темата на предходната, разглеждайки една от най-важните функции на обществените науки – тяхното практическо използване за нуждите на социалната практика и на социалното управление.”

Доста по-късно проф. Стоян Цанков щеше да уточни, че негов познат руски професор, който много добре познавал същата монография, ще посочи водещата роля на Никола в анализа на сложните сфери на научната политика, на науковедския подход, приложен в обществознанието.

През 1980 г. Политиздат, Москва, издаде и научния труд на Никола “Мултипликационен подход и ефективност”, в чиято анотация се уточнява: “В монографията на известния български учен се обосновава необходимостта от внедряване в теорията и практиката на управление на социалните и икономическите процеси на новия, на мултипликационния подход... В книгата се анализират разновидностите на проявление на мултипликационния ефект”... А в предговора на руското издание М. Л. Башин пише, че книгата на българския учен е посветена на един от ключовите проблеми на съвременността – повишаването на ефективността на научно-техническия прогрес на основата на използването на мултипликационния подход... Свой принос в решаването на тези проблеми има и българският учен, формулирайки оригинални методологически подходи към въпросите на ефективността.”

“... Тя е забележителен принос в марксистката разработка на сложните процеси на управлението.”

Четях тези ласкави оценки на руския учен и не можех да не се запитам: Нима “чуждиците” не го стряскаха? Защото все още помня страховития вой, острите реакции, невероятния шум, които се вдигнаха, когато се появи в публичното пространство този “чужд термин”.

Споменавам за още една книга в превод на руски език с автори Никола Стефанов, Нико Яхиел, Стефан Качаунов – “Управление, моделиране, прогнозиране”, размишлявайки за ... надеждите на един от най-дългогодишните сътрудници на Тодор Живков.

Ще обърна внимание върху друга монография на Никола, чието първо издание излиза от печат през 1968 г. Сигурна съм, проявен е голям интерес към проблематиката, разработена в книгата “Наука и управление”, защото само година по-късно последва второто издание. В предговора му проф. Стефанов уточнява, че основната идея, третираща главно и преди всичко проблемите, свързани с изграждане на общ модел на управлението, по-специално на информационно-логическата структура на управлението и науката, разглеждана като “средство за управление”, тук – във второто издание – се отстоява и разработва още по-пълно.

Да припомним също развитото в книгата положение, уточнява авторът, че с оглед на управлението задачата е да се внесе “системност” в “информацията” и “информационност” в “системата”.

В зависимост от това при преработването на книгата бе обърнато особено внимание на същността и ролята на информационните системи, на тяхната типология в теорията на управлението. Съществени допълнения и изменения са направени в частта, посветена на управлението на научната дейност, в която се разработват актуални проблеми на наукознанието...

В предговора към първото издание на монографията “Наука и управление прочетох: “...перифразирайки една мисъл, може да се каже, че навярно 60-те години на нашия век /ХХ в./ ще бъдат наричани десетилетие на “управленческа екстравагантност”. Авторът не е пропуснал да отбележи, “...че повишеният интерес към “управленската проблема” в наше време е свързан преди всичко с решаването на остри социални проблеми, в което науката играе първостепенна роля.”

Пак през 60-те години излезе от печат и предизвикалата доста противоречиви чувства книга “Методологически проблеми на структурния анализ”. Общите методологически принципи на стурктурализма, по думите на Никола Стефанов, си оставали истинска неразорана целина...За тази разработка, впрочем, пиша на друго място и по друг повод. Неособено приятен!

В началото на 70-те години Никола се зае с изключително актуалната проблематика за кадровия потенциал в сферата на науката и техническия прогрес. И щеше да я определи като едно от “горещите” места в научната политика и управлението на научната дейност. В своите научни изследвания той без колебание прогнозира, че в бъдеще управлението на науката ще се превръща все повече в една от основните задачи на обществото.

В няколко поредни публикации той научно обосновава необходимостта да се издига научното равнище на управлението на науката. В превръщането на науката в решаващ фактор за социален, икономически и технически прогрес.

На преден план той изведе и въпросите за изграждане на научно обоснована структура на кадровия потенциал, за издигане равнището и квалификацията на научните кадри, за създаване на внедрителски стил на научно мислене за формиране и утвърждаване на национални школи...

Последваха монографиите му “Учените в “голямата наука” /1975/, “Малкият свят” на голямата наука” /1981/ и др.

В лавинообразното развитие на методите на съвременната наука, а това естествено рефлектира и върху методите на практическата дейност на човека, Никола видя една от многото трудности. Потърси и средства за елиминирането й: да се построи система на методологията, в която да намерят своето място съответните методи.

Най-високата, най-истинската и благодатна титла, която Никола получи от живота, сблъсквайки се всекидневно с научните проблеми, бе способността и умението му да се труди. Той работеше упорито и в труда си каляваше своя характер. За него работата беше най-същественото съществително. Научната теория за него се превърна в съкровище, а колебанията и съмненията за нейната полезност той щеше да проверява чрез практическата си дейност. Живееше и беше щастлив главно чрез научните си трудове. Той никога не напусна своя трудов пост, никога не изневери на дълга си като учен, а сетне и като държавник и политик.

Никола беше способен да полага неимоверни за човека усилия, а постоянството му в тази насока градеше у него същностната основа на неговите добродетели. С всяка изминала година той прибавяше нещо важно към своето морално и интелектуално усъвършенстване. За тяхната значимост свидетелстват не само положителните отзиви на научната критика, а също и неговата свидна рожба – най-напред Групата по наукознание, а по-късно – Центърът по наукознание към Президиума на БАН.

Отново изпитвам гордост заради научните му изследвания и публикации, заради къртовския му труд, вложен в тях. Изпитвам още по-голямо преклонение пред ума и таланта му сега, в дните след неговата кончина, когато потънах в десетките му монографии, студии, сборници, статии.

Общият брой на публикациите, излезли изпод новаторското му перо, надхвърля 350.

И съжалявам! Горчиво съжалявам, че потъна в безпощадните води на политиката. Той бе роден само и единствено за науката.

Разгръщам поредната му монография – “Научен подход и социална ситуация” /1983 г./. В нея той прави анализ на въпросите, що е научен подход, що е социална ситуация? И го прави през призмата на по-общия и основен проблем за отношението между науката и социалната практика, за новото в развитието на съвременното научно познание в теоретически и практически контекст. И щеше да уточни, че за тези, които творят науката и които използват науката, в края на краищата е важно да се решават реални проблеми, а не псевдопроблеми...

Заинтригувана, чета по-нататък.

Използвайки сравнението на един автор по повод лансираните подходи в сферата на управлението, бихме могли и тук да оприличим положението с огромна джунгла, в която човек трудно се ориентира. Това сравнение беше веднага атакувано с не по-малко колоритната по форма и евристичната по съдържание мисъл, че щом има джунгла, в нея вероятно могат да се намерят и големи слонове.

... Никола подчертаваше още, че сериозни съображения се изказват за специфичен антропологичен подход към проблемите на човека.

Проява на лекомислена модернизация би било твърдението, че човек се сблъсква с проблемни ситуации и разрешава такива ситуации едва в наше време. В своето мислене и в своята дейност хората постоянно са се сблъсквали с едни или други проблеми, в основата на които стои знание за незнанието...

Уточнен е терминът “проблемна ситуация”. Размишлявайки за научния подход, авторът ще напише: “Разцветът по-специално на системните изследвания, на кибернетиката, на информатиката и автоматиката, на семиотиката, на ергономията и т.н. доведе до формирането на специфични подходи. Проблемът днес е не всички тези подходи да се поставят в положение на дилеми, на трилеми, тетралеми, в положение на “конкурентна борба”,а да се използва всичко рационално от тях за по-нататъшното обогатяване на нашия марксистко-ленински подход.”

Колко много тревожни спомени събуди у мен един от разделите, озаглавен:

“Тук трябва да се остави всяко подозрение,

тук трябва да умре всяка низост.”

По-надолу чета:

“Известна е мисълта на Маркс. На входа на науката, както и на входа на ада, трябва да се постави следното изискване: “Тук трябва да се остави всяко подозрение, тук трябва да умре всяка низост.”...

В друга част на посветените на съпруга ми размисли и спомени става дума за това, доколко мастити български учени – академици и професори, са съблюдавали в научната и практическата си дейност тази изключителна марксова максима. Бих казала – завет!

Последната монография на Никола “Науката пред нова когнитивна ситуация” излезе от печат през 1990 г. Тя бе неговата лебедова песен. В анонса на книгата пише, че съвременната наука изживява разцвет, който няма аналог в миналото, и заедно с това /ако не във всички, то в редица важни направления/ се сблъсква с трудности, свидетелстващи за настъпваща сатурация и за увеличаващ се брой пропуснати възможности. Анализът на тези трудности показва, че в наше време може би се формира нова когнитивна ситуация, която се отнася до възможността не толкова да се генерират немислими в миналото творчески постижения, колкото да се излезе от рамките на досегашния начин на такова генериране. Във връзка с това е логично да се мисли и да се допусне, че генериращият механизъм на научната дейност е пред дълбока революция.

Монографията е предназначена за всички, които проявяват интерес към теорията и методологията на науката, както и към съвременния етап на научно-техническата революция.

...

Пишейки и размишлявайки за научноизследователската дейност на Никола, бих си позволила да акцентирам и върху неговите организаторски способности. Стъпка по стъпка, година след година, преодолявайки много не само административни, а и “други” спънки и препятствия, той успя да създаде Групата по наукознание към БАН /1969/, която по-късно прерасна в Научен център /1973/.

Пръв ръководител на групата, а сетне и пръв, дългогодишен директор на Центъра по наукознание, той стори много за утвърждаването на наукознанието като нова, самостоятелна и авторитетна научна област. Уважавана не само в България, а и далеч зад граница!

В условията на пазарната икономика, когато всички бяха забравили довчерашния изтъкнат професор, от САЩ и от Англия започнаха да го обсипват с писма. Ухажваха го. Предлагаха му какво ли не от 1ВС – Кембридж, от Лондонската дипломатическа академия, от Американския биографичен институт. Опитах се да преброя всички писма: 10, 20, 40, 50... Отказах се. Предложенията бяха: от интелектуалец на столетието, на хилядолетието, от член на Директорски борд до вицепрезидент на ... вече не си спомням на какво точно. Предлагаха му персонални дипломи и медали. Канеха го на разни семинари и конгреси!...

Всичко това го ласкаеше. Но не беше по... нашия джоб. Пазарна икономика, за която не бяхме нито дорасли, нито подготвени!

Бях забравила и едно персонално писмо, получено от Мадрид. С дата 12 декември 1995 г. и подписът на днешния премиер. Уважил го беше господинът, но не му стигна времето днес да се сети за изпадналия в немилост от своите професор!

Писмо с молба за консултация Никола получи и от Августин Пейчинов, носещо подписа и на проф. Чавдар Драгойчев.

Тук ще приведа и

ОТЧЕТ ПРЕД БАН

БАН, ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ХУМАНИТАРНИ, ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ

И ИЗКУСТВАТА, София, България

Проф. Никола Костадинов Стефанов е роден на 14 януари 1932 г., в град Първомай. През 1954 г. завършва Софийския университет, специалност философия. Оттогава упражнява научноизследователска дейност.

1959 г. – доктор на философските науки, 1969 г. – професор, 1984 г.- член-кореспондент на БАН.

1968 г. – 1989 г. – директор на Център по наука за науката в БАН. 1972 г. – заместник-председател на Комитета за печат към Министерския съвет. 1973 – 1977 г. – заместник-председател на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование в системата на Министерския съвет. 1986 – 1989 г. – шеф на кабинета на държавния глава.

Основни полета на професионални интереси: 1. Теория, история и методология на науката /науката и нейното изследване пред нова когнитивна ситуация, структурализъм и история/. 2. Социални технологии – същност и приложение.

Автор на над триста и петдесет /350/ научни публикации, от които 19 книги и монографии, в това число: “ Методологически проблеми на структурния анализ”, “Малкият свят” на голямата наука”, “Обществени науки и социална технология”, “Науката пред нова когнитивна ситуация”. Някои от тях са преведени и издадени в други страни.

Понастоящем член на събранието на академиците и член-кореспондентите на БАН. През 60-80-те години няколко пъти е бил член на научни оценъчни съвети, в това число на най-висшия оценъчен съвет в България – Атестационната комисия към Министерския съвет. Членувал е в научни асоциации по философия, теория и история на науката, социология. Бил е председател на националното дружество за разпространение на научни знания, а също член на Международния съвет по изследване на научната политика към Международния съюз по история и философия на науката. Член на редакционната колегия на първия международен системен труд по наука за науката, преведен на няколко езика. Редица научни трудове са цитирани многократно от реномирани чуждестранни и български учени. Чел е лекции в световно известни институти и университети в България и в други страни, в това число в Москва, в Берлин, Киев, Прага и др.

Носител на високи научни, фирмени и държавни награди за постижения в научноизследователската и преподавателската работа.

Създател и първи шеф – директор на Център по наука за науката към БАН, получил широка международна известност и признание за научни приноси.

Ръководил е научната професионална подготовка на повече от 15 /петнадесет/ млади научни дейци, включително на докторанти по философските науки. Редица от тях сега заемат възлови места в научния живот на страната и в ръководството на научни организации.

Съществено допълнение към професионалните интереси е бил стремежът за усъвършенстването на организацията на науката в България в съответствие с критериите и индикаторите в световната наука, по-конкретно в развитите в научно и промишлено отношение страни. Като експерт е участвал в разработването на национална научна стратегия на България, а така също на международни програми.

В излезлите от печат изследвания тезата за малкия свят се “инструментализира” в поредица от подходи. Особено значение се придава на системния подход, за който бе издадена книга, написана в съавторство с видни чуждестранни учени. Изобщо и анализът на научните подходи показва, че измеренията на научния подвиг, на великото откритие се измерват не с критериите на баналния глобализъм, а със степента на проникването в малките светове на нещата. С оглед на това се предлага и нова типология на формите на системния подход /системно-диференциращ, системно-интегриращ и системно-ситуационизиращ/.

ОТНОСНО МЕТОДОЛОГИЯТА НА ПРАКТИЧЕСКАТА

ДЕЙНОСТ

Резултатите от многогодишните собствени изследвания в тази област са един от редките опити у нас и в чужбина за научен анализ на визирания проблем, квалифициран понякога по недоразумение като екстранаучен. Наистина в съвременната наука е налице вавилонско стълпотворение от теоретически и практически отговори, отнасящи се в една или друга форма и степен до него. Но опитите за синтез са рядкост. В представените изследвания е изведена нова цел –

да се обхванат и опишат в единство наличните и възможните проблеми и, което е особено важно, да се предложи структурен модел на методологията на практическата дейност. Задача с неизмеримо значение.

Изследването е осъществено върху основата на нов подход – отчита се закономерно извършващата се диференциация на методологията изобщо на две основни области /методология на духовното усвояване на света и методология на практическата дейност/ и същевременно се търси определен изоморфизъм, произтичащ от факта, че тези две области притежават обща родова същност. С оглед на това се залага положението, че по-нататъшното развитие на методологията на практическата дейност и методологията на науката ще се характеризира с все по-пълна кохерентност между тях.

Доказва се, че съобразяването с кохерентността е изключително важно изискване, доколкото методологията на практическата дейност може да бъде толкова по-вярна, по-обоснована, по-действена, колкото по-пълно отчита резултатите от научното изследване. Извод, който има несъмнено актуално значение в наше време, включително в условията на пазарните механизми и отношения. Тук, както е известно, строгото придържане към установените принципи, в това число и научните принципи, позволява да се реализира максимална свобода на инициативата на индивида и групата, както и да се вземат решения, съобразени с конкретната обстановка. Проведените изследвания отчитат факта, че все повече елементи и механизми от инструментариума на методологията на науката ще проникват в методологията на практическата дейност.

В центъра на предложения анализ е постановката, че колкото повече се обогатява методологията на практическата дейност, толкова повече се налага тя да се изгражда като система, съобразена с принципите на т. нар. синергетика, определяна най-често като нова концепция за самоорганизацията. Обстойно е изследван също проблемът за социалната технология. Във връзка с това е предложено първо по рода си монографично изследване. От особено значение е постановката за организацията на практическите подходи в една или друга социална технология. Предложена е и оригинална класификация на използваните методи. Централно място е отделено на т. нар. мултипликативни механизми, с помощта на които се реализират различни видове дейност: дифузен и резонансен ефект, ефект на стартовия взрив, ефект на акселерация и т.н.

Всички извършени анализи са обединени около проблема за социалната ситуация, на който е посветена специална монография...

В заключение. Изложените научни резултати получиха положителна оценка у нас и в чужбина. През отчитания 20-годишен период са преведени и издадени в други страни над 30 научни публикации, от които четири книги. Всички те са предмет на определено внимание в научен и практически аспект. Включително в много отзиви и рецензии. Цитирани са над 2 000 пъти от видни български и чуждестранни учени. Някои от изложените идеи са залегнали в основата на първия международен систематичен труд “Основи на наукознанието”, издаден на руски и преведен на други езици. В специален анализ са разкрити заслугите ми за научното разработване на проблема за социалната технология, във връзка с което се предлага реализирането на научна програма и провеждането на научен симпозиум. Заслужава внимание участието в международни научни форуми, както и членуването в международни научни организации, по-специално в Международния съвет по изследване на научната политика към Международния съюз по история и философия на науката.

Към научните ми разработки се проявява интерес от научни институти в САЩ, Англия и Япония. Номиниран съм и съм утвърден за включване в издания на някои чуждестранни институти. Кореспондирам си с някои западни и други чуждестранни институти. Особено активно през последните две години!

Научните изследвания, разработки и публикации на професора бяха в най-тясна връзка с нуждите на практиката. Изказвайки се на Х конгрес на БКП, Никола казва:

“Да се разработи – заяви по-нататък ораторът – научно обоснована стратегия в научната политика, това означава да се изяснят критериите за определяне на структурата на националния научен фронт, на съотношението между фундаментални, приложни и развойни изследвания, между отраслови и комплексни разработки, да се определят областите, на които да се дава преднина, да се изграждат оптимални организационни и кадрови структури и т.н....

... От друга страна, за да могат обществените науки да осигуряват необходимата и достатъчна информация за съответните социални структури и процеси, необходимо е да се разкрие как научните знания се трансформират в управленски решения, как общата теория се преобразува в конкретно приложна теория”...

“След това проф. Н. Стефанов заяви, че трябва да се установи правилно съотношение между фундаментални, приложни и развойни изследвания, да се осъществи вертикална интеграция на научноизследователската дейност, да се изгради цялостна и стройна система от социални норми.”

В редица свои публикации през периода 1971-1989 година Никола посвети именно на тази проблематика. Ще посоча само някои от неговите монографии:

“Обществени науки и социална технология”, Наука и изкуство, 1973 г.

“Мултипликационен подход и ефективност”, Партиздат, 1976 г.

“Малкият свят” на голямата наука”, Наука и изкуство, 1981 г.

“Научен подход и социални ситуации”, Партиздат, 1983 г.

“Науката пред нова когнитивна ситуация”, Наука и изкуство, 1990 г.

ПО ЗАКОНА НА ПРОФ. НИКОЛА СТЕФАНОВ

Ст. н.с. ИСКРА АРСЕНОВА – и. д. научен секретар на Ц Н И Н

/ р-л секция “Потенциал на науката”/

Несъстоял се разговор с ПРОФЕСОРА

Много е трудно да намериш точните думи, с които да характеризираш своя пръв професор. А се оказа още по-трудно да му ги кажеш приживе. Чак сега си дадох сметка какво е за мен проф. Никола Стефанов.

Може би той е като тези възрожденски книжари, които откриват новите хоризонти, или като треньорите, които подготвят алпинистите за превземане на трудно достъпните върхове.

Може би той е Учителят, който ни води из необятните дебри на науката и ни кара да откриваме нейните прелести.

За мен Никола Стефанов е просто Професорът. Този, който ме накара да видя красотата на науката, да й се отдам изцяло, да се старая да заслужа неговото одобрение от постигнатите резултати.

Може би е едновременно и трудно, и много радостно да запълваш белите полета в една нова област на знанието, каквато е наукознанието под ръководството на Професора. Да си щастлив от възможността да си извоюваш свое пространство и свое име в необятните простори на наукознанието.

А може би съм най-благодарна за това, че Професорът ме научи на дисциплина и самоконтрол, неща важни за постигане на резултати, в която и да е сфера на дейност.

ПРОФЕСОРЕ, аз с гордост се наричам “науковедка” и с още по-голяма гордост и радост бих ви казала, че се надявам да съм оправдала Вашето доверие и че съумях да поставя наукознанието на едно равнище с утвърдените научни области като химия, биология, медицина, технически и други науки в Съюза на Учените в България.

Старая се да привлека студентите и докторантите на попрището на наукознанието, да им предам натрупания опит, да им разкрия възможностите на науковедския подход и науковедския закон –ЗАКОНА НА Н. СТЕФАНОВ. Да им покажа стабилността на институцията, наречена ЦЕНТЪР ПО НАУКОЗНАНИЕ! Институция, която направи своя тридесетгодишен юбилей.

Стихотворението, което написах по този повод, с право ви принадлежи като пионер и създател на наукознанието в България.

ЮБИЛЕЙНО

С достойно място и с призната дан

За облика добър на БАН,

Заслужил и народното признание

Е ЦЕНТЪР ПО НАУКОЗНАНИЕ.

Създаден като малобройна група

За тридесет години ЦНИН натрупа

И знание, и опит, и поука

За родната и чуждата наука.

С научната си проблематика

И с уникалната тематика,

Анализира и предвижда той

Подем, напредък и застой.

Минавайки през няколко реформи,

Менил и структура и форми,

Науковедският научен потенциал

Се е развил и оцелял.

Секция “Научна политика”

Науковедска и аналитика,

Изследва тя научни направления,

Взаимодействия и отклонения.

“Потенциалът на науката” показва

и чрез емпирия доказва,

че кадрите и информацията

са фундамент на иновацията.

И без секция наукометрична

Не може в сферата информетрична,

Статистически тя моделира

И най-добрия път намира.

Историческата ни наука

Бум направи вече тука –

От БКД до днешна БАН

Богат е материал събран.

Наукознание любимо,

И в бъдещето обозримо,

Да си здраво, да си живо,

Ползотворно и красиво.

И в период на демократизация,

Към по-добра цивилизация,

Пътя на страната очертавай,

И своя ценен принос давай.

Много са благодарствените, признателните отзиви към Никола за полезността на неговите научни публикации и разработки. Ще посоча само някои:

Проф. Константин Костов, бивш негов аспирант, по-късно също достигнал посочената научна титла, тръгна по неговия път. Негова аспирантка писа до съпруга ми:

“Господин професоре,

Аз съм аспирантка на проф. Костов по компютърна дидактика. Случайно се запознах с Вера и използвам случая да ви поздравя.

Уважавам ви много като учен. Ползвам ваши трудове и ви уверявам, че са ми изключително полезни.

Бъдете жив и здрав още много години.”

Евгения Бицина

ВПИ – Благоевград

От далечна Швеция пристигна дебела пощенска пратка, съдържаща монография с текст на английски:

Автографът гласеше:

“На професор Стефанов с най-добри чувства и дълбока благодарност. Изключително полезни ми бяха вашите публикации, които познавам основно и цитирам!”

от автора

26.1V.2000

Весела Мишева

Узнал за кончината на съпруга ми, у нас позвъни проф. Георги Бояджиев. Изказвайки своите съболезнования, близо час ученият говореше за голямото си уважение към Никола. Към професора и човека, от когото за пръв път е прочел и научил основни, важни и нови въпроси по проблемите на методологията на историческата наука.

За споделеното от проф. Марко Марков, че Никола е най-умният, най-плодоносният от цялото тяхно поколение учени, пиша в друга глава.

Проф. Стефанов изпитваше неистово влечение към новото, неизвестното, непознатото. Не само в науката – това той доказваше с всяка своя монография или друга публикация. Силно впечатляван биваше и от технологическите послания, които Западът непрекъснато изпращаше към Изтока.

През 1974 г. с делегация от Комитета за наука, технически прогрес и висше образование трябваше да посети Япония. Много се колебаеше преди да приеме – далече било, дълго се пътувало. Проагитирах го да приеме. Върна се изумен: - - Верочка, благодарен съм ти, че ме склони да замина. Ти не знаеш, нямаш си представа какво велико чудо е сътворила Япония. Обещавам ти – и ти ще отидеш да се убедиш, а засега ето това е за теб. Разтворих нетърпеливо красивата опаковка, а вътре – първият ми журналистически касетофон. По-късно на една от поредните пресконференции на акад. Ангел Балевски в малката зала на БАН аз на свой ред “изумих” колегите – популяризатори на науката. Когато академикът зае мястото си, аз деликатно, но и със скрита гордост, поставих пред председателя японското си “чудо”. Мъничко, новичко, направи впечатление. Съзрях ревнивите погледи на всички журналисти – нямаше друг такъв. А акад. Балевски с усмивка, адресирана директно към мен, леко кимна с глава:

- Одобрявам, приветствам. Така няма да се налага да “съчинявате”, да донаждате моите изречения!

И пресконференцията започна. Академикът вече знаеше кой и откъде ме беше приятно сюрпризирал. До Страната на изгряващото слънце не успях да стигна, но японската ми придобивка ме улесняваше и ми беше добър помощник повече от 15 години. Откраднаха касетофончето ми в “зората” на изгряващата демокрация.

Почти 20 години по-късно, четейки “Извън контрол” на Збигнев Бжежински, Никола щеше да добави: - - Слушай, Верочка, ще ти разкажа още нещо за “японското чудо”. Според Бжежински тежкото поражение на Япония след Втората световна война, предизвиквайки към сериозни проучвания и разговори, професор от Токийския университет стига до извода, че страната трябва да гради своето бъдеще, като разгръща висококачествено инженерство. Същият учен записал в дневника си след разговор с млад служител от Министерството на Велика Източна Азия:

“Напълно се съгласих с всичко, което той каза. Ще бъда наистина щастлив, ако изцяло бъде забранено превъоръжаването... Научната технология и борческият дух, скрити под ризницата на бизнеса, ще бъдат нашата нелегална армия.” Бжежински пише още, че е налице “море от литература”, която бие тревога, предсказваща неизбежното изкачване на Япония до доминираща световна позиция. - - Впечатляващо, нали? Впрочем, ти знаеш ли, Збигнев Бжежински е един от най-големите експерти по отношенията Изток-Запад. Така го определя и експрезидентът на САЩ Ричард Никсън.

Аз ще добавя, че същият експерт предрича в поредната си монография “Глобален безпорядък в навечерието на ХХI в.” Това всъщност е и подзаглавието на неговата книга “ИЗВЪН КОНТРОЛ”. В ТРЕТА ЧАСТ, 2 глава: ДИСОНАНТНОТО ПОСЛАНИЕ, Никола е подчертал текста: “Всяко изброяване на слабостите на Америка или на вътрешните й предизвикателства е осъдено да бъде произволно или избирателно. Въпреки това списъкът, който следва, вероятно изброява най-съществените проблеми или дилеми, пред които е изправена Америка.”... С отметки са отбелязани 20-те базисни дилеми, посочващи необходимостта от корекции: ЗАДЛЪЖНЯЛОСТ, ТЪРГОВСКИ ДЕФИЦИТ, НИСКИ СПЕСТЯВАНИЯ И ИНВЕСТИЦИИ, ИНДУСТРИАЛНА НЕКОНКУРЕНТНОСПОСОБНОСТ,... НЕЗАДОВОЛИТЕЛНО ЗДРАВНО ОБСЛУЖВАНЕ, ПОВЪРХНОСТНО ГИМНАЗИАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ, ... АЛЧНА КЛАСА НА БОГАТАШИТЕ..., ЗАДЪЛБОЧАВАЩА СЕ МИЗЕРИЯ И ОСТРИ РАСОВИ ПРОБЛЕМИ, ГОЛЯМ БРОЙ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ И МАСОВО НАСИЛИЕ, УВЕЛИЧАВАНЕ НА НАРКОМАНИЯТА... , МАСОВОТО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА МОРАЛНА ПОКВАРА ЧРЕЗ ВИЗУАЛНИТЕ МЕДИИ ..., НАСТЪПВАЩА БЕЗПЪТИЦА В ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА и 20. НАРАСТВАЩО УСЕЩАНЕ ЗА ДУХОВНА ПРАЗНОТА...

От ПЕТА ЧАСТ – ИЛЮЗИЯТА ЗА КОНТРОЛ, Никола е отметнал “Двайсети век – векът на метамитове и мегасмърт – роди фалшиви идеи за тотален контрол, произтичащи от арогантно отстояване на идеята за всеобща справедливост.” И финалното изречение на монографията: “Признанието както на сложността, така и на случайността на човешката ситуация подчертава политическата потребност от определен морален консенсус във все по-сгъстяващия се интимен свят на ХХI век.”

Шапка ви свалям, г-н Бжежински!...

Ново и много съществено Никола бе открил при гостуването си в Китай. През май 1987 г. на петдневно посещение в тази огромна страна той замина в състава на партийно-правителствена делегация, водена от Тодор Живков. За пръв път след тридесетгодишно прекъсване от социалистическия лагер се правеше визита в азиатската страна. Оттам Никола се върна въодушевен: - Ти, Верочка, не знаеш какво ново явление открихме в Китай! – бяха пак първите му възклицания.

Разказваше ми дълго и обстоятелствено, което рядко му се случваше, за многообразните срещи, естествено, и за Великата китайска стена. Но основното, казваше Никола, открито е разковничето. На връщане от Китай, още в самолета, преди да кацнат в Москва, Тодор Живков му поръчал да направи анализ и главно изводи от чутото и видяното. Най-впечатляващ бил фактът, че под ръководството на Китайската комунистическа партия и Дън Сяо-пин мирно съжителстват социализъм и елементи на пазарната икономика. А това по уверенията на китайските ръководители осигурявало високият икономически растеж.

С този феномен в Китай Тодор Живков се готвел да запознае в Москва М. Горбачов. Детайлите за тази среща са описани в Мемоарите на генералния секретар. Тук само ще припомня за унизителното отношение на Михаил Сергеевич към българския лидер, карайки го да чака повече от допустимото. Никола беше изумен от тази безпардонност, а удивлението от видяното китайско откритие – помрачено.

Пиететът и преклонението на професора пред новостите, пред великите постижения на ХХ век в областта на научните открития и технологиите беше наистина пословично. Като началник на кабинета през юни 1987 г. той придружи Тодор Живков и при визитата му във ФРГ, тогава Западна Германия. Връщайки се оттам, пак с часове и с възхищение разказваше как техният домакин – канцлерът Хелмут Кол, за да им покаже заводите – гиганти “Фолксваген”, е трябвало да се качат на коли. Дълги, километрични разстояния от входа до изхода на готовата продукция е трябвало да извървят, за да видят крайният продукт. И никъде не се виждали хора. Роботи командвали целия технологичен процес. След посещението на такива гиганти – последна дума на техническия прогрес, Тодор Живков възкликнал:

- Но, г-н Кол, при вас от всеки ъгъл наднича социализъма! След тази среща Никола често се питаше, защо канцлерът все водел разговорите около положението в СССР. А на отворената от страна на Тодор Живков дума за евентуален заем, Хелмут Кол разтворил широко в знак на приятелство огромните си ръце и казал:

- Да, г-н Живков, ще го имате! Ние ви вярваме!...

Години по-късно Никола отново и отново щеше да се връща към видяното в Япония, във ФРГ – днешна обединена Германия, в Китай, обяснявайки ми – и на мен, ЗАЩО СЕ БЕ КОМПРОМЕТИРАЛА СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ИДЕЯ, ЗАЩО СОЦИАЛИЗМЪТ СЕ ОКАЗА В АРИЕРГАРДА НА СВЕТОВНИЯ ПРОГРЕС!

От 1990 г., след като завърши телевизионна журналистика в Москва, и той с отлична диплома, у нас остана да живее по-големият син на сестра ми Валери. Любознателен, ерудиран, и той имаше навика често да си купува книги. Това бе най-голямата страст на Никола още от студентските години, когато предпочиташе новата книга пред обяда в мензата или по-приличната дрешка. След няколко разговора с вуйчо си забелязах, че Валери отвреме навреме дискретно оставяше на масичката до него издания, които бяха встрани от неговите лични интереси.

Виждаше племенникът тъжния, все по-безразличния поглед на професора и реши, че с нещо трябва да разнообрази живота му. Успя донякъде. Сядайки да пиша тези редове, реших да разгърна купчината купени от Валери книги. Защото, ще уточня, Никола от ранни години имаше запомнящия се навик да си прави отметки върху полетата на прочетените книги. Разгръщам ги една след друга, вземам най-нашарената – Збигнев Бжежински “Извън контрол”. Вече писах, цялата беше с въпросителни и подчертавания на отделни пасажи. Привлекли са вниманието му и други книги. Особено двете публикации на Стивън Хокинг: “Кратка история на времето...” и “Черни дупки и бебета вселени...” В първата с три удивителни бе маркирал:

“Животът на Айнщайн, да си послужим с неговите собствени думи, е “разделен между политиката и уравненията”. И по-нататък с още три удивителни:

“Усилията на Айнщайн през целия му живот за запазване на мира вероятно са дали малък, да не кажа никакъв резултат, а и не може да се каже, че са му създали много приятели. Откритата му подкрепа на каузата на ционизма обаче намира признание през 1952 г., когато му предлагат поста президент на Израел. Той отказва, като заявява, че според него е ТВЪРДЕ НАИВЕН ЗА ПОЛИТИК. Но вероятно действителната причина е друга. Да го цитирам отново: “Уравненията са по-важни за мен, защото политиката е за настоящето, а едно уравнение – за вечността”.”

...

Зачитам се в следващата – “Черни дупки и бебета вселени...” Търся и отметките. Попадам на едно интервю, излъчено по Би Би Си. Авторът Стивън Хокинг, осакатен от

живота, пълен инвалид, загубил и гласа си, на въпрос на журналистката Сю Лоули, вярно ли е, че семейството и приятелите му понякога го наричат инат и деспот, отговаря:

“Всеки, на когото му сече акълът, понякога го наричат инат.” И още добавя Хокинг – никой здрав човек не би се помирил с това да го командват, да определят насоките на живота му...Никола е впечатлен, подчертавал е още наличието на “силно развито състезателно чувство”, “силно чувство към непознатото”, “мрачното ми и апокалиптично настроение” и т.н., и т.н.

Дали обаче Никола бе завладян от “черните дупки” на Хокинг, дали бе потънал в тях, щеше ли “да изчезне и да се възстанови като излъчване, освобождавано от черната дупка”, това науката и животът тепърва ще доказват!

В скръбната вест по повод кончината му от Центъра по наукознание и история на науката при БАН неговите колеги написаха:

“Чл.-кореспондент Никола Стефанов е основоположник на науковедската наука в България, един от основателите на Центъра по наукознание, оставил богато научно наследство в областта на наукознанието и философията.

Ще го запомним като изтъкнат учен – науковед и философ, прекрасен човек и ръководител.”

След 13-годишно непростимо забвение се бяха сетили за него! А той беше директор на Центъра до април 1989 г., когато сам подаде своята оставка. Същият този директор най-малко с науката можеше да прави компромиси. Само един пример. Обявили бяха конкурс за специалист. Назначил Никола комисия, без своето участие, разбира се. Конкурсът е спечелен, оказва се, от...близък човек, младеж от Пловдив. От хуманни съображения няма да оповестявам името му. Година, две, три. Срокът за аспиранта изтича, а дисертацията – нефела!...

С риск да усложни взаимоотношенията си с много хора Никола уволни младежа от Центъра по наукознание. Разбира се, преди това се бе погрижил и му бе намерил работа в Пловдив. Дълги години след този случай Никола трябваше да убеждава близките му, че момъкът не става за научна работа. И страдаше, много страдаше заради несправедливите укори, заради нарушените нормални човешки взаимоотношения.

СЪПЕРНИЦАТА

Нашумялата писателка Джаки Колинс, родена в Лондон, но живееща в Бевърли Хилс, в разговор с Кеворк Кеворкян щеше да сподели, че жената не трябва да оплаква своя покоен съпруг, а да го възпява. Съгласна съм и го правя. И искам да изгоря, пишейки за Никола, макар че това никога няма да ме стопли!...

...В полумрачния хол с още по-мрачно настроение седяхме и разговаряхме със сина. Ако това въобще можеше да бъде наречено разговор. Скачахме от тема на тема, а акълът и на двама ни е все още там – край ковчега на любимия човек. Съпругът и бащата вече го нямаше, бяхме го изпратили в последния му път. Изведнаж скачам, сякаш жегната от невидима пчела, заравям глава в многобройните папки с документи. Подавам на Коста пожълтял от времето сгънат на две лист хартия. Какво е, пита с очи, и прочита:

Здравей, Верочка,

Честито бебе! Много, много съм радостен.

Много съм доволен и от това, че измъкна момче.

Браво! Пиши ми:

1.На кого прилича?

2.Всичко ли е в ред на бебето?

3.Мога ли да съобщя в село?

4.Какво да купя?

5.Какво да ти донасям?

6.Как му е името?

6 септември 1956 г. Сърдечни поздрави:

Кольо

Родилният дом е на ул. “Шейново”, София.

- Пъпът ти, сине, бе хвърлен сякаш в Б Н Т!...

- Това е животът, майко! – тъжно пророни “бебето”, което вече бе станало мъж. Не можа да преодолее депресията баща ми!

Съжалих го, само преди дни си беше заминал от София. Още помня разказа му за разходите, които трябваше да правят със Силвия, за да изплащат обучението на Никола младши.

- Сине, сигурно трудно се изкарват парите там, на Острова?

- С много, много труд, майко!

Наблюдавах го, навел глава, още разглеждаше пожълтелия лист, а профилът му – типичен бащичко. И по характер все повече заприличвал на таткото, както често му напомняла Силвия. За да го измъкна от унеса и тъгата, заразказвах му за младежките години, за студената януарска нощ на 1953-а и за злополучната телеграма, която бъдещият татко ми бе изпратил от името на Деканата...

Премълчах, разбира се, за сълзите, които пролях в ранната утрин на другия ден пред моята най-добра приятелка от студентските години. Петя Костадинова. Приятелство, което и до днес е все още така истинско. Приятел в нужда се познава е казал народът. Да. Но и тук се налага да отворя голямата скоба – заради голямата болка по изгубени приятелства. Вярвах, че ги имам – три приятелки верни, както се пееше в един прекрасен за онези години съветски филм за тримата танкисти, трима верни другари. Заедно с тях, мислех си, ще съумея да изкача стръмните хребети на поднесения ни от демокрацията труден живот. Излъгала се бях. Първата отпадна от “играта”, предпочете другата любов пред приятелството.

Като споменавам святата за мен дума любов, спомням си за споделяното от нея през годините. Много пъти била молила моята “приятелка” Д. Методиев да я представи на шефа си. Все обещавал той и все се измъквал. Доста по-късно щях да си обясня причините за това измъкване. Явно той по-добре от мен е познавал общата ни дружка. И така, при удобен повод, разказвам на сина си, аз осъществих това нейно напористо желание. След няколко съвместни гостувания бях помолена и от двете страни поотделно, разбира се, при определена и удобна ситуация “да се позабавя” в двете “00”! Изпълнявайки ролята на глупака Иванушка, един път – стомна за вода, два пъти, на третия път стомната се счупи. Озовах се в конфузна ситуация. Отвратителна и омерзителна! Затворих очи пред поредната “игричка”...

Цинизмът на моята “приятелка” беше изумителен и неподлежащ на описание. Причините? Една основна, но ... дискретна! Случилото се споделих с Никола:

- Вече нищо не може да ме изненада! – беше краткият коментар. Същата моя “приятелка”, която се кълнеше, че до края на дните си ще бъде благодарна на професора, го огорчи без причина в най-неподходящия момент. Опита се да поиска прошка пред паметната му плоча. Дано Никола я беше чул, за да се успокои мъничко душата му, че поне един огорчил го несправедливо човек е намерил сили да се извини. Защото, макар хората около нас да бяха възприели мен за “по-добрата”, истината е, че той, именно той, бе по-великодушният. Той умееше и можеше да прощава.

- Слушай, Верочка, Аристотел е казал, че не е достатъчно само да знаеш за добродетелите, трябва да ги имаш, но най-вече да ги прилагаш!

Когато отказвах многократно да приема отново приятелството на втората ми дружка, тя звънеше по всякакъв повод у дома,а аз не желаех да разговарям, именно Никола ме убеждаваше: - Обади се, Верочка, моля те, та Ваня ти е добра приятелка. Не, не, не! – казвах категорично на Никола. Тази дама в личен разговор у дома й си позволи да ме убеждава че, видите ли ..., “ преди” едни са живели добре, сега било неин ред. Де да беше така, чунким не тя, а аз бях раждала децата си в чужбина. Станала вече президент на собствена фирма, тя отказа да ме приеме дори за ...чистачка. Бога ми, повярвайте. Беше някъде през 1992 година.

А тя, моята Петя, бе намерила голямата си любов в Екзарх Антимово, край Карнобат. Там, при пъстроокия Коста, младежът като горун, грабнал сърцето й след интервю за местен вестник, щеше да остане при него и семейството му, там да роди двамата си сина – красавци. И да продължи да усвоява тънкостите на селското стопанство, като след години щеше да стане една от изтъкнатите журналистки, които пишат по проблемите на нашето село и на отрудените селяни. В най-тъжния, в най-мъчителния период от живота ми Петя и Коста – философът, който от раз редеше обикновените неща в поетични строфи, станаха моя пристан, второто ми семейство.

Петя, единствената останала моя приятелка, никога не ме предаде. Още чувах успокоителните й думи:

- Верочка, Верочка, не плачи, не си единствената...

Петя Костадинова и днес първа се притичва на помощ – още едно потвърждение на изтърканата от употреба максима, вече изчезваща от бита на бедстващия българин. Приятел в нужда се познава. Същата тази Петя, за която продължих да разказвам на сина ми, беше вляво от мен, когато на едно общовузовско събрание в Софийския университет, посветено на конституцията – 5 декември

1952 г., щях да дочуя уж тихичко подхвърленото:

- Бай Борисе, момичето до теб е много сериозно!...Свенливо погледнах вдясно. Слаб и мургав младеж ме наблюдаваше. Сведох очи. Два часа по-късно някак се оказахме заедно в един трамвай. Качихме се с Петя на “тройката”, покани ме у тях, което често ми се случваше, откакто бях в София. Многодетното й семейство винаги намираше с какво да нагости и петото си “дете”. Радушно ме приеха чичко Иван – железничарят-богослов, старият комунист, и леля Пенка, съхранила все още някогашна хубост. Когато трябваше да се прекачим на тролея, за да продължим към дома на Петя, познатият ни вече от аудиторията по-отворен младеж подхвърли

- Ей, колежки, може ли да ви изпратим с бай Никола? Така научих името на мургавеляка, а той – сериозен, сдържан, само ме гледаше. Така и започна една голяма любов, издържала на много изпитания, продължила половин век.

Любовта от пръв поглед беше нашата орисия. Тя нахлу в мислите, в живота ми. Светът се завъртя около Никола. Аз се превърнах в негов сателит. Заобичахме се по наш си особен начин.

Станахме семейство на 25 юни 1954 г. На тази съдбовна за мен дата по студентски сключихме и отпразнувахме нашия брак. Свидетели ни бяха моят братовчед Илия Милушев и Иван Попов, приятел на Никола. След подписите, които положихме под документа, след клетвата за вярност, почерпихме се с пасти и ... боза. Дотам се простираха финансовите ни възможности. Баща ми, разбира се, след три месеца вдигна голяма сватба, на която покани почти цялото село – беше наел големия салон на училището. А общинската фурна изпече 10 /десет/ прасенца, които Никола дълго щеше да помни, а малката моя братовчедка Ангелинка заради тази вкусотия и от детско любопитство дълго щеше да се навърта край нас.

Никак, оказа се, не беше лесен съвместният живот с Никола. Той беше своенравен, различен, не приличаше на другите. Смисълът на своето съществуване откриваше в уединението. Беше работохолик. Самовзискателен, отдаден и изцяло погълнат от науката. С дни наред мълчеше в т. нар. кабинет. Още повече се усложняваха нещата, когато затънеше в някой нов научен проблем. “Кабинетът” тънеше в тишина ... и дим, пушеше цигара след цигара. Мълчание и дим до късни нощи. Четене, писане, пак четене и пак писане. За него имаше само един вид занимание, с което се чувстваше щастлив. Той изгаряше в труда си и вечно беше недоволен от себе си, от постигнатото. Ако повярвам на Вергилий, за Никола дясната му ръка беше неговият Бог.

Зарязахме всичко в първите години. Всъщност това по-скоро важеше за мен. Аз обичах киното, театъра, обичах да пея, да слушам музика. Помен не остана от моите привързаности. Той подчини всичко на другата, на науката. Чувствах се пренебрегвана, излишна. А Петя я нямаше, за да поплача пак на приятелското й рамо. Не го разбирах, все още не бях го опознала. Що за увлечение беше това негово будуване. Особено след началните години. До момента, в който се появи първата му монография. Пред мен стоеше сякаш друг, нов човек. Радостен и оживен. Но биваше за кратко, докато се появеше новото увлечение.

А Коста растеше ученолюбиво, тихо и кротко дете. На пет годинки вече познаваше буквите, сричаше. По цели часове лежеше на дивана с книга в ръка. Игрите много, много не го привличаха. Оттатък остъклената портална врата, която дълго щеше да ми навява тежки спомени, баща му тънеше в догадки, предположения, търсеше отговор на вълнуващи го научни въпроси. Когато таткото освобождаваше бюрото, малкият Любопитко бързо се настаняваше на мястото му и се ровеше из многото атласи, намираха се доста в библиотеката ни. На 10-12-годишна възраст Коста познаваше националните флагове на почти всички държави в света, знаеше и държавните глави.

В училище – никакви проблеми. Сам изучаваше чужди езици.Отначало – в читалището, беше близо до нас, по-късно... по-късно заспорихме у дома. Аз настоявах за езикова гимназия. Не само защото беше много престижно и в ония години. А и защото Коста имаше влечение и предразположение към чуждите езици.

- Никаква езикова! – отсече бащата. Където всички деца, там и Коста. Записахме го в 7-мо ЕСПУ на “Шишман”. Не сбъркахме, престижна беше гимназията.

А Коста все трупаше и трупаше нови речници. Дори арабски щях да открия, по-после, когато той замина за Москва.

Ние с Никола рядко се намесвахме в заниманията на сина ни. Растеше самостоятелен, не ни създаваше проблеми. В избора на бъдещата си специалност обаче таткото – философ се опита да внуши, че било по-разумно и по-перспективно да се захване с някоя по-сериозна наука, например, философска. - Един журналист ни стига в къщи! – не отстъпваше ученият. Но не стана неговата.

Коста надделя, захвана се с телевизионна журналистика. И, както щеше да докаже по-късно, беше взел правилното решение. Таткото щеше да се гордее със сина си. Годините се нанизваха една след друга. Никола продължаваше да се занимава все така неотстъпно и неуморно с наука. Аз помъдрявах, бях най-щастливата жена. Кога аз , селянчето от северозападното ъгълче на България, съм си помисляла дори, че ще имам до себе си не само красив, а и умен, трудолюбив, влюбен в науката човек, станал вече професор. Не съм го и сънувала. А фантазията на Никола все повече се развихряше, упорството му даваше резултати, монографиите и книгите излизаха една след друга. Дните и вечерите му минаваха в труд, труд и само в труд. Нямаше приятелски компании, нито ресторанти, не познаваше картите, за шах времето не стигаше.

По някое време се увлече по футбола, левскар стана запален. Заслугата за това му единствено краткотрайно житейско пристрастяване бе на братовчед ми Илия Петков: - Вере, един път ако успея да го заведа на мач, ще видиш каква беля ще ти стоваря на главата... Оказа се прав Личко – Зрънцето, така го наричаха колегите му – работници от КЦМ, проспериращ в онези години завод на гара Искър. Купуваше запалянкото билети, висваше над главата му до бюрото, търпеливо чакаше, за да го води на мач.

- Хайде, Коле, и сега ела. Ще видиш един страхотен мач. “Левски” и ЦСКА ще са на терена..

Този път билетите бяха за трима, тръгнах и аз. Личко разпалено говореше, Никола ядно мълчеше. До началото на мача. Там така се оживи, че когато левскарите вкараха победния си гол, той грабна своята шапка, подхвърли я, хвана я във въздуха и със замах я нахлупи върху моята глава. Бях се обявила за цесекар, и то не за друго, а само за да съм контра. Това бе последният посетен от него мач. Но си остана левскар докрай. Дори и сина си направи привърженик на “Левски”.

х х х

Неговият труд му носеше и доста ядове, завиждаха на продуктивността му, на новаторските му идеи и разработки. Човешката му деликатност се изчерпваше, когато се изправяше пред наглостта. Злословеха зад гърба му. А той още по-упорито, още по-усърдно следваше избрания път. Милият, видеше ли в ръцете си поредната новоизлязла монография, всичко отиваше на заден план, лицето му грейваше. От човека, от мълчаливеца, от този, дето често нервничеше, не оставаше следа.

Така – до поредната любов. Аз пак се замъчвах, пак страдах, макар, че вече бях малко помъдряла, посвикнала бях с неговото увлечение. Моята съперница отново се появяваше, изпречваше се на пътя ми. Пречеше ми да живея живота си, както аз го разбирах. Въпреки всичко това бях му благодарна. Моята баба често ме поучаваше, че няма по-хубаво чувство от това, да се усещаш добър човек, да бъдеш благодарен. А аз имаше за какво да съм благодарна на Никола...

От ранно детство Никола бе живял и той в недоимък, затова в съвместния ни живот не търпеше излишества. Богатството беше в душата му. Затова не го изкушаваше “нежното” шумолене на многото пари. Той бързаше да трупа знания. Имаше щедри ръце. Все по-често ми даваше поредния си хонорар. Умни хора са казали, че щедростта на човека е доказателство за наличието у него и на почти всички останали достойнства, които красят човека на едно общество. Никола вече знаеше, че една от моите страсти са пътуванията. И се стремеше да ми доставя това удоволствие. Пълна негова противоположност. Казваше ми

- Пътувай и заради мен. Опознавай света, журналист си!

Моето отсъствие при пътуванията ни помагаше да осъзнаваме какво сме един за друг, колко си бяхме необходими. Благодарение на неговата щедрост пропътувах хиляди километри. Ту на кораб по Дунава до Виена и Будапеща или по море до Испания и Палма де Майорка. Ту по въздух до Франция или ФРГ. Най-често, разбира се,хуквах към Москва, докато синът все още студентстваше там. Пишейки за невероятните пътешествия и познания за “другия” свят, не мога да подмина най-впечатляващото от тях.

С група писатели цял месец се наслаждавахме не само на най-луксозния за 70-те години параход, пътувайки към крайната цел – Палма де Майорка. Прекосихме Черно, Мраморно, Средиземно море, стигнахме до Атлантика. Дишахме попътно задуха и “ароматите” на Капалъ Чарши, надничахме в таверните на Пирея, бяхме в Атина с нейния Акропол, изумявахме пред величествените останки на Колизеума и Помпей, възхищавахме се на прелестите на Ница и Кан.Със свити сърца очаквахме развръзката на специалната корида в Коста Брава. За да опиша красотите и лукса на Палма де Майорка, просто няма да ми стигнат думи.

В групата бе и талантливата, обичана от мен и уважавана от Никола , писателка Вера Мутафчиева. Знаеха се от аспирантските години, когато моят съпруг, знаейки, че е професорска щерка, със страхопочитание се заглеждал подир нея. А адашката, като се случехме на една маса, все подхвърляше нещо:

- Как е твоят Колчо, продължава ли да човърка в историята?

Вярно е, Никола познаваше до съвършенство и научното наследство на изтъкнатия професор – историк, бащата Петър Мутафчиев. Или поне онази част, която вече беше издадена.

В тези пътувания най-често си партнирахме с моята добра от онези години приятелка, литературната критичка Наташа Манолова. Незабравими мигове съм имала с нея. Ведра, остроумна, тя внасяше някаква ведрина и свежест в живота ми. Имаме и съавторство. Книгата нарекохме “Съкровеното”. Но някъде из житейските друмища интереси някакви се преплетоха. И всичко рухна само за 5-6 минути. Счупена ваза трудно се лепи...

Когато се връщах щастлива от поредния маршрут, Никола ме посрещаше с думите:

- Пантелей пътник, завърна ли се вече? Хайде, ела, нещо искам да те питам.

Отивахме до отрупаното с книги и листчета бюро, прехвърляше ги едно подир друго, а те – купчинка. Имаше навика да пише не на цял, а на половин лист хартия. Като откриваше търсеното листче, четеше ми пасажи, питаше:

- Кажи сега, стана ли ти ясно за какво пиша? Че твоят “любимец” все ме критикува, пишел съм бил много неразбираемо. Знаеш ли какво значи мултипликация?

Къде разбирах, къде – не, но, казвах му, зависи за кого се пише. В началото – особено първите четири-пет години, редовно ме молеше да стилизирам текста му. Рядко улавях изтървана запетая или пълен член. Знаеше правописа до съвършенство. Когато успявах с нещо да му бъда полезна, бивах много горда. Изпитвах неистово желание да се доказвам пред него било с познания по руски език /той беше малко “скаран” с езиците, но само в началото/ по литература или история, било с грижи по чисто битови и “прозаични” проблеми. Заложеният ми генетичен код беше непрестанно да се грижа за някого, за нещо.

х х х

Щедрото сърце на Никола се проявяваше дори в годините на демокрацията, когато с ниските си пенсии се опитвахме да свържем някак двата края. Налагаше се често да викаме майстори. Запушена беше воронката, отвеждаща водата от покрива. На последния етаж сме, а над главите ни – басейн от застояла вода. Мъчеше се горкичкият ми, катереше се по стръмната стълба, с кофа да отводнява “терена”. Докато все още го държаха краката, правеше го. Чувстваше се с нещо полезен. Страхувах се да не се строполи, спирах го, дори се поскарвах. Накрая не издържах, повиках майстор, изровен от многото обяви на в. “Труд”. Дойде едър мъжага с някакви инструменти, качиха се двамата с Никола на покрива. След близо час слязоха.

- Съжалявам, господине, че не можах да свърша никаква работа. Заоправдава се “специалистът”.

Никола бръкна в джоба си, мълчаливо му подаде 20 лева.

- О, не, не, господине!

Професорът, който умееше да уважава чуждия труд, отвори вратата и посочи с глава към изхода, пъхайки в джоба му парите. Не искаше да остава длъжник. Това щеше да се повтаря и потретя. Ако майсторът поискаше 5 лева, получаваше 1-2 отгоре...

х х х

Никола имаше и добро сърце като баща си – татко Коста. Бързо прощаваше. Никога злоба не таеше в душата си. Сещам се за един от многото номера, които му погаждаше неговият съквартирант Борис Величков: опитът му да ни “скара”, което бе свързано с тяхната малка къщичка край Първомай.

Няколко месеца след януарското “събитие” от 1953 г. състудентът му под строг секрет ми довери, че къщата им е построена със средства, отпуснати от цар Борис III. Косите ми настръхнаха. С какъв човек съм се захванала? След два-три месеца криеници и сръдни от моя страна дочаках истината:

- Ех, чекист, чекист, та цялото Любеново е построено с царската милост. Чувала ли си за голямото чирпанско земетресение през 1928 година? Селото ни, Юрчи се казвало, било разрушено из основи. Отпуснал цар Борис III помощ и възникнало днешното Любеново, в това число и нашата къща.

Мълчах смутена, засрамих се заради незнание, невежество, подозрителност и още нещо!

- Я ми кажи, откъде знаеш за това и защо се разсърди?

- Ами... Борката ми го каза “под секрет”!

Прости му Никола за пореден път. Не си струвало за дреболии да се впряга на съквартиранта си. Не мислех, че беше прав.

х х х

Никола беше доста нехаен към външността си, а аз го исках спретнат, изискан. Всяка сутрин, преди да е станал от сън, подбирах ризата, връзката, чорапите. Купувах му дори и обувките. Той беше абсолютно безразличен към това, дали външността му съответства на “големия ранг”. Когато придирях твърде много, дразнеше се, нервничеше:

- Е, хайде стига де, не отивам на сватба!- махваше ядосан с ръка. Нека пак да е твоята!

Лесно се палеше, ядосваше се от “дреболии”, но бързо му минаваше. За разлика от моя милост. Доста “запънат” характерец имах в ония години. Затова често ми напомняше, че си личало, дето моите прадеди били слезли от Балкана край сръбската граница. А той, Никола, имаше чувствително, жалостиво сърце, но скрито от чужди очи. Шумните изблици не бяха му присъщи. Сдържан, сериозен, винаги вглъбен. Сякаш гемиите му бяха потънали.

След раждането на внука обаче нещо в него се променяше- бавно и едва забележимо. Никола младши му стана голямата слабост. Беше му и обич, и отмора, и разтуха. Спомням си как се безпокоеше, че малкият нещо се забавял с прохождането. А беше само на единадесет месеца и кусур.

- Питай пак, моля те, обади се, няма ли нещо ново? – вече започнахме да дотягаме с позвъняванията си. Младещият още дядо изнамери нова тактика. Всеки ден – рано сутрин, отивайки на работа, се отбиваше. Само до ... вратата! Доста зачести и вечерното му посещение. Една привечер дойде в непривично за него време. Слънчевите лъчи още огряваха хола, където се бяхме събрали всички. Опитвахме се пак да прилъжем малкия с какви ли не играчки. Когато Никола старши влезе при нас, въртеше в ръцете си връзка ключове. Никола младши се загледа в проблясващата от лъчите връзка. Дядото забеляза, отдръпна се няколко крачки назад, приклекна и подаде ръце с лъскавото “нещо”:

- Ела, ела при дядо, виж, ще ти го дам! – очите му радостни, усмихнати, в очакване. И чудото стана. Малкият Никола направи крачка напред, спря се, след миг – още две, три, четири крачки. Невероятна за детската му възраст въздишка се изтръгна от малката изписана устица. А дядото, дядото сияеше. Никога не бях го виждала по-възбуден и щастлив. Силвия, малко скептично настроена към човешките бурни изяви на свекъра си, удивена ме погледна!

- Това е , Силве, нищо човешко и на нас не ни е чуждо, нали?

Празник е. Не е малко, проходи човечето. Гушнаха се дядо и внук. За пръв път забелязах притеснителната дядова целувка.

Вече успокоен, че нещо важно и голямо в живота ни се беше случило, пак се разбърза. Не беше нито в характера, нито в навиците му да губи време. Когато слязохме долу, Васил, изненадан, чу несвойствена за устата на професора фраза:

- Василе, от мен имаш голямата черпня! Внукът проходи!

След това дългоочаквано събитие Никола продължи визитите си. Малко прехвърляше границите на доброто възпитание, но истинско удоволствие му доставяше, когато донасяше на малкия “изобретател” поредната играчка. Тогава бяха нашумели конструкторите “Лего”. Двамата Николовци заедно се възхищаваха на майсторски построената въздушна кула. А количките, които дядото му носеше откъде ли не, караха да заблестяват още повече родово маслинените детски очички. Като дядовите изразителни и красиви. Но от поредната новоподарена количка до вечерта оставаше само ... купчинка разглобени части. И днес сред струпания след голямото “преселение” у нас багаж откривам доста почти оцелели играчки. Невероятен интерес имаше внукът към “нещото” вътре, към скритото...

х х х

Когато се уединяваше в полутъмната стая-кабинет, често ми напомняше:

- Моля те, остави ме на спокойствие! Не надничай, нищо няма да се случи.

Веднаж обаче влязох. Седеше зад бюрото си, а в ръцете му две снимки – на сина и на внука. След кончината му щях да разбера, че в изцяло разчистеното му бюро, в най-горното чекмедже, бяха оставени само двете снимки...

И една-единствена книга. Беше първата му монография “Въпроси на методологията на историческата наука”, Изд. на БАН, 1962 г. Върху нея бяха оставени двете снимки. Изненадана, разлиствах страница след страница. Някакъв знак или символ търсех. Между последната страница и твърдата корица – малко хербаризирано цветенце. На корицата прочетох:

“Това цвете ми беше подарено от внучето Кольо на 23.04.1984 година между 17 и 18 часа.”

Възстанових случилото се моментално, защото тогава го възприех като своего рода предзнаменование. Беше неделя, изведохме малкия на разходка в парка при къщичката на баба Яга. Наоколо – майки с деца и много разцъфтели жълти глухарчета. Колето, след като дядо му го пусна на земята, беше точно на годинка и осем месеца, веднага се наведе и откъсна жълтото цветенце. Обърна се към двама ни и го подаде на дядо си. Не мога да пророкувам днес, след повече от 18 години, какво е имало в малката главичка и как се е почувствал Никола старши. Едно е сигурно за мен – хербаризирайки цветенцето, “коравосърдечният” човек открехна още една страница от своя характер.

Никола за мен вече беше отворена книга. На “сърдечната” страница!

Винаги съм се гордяла с факта, че всичко, което съм постигнала в живота, го дължа на Никола, на умния, на добрия, на скромния ми съпруг. Да бъда сред най-добрите студенти, да съм изявен журналист, да съм елегантна – и всичко това, за да заслужа вниманието, уважението и обичта му. Но ето, че доживях деня, в който видях, убедих се, че и аз нещо съм му дала – умението да се радва, да бъде щастлив не само след поредната сполучлива научна разработка или публикация. Научих го да забелязва и да се радва на дребните житейски нещица.

“Неразорана целина” бяха емоциите на Никола. Веднаж нещо заговорихме за майка Николина, свекърва ми. Беше закъсала със здравето. Не зная каква асоциация го отведе към това, което с тъга в гласа си започна да споделя:

- Не ме е искала мама. До последния ден от бременността си се тюхкала. Като усетила, че наближава часът да се освободи от моето присъствие, хванала се за таблата на леглото, права, не искала да ляга. След минути аз съм тупнал на земята. Изплакал съм. Баща ми бил наблизо, грабнал ме, повил ме. Бил най-щастливият татко, дочакал мъжка рожба. Наоколо вече щъпуркала каката, тригодишната Янка. Добрата кака Янка, с големите тъмни очи, която винаги щеше да е до нас – и в радостни, и в тежки дни. И тя, и д-р Кавръкова – дъщеря й, и бате Моньо, боготворяха Никола:

- Най-умният, най-красивият от всички нас! – често повтаряше кака Янка. И все плачешком. Своята изключителна доброта, великодушието си и тя беше наследила от татко Коста.

А майка Николина често щеше да повтаря не без гордост:

- Всяка майка професор не ражда!...

Четвърт век тя живя у нас, опитвайки се да заличава стари “прегрешения”. Никола беше нейната слабост. Издигнала го беше в култ.

Мъка усещах в гласа на Никола, когато разказваше за майка си. Беше се опитал да преодолее недоумението от постъпката на “старата”, както я наричаше в последните 1-2 години. Може би затова, мислех си, той, скъпият ми Никола, никога не се откъсваше от земята, не хвърчеше в облаците. А може би и затова най-често спотаяваше дълбоко в сърцето си и радости, и разочарования. Криеше ги от другите. Не искаше да изглежда сантиментален или слабохарактерен – за него емоционалните изблици не бяха на почит. След прохождането на внука той стана друг човек. И сам щеше да признае, че нищо човешко и на него не му е чуждо!...

х х х

Размишлявам и за още нещо. След 1971 година редовно ходехме на почивка край морето. Още първото лято се оформи тройката: Ангел Балевски, Георги Джагаров, Никола Стефанов. Толкова различни бяха тримата във всяко отношение. Седяха редовно под един голям чадър на плажа и отвреме навреме откъм шумната компания се разнасяше бурен смях. Чуваха се гласовете единствено на Балевски и на Джагаров. Никола само слушаше. При по-сериозни разговори обаче, бях свидетел неведнаж, професорът умело се намесваше, и то намясто биваха вметнатите фрази.

Оттам, от крайморската компания, Георги Джагаров пренесе и съхрани нескриваното си уважение към Никола. Сближихме се и ние с Цвета. Поканиха на гости няколко пъти в техния просторен и уютен дом. Сядаха на чашка питие. Никола не пиеше, но правеше компания. При едно от гостуванията Джагаров поиска “по-специално” мезе за професора. Цвета отиде в кухнята, засуети се.

Аз седях безмълвна, притеснена. За мен изтъкнатият поет беше кумир. По някое време се заслушах:

- Никола, убедих се! Има жени, които създават поети, ще добавя и професори, но има и жени, които ги убиват!

Не ми бяха нужни продължителни размишления, за да разшифровам значението на тези думи. Бях на вълната им. Бях обградила съпруга си с внимание, спокойствие и обич. Бях поела и мъжките му задължения. Развалил се бушонът – научих се да го поправям, счупил се прозорецът, разкъртила се мазилката в кухнята – викам майстори, тичам, оправям се. Бях убедена – на професора му трябваше спокойствие и време, за да твори. Той бе по-умният, по-перспективният. Признавам си, трудничко свиквах с това, упорит характерец съм, вече си го признах. Но все ми се искаше да има и някакво “равноправие” в семейството ни. С време – примирих се! Трябваше да поема и своя, и неговия дял, а “равновесието” и “равноправието” изпратих на кино, както казвахме на млади години от ... 8 до 6 часа!

х х х

... Честита Коледа! Дочувам приятният и интелигентен глас на Светлана Дичева по “Хоризонт” – моят вече постоянен “приятел” в безсънните нощи след кончината на Никола. Навличам набързо по-топлата канадка, с която ходех и навън, студено е не само в осиротялата ми душа, изключила съм радиаторите.

Да ви е честита Коледа и на вас, деца мои, в далечната чужбина!

Сядам отново зад машинката, продължавам да пиша – единственото, което сега мога да направя за Никола. Да опиша, доколкото това е по скромните ми възможности, криволиците в сложния житейски път на съпруга ми. През дългите самотни и безсънни нощи отново и отново премислям съвместния ни живот. Нямам никакво основание да съм нещастна. На сутринта – пак същото. Мъка, но не отчаяние. Бях му длъжна цял живот.

Продължавам да се боря със съперницата си, но вече само върху белия лист.

С настъпващите празници ме поздрави от Лондон Коста. Безпокоеше се синът, че съм сама.

- Добре ли си? Как я караш? – пак питаше.

Аз все отговарях:

- Добре съм, сине! Пиша! Пиша за татко ти...

В навечерието на Бъдни вечер ме посети Валери. Племенникът. Подаде ми красиво опакован пакет, каза ми:

- После го отвори, сега да си поговорим. Час, след като си отиде, ми звънна да пита, отворила ли съм подаръка.

- Не! – отговорих. А когато го разгънах, в нов бележник – бял плик, в плика – 150 лева.

Знаеше племенникът, че няма да приема парите, затова не разреши да го разгледам в негово присъствие. Постави ме пред свършен факт.

Същото направи и красивият юрист Живко, синът на Ангелинка /познатото ви вече хлапе от нашата сватба/ и Ангел Велчеви. Остави Живето тенекия с мед, приседна за минути.

- Подарък от нас! – щеше да каже по-късно, отговаряйки на въпроса ми, колко струва?

А милата ми братовчедка, на рамото на чийто баща – д-р Живко Долумджийски, често ронех сълзи, щеше да добави:

- Како, това е най-малкото, което можем да направим за теб!

За Бъдни вечер ме поканиха Юлето, Петя, Теменужка. Отказах. Не можех да “изневеря” на Никола, да го оставя сам. Останах с портрета му, с присъщото му и приживе мълчание. Пак сама. Както през всичките 50 години, когато потъваше в своя си свят, когато просто “изключваше” другия, външния свят...

х х х

Книгите, белите листове хартия го очакваха, химикалката го изкушаваше много повече от съблазните на младите и красиви аспирантки, които, не скривам, много, твърде много го ухажваха.

Особено напориста се оказа първата му аспирантка. Мисля, казваше се тогава... така и не й запомних името. Без свян звънеше у дома дори посред нощ. Беше се настанила със съпруга си на квартира в близост до нашия дом. Сигурно си беше правила и други сметчици. Да не губи много време, ако успееше да си изпроси “домашни консултации”. По-късно от първоизточника щях да разбера, че добре се справяла с езика - с френския... От тях, от аспирантките, ревнувах довреме. Не ги приемах за опасни съпернички.

Моята опасна и най-постоянна съперница си остана ... Науката! Науката с главна буква. Тя ни го отнемаше – от семейството, от мен!

“СТИГА ИГРИ, ДРУГАРЮ ЖИВКОВ!”

Един английски афоризъм гласи: Несправедливо се оплаква от морето онзи, който за втори път претърпява корабокрушение. Дълбоко, много дълбоко се оказа “морето” Тодор Живков. За трите години, прекарани близо до него, Никола не беше се научил да плува в негови води. А вече беше корабокрушенец.

Непоносими бяха оскърбленията на времето и хорските несправедливости. Доколкото успях за 50-те години, прекарани под един юрган с Никола, да го разбера и опозная, сигурна съм, той никога не би могъл да бъде неблагодарник. Не можеше и да прощава никому несправедлива обида, накърнена чест, уронено достойнство.

А достойнството за Никола бе най-великата негова , лична и неприкосновена собственост. И никой, дори свещен закон, не можеше да го принуди да понесе поредно несправедливо оскърбление. Не успях да се преборя с това му чувство. Пък и нямах това право. Особено когато беше убеден, че е прав, не отстъпваше.

Дори Тодор Живков да му се изпречеше отпред. Чувството му за достойнство бе ненакърнимо и свещено. Споменавам името му и се сещам за един ужасил ме по-късно факт.

След 1994 година често ходехме на гости на “Секвоя”. Канеше ни човекът, откликвахме. По друг повод за това вече споменах, макар и мимоходом. Бариерата, за която също писах в самото начало, като че ли беше преодоляна. Излъгала се бях. Без да навлизам в подробности, ще уточня само, че след излизането на Мемоари – те, получихме екземпляр с автограф.

Последва писмо от Никола до Тодор Живков и ... връщане на подарената книга.

ЗА ДР. ТОДОР ЖИВКОВ

Ул. “СЕКВОЯ”, СОФИЯ

Другарю Живков,

Приложено, връщам ви Мемоари – те с вашия автограф.

През цялото време на съвместната ни работа за мен главното беше взаимното уважение. Не може да не помните, че аз не приех редица ваши предложения за “договори”, “завещания” и т. н. Това не беше случайно. За мен главното беше уважението, а не личната изгода.

За съжаление аз се сблъсках с поредица от обидни ходове и игри. Няма да ги изреждам. Така или иначе издържах, въпреки че обидите и ходовете не бяха малко.

Последната среща отново демонстрира такива ходове и обиди. За мен става ясно, че уверенията за “най-добри чувства” и “благодарност”, съдържащи се във вашия автограф, нямат реална стойност.

22 септември 1997 г. Н. Стефанов

Опитах се да склоня Никола да не предприема тази крайна стъпка. Не ме послуша. По-късно, когато ми обясни какво точно се е случило, твърдо застанах за неговата реакция. Беше жестоко унижено човешкото му достойнство, единственото скъпо нещо, което му бе останало след 1989 г.

Никола: Към общата оценка на Т. Живков

Това за мен е най-трудният и най-сложен въпрос, поради което ще се върна към него. Той е труден и сложен преди всичко от обща историческа гледна точка, тъй като се касае за деец, който е бил начело на страната близо 35 години. Въпросът е труден и сложен за мен и от лична гледна точка, тъй като в миналото като научен работник съм писал положителни неща за неговата роля, свързвайки я с курса след 1956 г., който курс тогава обещаваше значителни промени.

Ако нещата се преценят от гледна точка на последните години и особено след 10 ноември, очевидно нужна е нова оценка. Когато става дума за индивидуално-личностните качества на Тодор Живков, не може да не се признае, че той безспорно беше енергичен и волеви, влагаше сили и жар в работата, беше организиран. В същото време притежаваше в излишък хитрост, проявяваше мнителност, нетърпимост към критиката. Стигаше дори до отмъстителност, кадрите се страхуваха от него.

Аз не подценявам нито положителните, нито отрицателните му качества. Но това са индивидуално-личностни черти на характера на Т. Живков, които, колкото и да са важни, не могат да обяснят главното. А именно, че страната бе доведена до тотална криза, нещо, което, според мен, определя същността на отрицателната характеристика на бившето ръководство начело с Тодор Живков. Решаващи, според мен, са два момента. Първият момент е, че у нас дълго време се утвърждаваше един исторически обречен модел. Когато дейността на Т. Живков бе в съзвучие с реалните потребности, имаше и резултати. Но като цяло бившето ръководство и Живков не можаха да направят радикален завой. Бяха пропуснати няколко исторически шанса, в т. ч. след ХIII партиен конгрес, когато самият Живков постави въпроса за нов модел.

Разминаването между думите и делата, отсъствието на политическа и интелектуална смелост си казваха думата. Затова и кризата се задълбочаваше.

Вторият момент – това са деформациите в кадровата политика, издигането на хора без необходимите качества. Години наред се търпяха хора, които причиниха големи вреди. Тодор Живков не можа да избегне изкушението и за семейственост в кадровата политика.

Както се установява, за мен тази характеристика е определено сложна. Потресаващите факти, които бяха изнесени след 10 ноември, не ми бяха известни по-рано, или те бяха представяни по съвършено друг начин. В светлината на тези факти /ако са достоверни/ би трябвало да се види истинското лице на Живков. Някои от личностните му черти ме смущаваха и по-рано, но те някак оставаха встрани. Аз съм съгласен с Ал. Лилов, че Живков, разбира се не може да бъде определен като лумпен, че той беше политик, който знаеше какво иска.

Основното обаче, според мен, е че той не само не беше на висотата на времето и задачите, но носи главната отговорност, за да придобият чертите на командната система у нас такъв уродлив вид. Живков не притежаваше преди всичко необходимите политически и интелектуални качества, които да са в съзвучие, ще повторя, с новото историческо съдържание. Макар да се стремеше да бъде гъвкав и да се представяше за новатор, той беше типична издънка на неосталинизма. Лозунгът за преустройство за него беше начин да съхрани старата система и личната власт.

Характеристиката на Живков няма да бъде пълна, ако се пропусне фактът, че той беше носител на редица черти в характера и поведението си, които изиграха крайно отрицателна роля. Ако се вземат отделни ситуации, Живков в редица случаи проявяваше и коректност, и толерантност, но зад това често стояха демагогията и хитростта. Неговата мнителност е пословична. Същото се отнася за склонността му да отмъщава. Ще повторя – не понасяйки критиката, кадрите се страхуваха и много от тях правеха недопустими компромиси. В същото време по въпроси, по които не беше компетентен, а искаше да изглежда такъв, Живков нерядко бе подвеждан от кариеристи. Такива хора успяваха да придобият високи постове, включително и в Политбюро.

За малко “успокоение” на съвестта си ще приведа и няколко други отзива от приближени хора от бившия висш ешелон

Огнян Дойнов беше за дълго време поредният любимец на Тодор Живков. Беше му и лявата, и дясната ръка. Доверяваха се взаимно един другиму. Но след “изгнанието” си ето какви мисли споделя пред пратениците на “РЕПОРТЕР 7” Бинка Пеева и Крум Благов:

“ЗА ТОДОР ЖИВКОВ. /.../ Не мислете, че всеки в Политбюро е знаел истинските причини и мотиви на Т. Живков. Той си беше достатъчно хитър и майстор в реденето на нещата, в поднасянето на обвиненията, в създаването на интриги, в настройването едни срещу други – пред едни да говори едно, пред другите да говори обратното... Някои неща никога не могат да се разберат и никой не може да ги каже, освен ако Т. Ж. Не реши сам да си ги каже. Смятам обаче определено, че той с всяка измината година със старостта ставаше все по-мнителен и все по-подозрителен спрямо хората. И някои хора използваха това, за да му казват: “Вижте този, вижте онзи...” /.../ Не беше трудно да се манипулира по отношение на подозрителните.”

Петър Младенов, другият негов приближен, радвал се на благоволението му дълги години, а сетне по коварен начин го изтика, изигра и замести, макар и за кратко време, споделя пред в. “Поглед” през 1990 г.:

“ – Живков е твърде противоречива личност. Не може да бъде нарисуван само в един цвят. Имаше периоди според мен, когато той се стараеше да работи честно за страната. Но дори тогава неговите личностни черти като хитрост, интригантство, задкулисна дейност бяха в ход, те винаги са му били присъщи... Но той обичаше да говори зад гърба, не пропускаше случай, като се срещне с някого, да говори против други. Не изключвам да е говорил и против мен.”...

И Георги Йорданов, друг негов любимец, щеше да добави:

“Тодор Живков ни противопоставяше, държеше ни в страхова невроза”.

Що се отнася до това противопоставяне, и аз, и Никола имаме какво да добавим, но аз ще го преглътна...

С риск да се повторя, тук ще добавя, че Човекът Никола бе твърд, непреклонен, неотстъпчив, когато истината бе на негова страна. Пиша тези редове и си спомням за моя състудент, колегата ми с македонско потекло Стойчо Гоцев. На поредната ни традиционна среща – випуск 1952 /Главна заслуга, за чиято редовност има състудентът ни Владимир Божиков – Перси./, първият редовен на специалността журналистика, всички получихме посмъртно издадената от сина му Кирил негова стихосбирка “И АДЪТ Е ВЪВ НАС, И РАЯТ...”

Със Стойчо бяхме в една група, бяхме и добри приятели. В него откривах доста сходни черти с Никола – и във външността му, и в характера. Непреклонен и твърд македонец беше. Като се зачетох в стихосбирката му, непрекъснато откривах, че изразените в стих Стойчови вълнения, бяха и вълнения на философа Никола.

Няколко месеца по-късно талантливият български белетрист Антон Дончев щеше да затвърди моите усещания и впечатления, изтъквайки, че днешната българска поезия се характеризирала с тъга, горчивина и трагизъм.

Не бих намерила по-точна характеристика за живота на Никола:

Тъга, горчивина и трагизъм белязаха живота на съпруга ми през 13-те фатални години.

Из “Достатъчно, Андрей!”

“Подведени от самохвалството ти, от публикации и на подставени лица и от заявления на ласкатели, мнозина повярваха, че... си бил “бяла врана”, “политически труп”, борец”...

...

“... Дори когато човек е обладан от властнически унес, не бива да загърбва чувството за свян и стил. За голямо съжаление фактите показват, че това чувство ти е чуждо.”

...

“Е, бива, бива демагогия, но това е цинизъм. Бива, бива безочие, но това е хлевоусто самохвалство... Прости ми откровението, но ти препикаваш олтара на истината, на простата истина.”...

“ФРАКТЕС, НОН ФЛЕКТЕС!” ПРЕЧУПИ СЕ, НО НЕ СЕ ПРЕГЪВАЙ!

Самовлюбеният властогонец Андрей Луканов не се посвени да вплете в своя режисиран сценарий и директорката на Националната следствена служба подп. Ани Крулева. Гостувайки на Мико Петров в “Неделя 150”, нахъсаната следователка най-безпардонно обяви пред милионната слушателска аудитория на БНР, че Никола Стефанов, бившият началник на кабинета на Тодор Живков, бил участник в т. нар. експертен съвет към СДС. Експертен съвет, който се занимавал с бившите и настоящите спецслужби.

“СДС търпи експертното присъствие на подобни личности, заявява нагло Крулева, а същевременно говори за паралелни структури на ДС извън системата на МВР и спецслужбите. Именно бивши служители на ДС и предишните правителства, гравитиращи около този експертен съвет, изготвили сборния материал, наречен впоследствие “оня списък”. Част от него наистина е добавяна през 1991-а година, потвърди пак Ани Крулева, според която тези хора не можело да бъдат обвинявани, тъй като искали да помагат на правителството да смени системата.

От личен опит шефката на НСС разбрала начина, по който подобни експерти учат СДС как да се води борба със съмишленици. “Оня списък” е част от борбата за власт в СДС, опит да се завърти стара информация чрез следствието за дискредитиране на двама души, отново изнесе своята версия Ани Крулева.”

Това изказване – подла лъжа и инсинуация на Крулева, в. “Дума” напечата в броя си от 22 февруари 1993 г. Дори и снимка на Никола постави. Бесни бяхме в къщи!

Глух остана на молбите и увещанията ми Никола да бъде настоятелен, да потърси и осъществи правото си на отговор. Главен редактор на “Дума”, партийният орган, беше Стефан Продев, от чиято публицистика съм се възхищавала. Аз се захванах с “Хоризонт” и Мико Петров, той – с партийния орган. Още не бяхме съвсем наясно, или по-вярно казано, искаше ни се поне Стефан Продев да не се вплита в Лукановия сценарий за окончателното дискредитиране на Никола. Професорът имаше право на отговор.

Аз многократно разговарях с Мико Петров за опровержение и среща си уговорихме дори. Не се яви. Чаках, чаках пред главния вход на БНР. Не се отзова. Оставих писменото опровержение, адресирано до Петров. Ефектът беше нулев. Пак разговори, пак лъжи! И увъртания!

Никола отиде в Полиграфическия комбинат. И да се върне, и да се върне – няма го. Притесних се, макар, че не усетих как времето се изтърколи в напъните ми да се свържа с Мико Петров. След около четири часа най-сетне се прибра.

- Какво стана, защо се забави? – започнах още от вратата. -

- Не питай! – каза и седна с въздишка на фотьойла. Настоях.Обясни ми как два часа и половина висял пред кабинета на човека, известен и с вечната лула, в коридора. При секретарката не можело. Ще пречи. Вече уморен, на вратата се сблъскал с Давид Овадия, поет, когото познавах и като човек с голямо и добро сърце. Обърнал се Давид Овадия към секретарката: -

- Откога проф. Стефанов чака в коридора? – последвало вдигане на рамене. Защо не предупредихте, аз си седя вътре на приказки вече часове...

Благоволила секретарката, поканила го. Разговорът бил кратък и безрезултатен. Същото се случи и с Мико Петров - въртя, сука, не пусна опровержението. Сценарият действаше безотказно. Никола оклюма още повече, но не му позволих да се откаже.

- Какъв сътрудник на СДС съм, мамицата й!...

За пръв път го чувах да псува.

“Продев е нещо повече от циник: той олицетворява войнстващата полуинтелигентщина, която до параноя слива националните с партийните интереси...” Щеше да напише това мой колега.

- Ще отида в редакцията на в. “Демокрация”! – закани се Никола.

Спрях го. Разчитах на познанството си с Атанас Свиленов, с когото бяхме колеги в “Литературен фронт”. Не се наложи обаче да стигам до неговото “Да!”, тъй като още в приемната Първан Стоянов, млад журналист, с когото се познавах от в. “Учителско дело”, прие текста и още на другия ден на страниците на “Демокрация” опровержението бе публикувано. Голяма беше изненадата ни. Ясно! И СДС побърза да се разграничи, и то с основание, от “прокълнатия” професор.

По-долу помествам пълния текст на опровержението, което в. “Демокрация” публикува в брой 45 от 24 февруари 1993 г.

НАКЪРНЯВА СЕ ПРЕСТИЖЪТ НА Н С С

Отворено писмо до подп. Ани Крулева

Отговорът на проф. Никола Стефанов е адресиран до в. “Дума”, изданието, тиражирало оклеветяването на професора от Ани Крулева в “Неделя 150”.

Ще започна с главното: никога и при никакви обстоятелства не съм бил нито експерт на СДС, нито участник в експертен съвет, нито зная нещо за “оня списък”, нито познавам хора от този кръг. Заявявам това категорично и без каквито и да е уговорки.

Всичко това ми дава основание и моралното право да ви запитам: как се случи така, че с вашето изказване в “Неделя 150” вие, един от ключовите фактори, призовани да осигуряват законовите и нравствените устои на обществото, както и спокойствието на хората, ме поставихте в унизително положение да давам обяснение за неща,с които нямам нищо общо. И още: не си ли дадохте сметка, че с подобно невярно твърдение посягате на престижа на НСС. Колкото и да е недопустимо за човек от вашия ранг, възможно е да сте била подведена или да сте объркала факти и имена. Въпреки това признаването на допуснатата грешка ще бъде необходимата компенсация за вредата, нанесена както на оклеветяваната от вас служба, така и на един човек. В такъв случай вие трябва да се извините!

Искам да повторя: нека всеки, който ме познава и който не ме познава, знае, че изнесеното няма нищо общо с действителността. Случвало ми се е да се сблъсквам с немалко лъжливи съчинения, но никога не съм допускал, че е възможно такова безпрецедентно оклеветяване.

22.11. 1993 г.

Проф. Никола Стефанов

За позора на членове на столетницата, съжалявам, но реагираха пак единствено от в. “Демокрация”

“АНИ КРУЛЕВА НЯМА ФИКС ИДЕИ – ТЯ ИЗПЪЛНЯВА ПОРЪЧКА”

“Не успях да устоя на изкушението и аплодирам позицията на г-жа Ани Крулева, която “не приема демагогия в политиката”. И аз не приемам! - написа журналистката Полина Михайлова. С радост разбрах, че след изказването й в неделя в предаването “Неделя 150” вече са налице и първите резултати. “Политиците наивисти” са стреснати. Те трескаво умуват как да запазят “чистото лице” на СДС. Притесненията им обаче идват от факта, че не знаят местоположението на “експертния съвет” към СДС...”

На Отвореното писмо на Никола не последва никакъв отклик. Затова пък в къщи се обадиха някои от най-верните му приятели. В това число и от родния край на професора. Недоумяваха и се възмущаваха от факта, че той, Никола, бил приел да стане “експертен съветник” на СДС. Не бяха прочели опровержението. И аз, и Никола не искахме да повярваме, че е възможно в “демократична” България люде, заемащи най-отговорни постове – Луканов, Продев, Крулева, да подлагат на такава гавра невинен човек. Тюхкаше се съпругът ми:

Отказаха се от мен и свои, и чужди!...

Пак започнах да го успокоявам, че все още се намират почтени хора. Напомних му дори как Атанас Свиленов, когато бяхме колеги в “Литературен фронт”, убеди Иван Славков, тогава генерален директор на БНТ, да приеме сина ни на работа. Коста се беше върнал с диплома за отличие от Москва, където 5 години изучаваше в МГУ телевизионна журналистика. Не се намираше място за него. - Ти, професоре, извини ме, рекох му, вече си във висшата партийна йерархия, намеси се. Синът ти вече месеци наред е без работа, а трябва и жена да храни.

Не се намеси. Имаше си свои принципи и в това отношение. –

- Цял живот робуваш на твоите висши идеали. Защо? Ето днес ти се отблагодаряват. Дори те “възнаграждават”, като ти отнемат и полученото досега!

Мълчание! -

- Всичко, което имаме сега, са децата ни – Коста, Силвия, Никола. Заради тях нека доживеем дните си достойно.

Убеждавах го след поредното разочарование. Чул бе по “Христо Ботев” в рубриката на Виза Недялкова “Постфактум” как тя, присъединявайки се към общия хор на режисирания сценарий, сипела огън и жупел срещу него, срещу сина ни. Сценарият ставаше очеваден!

И аз като Виза Недялкова ще си позволя “безотговорно” да й го върна.

Във в. “ПРЕДИ И СЕГА”, бр. 48, 8-16 юли, година 11, писаха , че “издънката на семейство Авишай” днес успешно развивала медиен бизнес заедно със съпруга си Андрей Райчев. Колко е вярно това – не зная. Чувала съм обаче, че изтъкнатият социолог е син на ексдиректора на “София прес”. Бащата, свекърът – твърдят, бил “свързан по изключително мистериозен начин с една от най-крупните афери в Източна Европа, заради която България отиде на Международния съд в Хага. Историята е вълнуваща и тайнствена - продължават разказа си в “САГА ЗА СЕМЕЙСТВО АВИШАЙ, НЕГОВАТА ИЗДЪНКА ВИЗА НЕДЯЛКОВА И СВЕКЪР Й – ВЕНЦЕЛ РАЙЧЕВ”, като много стар пиратски роман, намерен в сандъците на нашите дядовци и баби...” Не искам да се ровя повече в това писание. Само искам да докажа на госпожа ВИЗА, че никак не е трудно да се правят сензации. Друг е въпросът, доколко всичко в “сензациите” е вярно!

А болят лъжите, ах, как само болят!...

Снахата ВИЗА , припомням, оклевети пред цяла България, при това съвсем съзнателно, не само съпруга ми, но намеси и сина ни, лъжейки, за някакви си “тирета”, пренесени в материалите на СДС от Коста...

Не се мислете за светци, господа, не приписвайте своите хамелеонски привкуси на невинни хора.

- Мен кучета ме яли, - кахъреше се Никола. - Но защо намесват и сина ни? Почувствал се беше ужасно още в мига, когато го обявиха за “виновник”, когато го изключиха. Кампанията срещу него го довършваше, а с включването в нея и на Коста се отежняваше още повече състоянието му, довършваше го и психически. Защото всичко, абсолютно всичко, което му приписваха, бяха лъжи на куб, само евтино скалъпени лъжи. От камък да е човек, ще се спука. Все повече оклюмваше.

Усещах, задаваше се жестока депресия. Беше влязъл в тунел без изход. Отнеха му и любимата работа. Пенсионираха го на 57 години.

За честването на 30-годишния юбилей на Центъра по наукознание били го поканили, твърдят. Не отиде. Доказали му бяха за годините на демокрацията, че вече не помнят кой е дал хляба в ръцете им.

Печален е и фактът, че когато проф. Тодор Иванов Живков, този, когото бях възприела като честен, почтен и талантлив човек, който неотлъчно беше с него в добрите времена, стана депутат от левицата, от листата на БСП, не се опита да каже истината за него, за Никола.

Всички се страхуваха, пазеха топлите си местенца, на които удобно се бяха настанили. Нашето семейно гнездо продължаваше да бъде непосещаема “крепост” от тоталитарните времена. Съвсем се изолирахме – и аз заради него. Никола беше самотен, сриваше постепенно всички мостове към света. По някое време се опита да постави бариера дори помежду ни. Не отстъпвах, внушавах, борех се. Исках моето житейско кредо – да се пречупя, но да не се огъна, да стане и негово кредо.

Къде ти, гонех, изглежда, да хвана последния вагон на изнизващия се пред очите ми живот. Никола гаснеше – и физически, и психически!...

Не можех да го гледам как страда. Исках да отнема част от неговата болка, да я направя и своя. Трудно успявах, но не спирах пред нищо. Защото осъзнавах, че без него животът ми щеше да загуби своя смисъл, своята същност. С кого щях да продължа по житейския път, с кого ще се смея, на кого ще се сърдя или карам? Кого ще обичам? Децата?!!! Да! И все пак – това е друга, съвсем друга територия от моите чувства.

Никола беше открил своята човешка мисия – науката. И я следваше неотклонно до настъпването на ... демокрацията. С нейното идване той все по-често забравяше това, привличаха го повече медицинските томове на Силвия. Търсеше истината за своето заболяване, тъй като не я чу от специалистите. Трябваше често да го успокоявам, заблуждавайки го с благородни намерения. А той отвръщаше:

- Стига и ти си ме лъгала! Всичките твои професори, дето ги викаш у дома на консултации, ме лъжат!...

ЕЙ, ДЯДКА, ЕДНА “ФРЕНСКА” ? ...

Лятото на 1998 г. Вървял, гледайки в краката си, по малка уличка, успоредна на бул. “България”, откъм Борово. Дочул шъткане, погледнал към най-близкия блок, от ниския балкон на който момиче – почти дете, му махнало с ръка. Спрял и дочул: - Ей, дядка, ела, ела, ще повдигна и настроението ти с една “френска”!... На пенсионери – само срещу пет лева!

Прибра се у дома разбит, трижди по-болен. Сълзи блестяха в очите на този иначе корав на пръв поглед човек. Разказваше ми бавно, мерейки всяка своя дума, което, впрочем, писах вече, беше негова много характерна черта. Докато обясняваше къде точно и какво се беше случило, скришом избърса очите си, навеждайки се към почти разкъсаните домашни чехли. Винаги е бил такъв, помислих и се върнах към един от най-старите си спомени от първите му задочни срещи с моята баба, която, впрочем, ми беше повече от майка, отгледала ме беше от тригодишна възраст.

х х х

... Когато в края на декември на 1952 г. баба Цанка дойде в София, за да ми “помага” по време на първата студентска сесия, случи се няколко вечери да чува все една и съща подсвирвана под прозорците мелодия, след което ученолюбивата й внучка се втурваше към “джама” и след миг изтичваше по стълбите...

Деликатна беше бабичката, но и любопитна, зер искала да знае какво става долу, на улицата. След няколко такива поглеждания от притворения прозорец моята любима, скъпа баба /та тя на всичкото отгоре ми даваше и цялата си пенсия, която съвсем между другото, беше два пъти по-висока от моята днес/ вече през януари, някъде по средата, ме запита, така някак уж случайно: - Чедо, сине, що момчето, къде ти подсвирква, като си оди /върви/, све у ногете си гледа? И ми се види малко црън!...

... През всичките години така съм го запомнила. Все в краката си гледаше.

Сега, в годините на т. нар. демокрация и пазарна икономика, главата му съвсем оклюма. Само той си знаеше каква мъка, каква болка сковаваха и мислите, и съвсем оплешивялата глава, и сърцето му. В тези самотни многочасови разходки из улиците и ливадите на квартала, в който живеем, му оставаше, изглежда, вече само да брои и отброява стъпките, все повече и повече да са, за да лекували стенокардията и хипертонията.

Трудно е да се опишат страданията и тъгата в красивите му тъмни очи, когато се заседяваше в приспособената за кабинет тъмна, със затворнически малки прозорчета стая. В този кабинет, сред стотиците томове научна литература, той все по-рядко посягаше към някоя книга, всичко беше “прощудирано”, както обичаше да споделя в интервютата си с мен акад. Христо Христов – един от най-изтъкнатите наши историци.

Продължително време задържаше вниманието му в. “Труд”, единственият, който можехме да си позволим заради споменатите вече причини. Изостреното му чувство за отговорност не бе закърняло от проявената спрямо него несправедливост. Дочувах отделни негови ядни изрази, когато попаднеше на някоя по-критична и аналитична статия или коментар особено по време на кампанията на “другарите реформатори” след 10 ноември 1989-1992 г. - Защо кепазят партията, не ги ли боли за държавата? Защо?...

Имаше си отговори умничкият ми, но заради сина ни!...

х х х

Никола често бълнуваше насън особено след като през зимата на 2001 година здравето му се влоши още повече.

Ако не бяха сънищата му, по време на които той временно притъпяваше скърбите и страданията си, вероятно по-рано щеше да приключи земния си път. В съня си Никола “активно” отново и отново преживяваше предишния си живот. Улавях отделни негови думи, заслушвах се, опитвах се да наставя неговите изрази, да разбера същността им. Почти редовно нещо оспорваше, дискутираше, “изнасяше” лекции, при “обсъжданията” на т. нар. Юлска концепция, нищо неговореща, разбира се, за мнозинството млади българи, опонираше на изтъкнати учени, чиито имена не само на сън, но и наяве ми е споменавал. Той продължаваше да живее в минало време...Затова бълнуваше.

Нямаше ги вече нито приятелите, нито колегите. Пък да не споменавам отново и за тези учени от Центъра по наукознание и история на науката, които израснаха под неговото крило. Всички го бяха забравили, затова той насън контактуваше с тях. И за разлика от мен, на сутринта, когато го запитвах за дочутото от бълнуванията му, всичко почти си спомняше. От думите му разбирах, че горчиво съжаляваше за това, че беше допускал до себе си Тодор, Димитър, Стефан...

В такива мигове на откровения често се сещахме за размишленията на акад. Ангел Балевски, защо българинът е толкова завистлив. Пословичен беше станал с това свое мнение и с вицовете си. Особено този за Вуте: Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле!

След едно поредно среднощно бълнуване успях да разбера за “лекция”, изнасяна преди години пред младежи от с. Виница, Първомайско. За родния си край Никола много тъгуваше. Сред зима било, навън студ и дебел сняг. Така се увлекли в разискванията, че не забелязали настъпилата полунощ. За минути всички се изнизали. Навън - пак мрак, и пак студ, още по-страшни. Останал самичък. Ами сега? - О, я се стегни, Никола! – рекъл си и потеглил по ж.п. линията, за да не обърка пътя. Защо ме забравиха, защо? Надвил страха си професорът и без отговор поел пешком към Първомай...през виелицата. А до града – километри! Простил им, разбира се, опитал се да ги оправдае, но не го споделил с никого. Заради срама: - На това ли учим младежите? Но все пак тогава не ми предлагаха сред бял ден “френска любов”... невръстни момиченца – почти деца.

Дни след случилото се на малката софийска уличка в кв. Борово на гости ни дойде Тома Томов, не журналистът, разбира се, ще уточня. Към изтъкнатия в тоталитарните години професор журналисти вече не проявяваха интерес! Пък и защо ли? Посети го Томата от кв. Любеново, Първомай. С него бе и дъщеря му Стела.

- А, Тома, преди две вечери те сънувах! – бяха първите думи на Никола. Вярваш ли в сънища?

Томата го загледа изненадан, замълча задълго...

... До 24 октомври 2002 година, когато си отиде от този свят съпругът ми, не бях разгръщала Библията. А я имахме в два екземпляра. Останала в самота, преди дни наслуки разгърнах дебелия том – страницата бе 1021. Зачетох се:

ГЛАВА 4: АЗ Навуходоносор бях спокоен в дома си и добрувах в чертозите си.

2. Но видях сън, който ме уплаши, и размишленията ... ме смутиха.

3. И дадох повеля да доведат при мене всички мъдреци вавилонски, за да ми кажат, какво значи сънят.

...

А видял бе в съня си Навуходоносор сред земята дърво твърде високо, голямо, яко и високо било до небето и виждало се то до краищата на цялата земя. Листата – прекрасни, плодовете – много, и храна на него за всички... и от него се хранеше всяка плът... Но слязъл от небесата Будният и Светият и извикал високо: отсечете това дърво, разхвърлете плодовете му, сърцето човешко отнемете му, сърце зверско му дайте...

Нека ми прости Бог за перифразата, но ще възкликна:

О, Господи, каква подходяща метафора за нашите тъжни дни! Кой така те разгневи, Господи, та стори това нещастие на България

...

А Томата, този помъдрял и от живота учител – пенсионер, гледаше ту с недоумяващи, ту с влюбени очи към Никола, сетне към Стела, поориентира се горе-долу в “домашната” ни ситуация, заразказва.

- Кольо, мизерно живеем в Любеново, гледаме животни – овце, кокошки, запушваме дупките в бюджета. Сигурно и вашите пенсии не стигат. Но ей я Стела, опитва със зетя някакъв бизнес да завърти тук, в София. Дано успее, щото иначе ние не можем да помагаме...

Томата говореше, но Никола сякаш не го чуваше. Прекъсна го по някое време. - Тома, как са Тоско Петков, Кольо Митошев? Те ми се обаждат отвреме навреме. Как ми се иска да видя, макар и за ден, Любеново. Знаеш ли, решил съм да направя последното добро дело за родния край. Моля те, уреди някой от читалището в Първомай да дойде, искам да подаря книги.

След дълги уговаряния по телефона дойдоха, взеха доста кашони, колкото колата – комби побра. Благодариха за хубавите заглавия и обещаха да уредят среща в Първомай с професора. Но ... забравиха!

Господи, каква телепатия! В този миг телефонът иззвъня. Тоско Петков иска портрет на Никола, за да направят кът в читалището за трима професори от Първомай!

Благодаря ви, скъпи съграждани на Никола, че не сте го забравили. Дано намеренията ви се реализират. Професорът го заслужава!

х х х

Из “Достатъчно, Андрей!”

...

“ Не е тайна, че новоизлюпени властогонци ... надянаха маските на “потърпевши”. Именно те залюляха балканската игра на омразата и хлевоустата сплетня... А колко социална енергия отива на вятъра, колко опитни и одарени люде се откъсват от съзиданието, запратени в мелницата на общественото самоизяждане... Какво ли има още да пати клетата България, щом недалновидни политици като теб / Луканов – б. а./ поведоха към моралната гилотина множество нейни чеда, чиято единствена вина е, че са вярвали в един идеал, работили са при една система, която си отива.”...

ВИЕ, ГОСПОДА “РЕФОРМАТОРИ”, ГО УБИХТЕ!

Но си отидохте преди него! А той можеше, можеше още да бъде полезен за науката – неговата страст и любов. Неговият дар Божи!

Никола беше човек на разума. Врящ от енергия, в главата, в сърцето, в душата му гореше невидимият огън на последователна отдаденост и умение да управлява труда и действията си в името на науката. Той смело се изправяше пред неизвестното, не се стъписваше пред новите проблеми. Към всяка своя следваща научна разработка тръгваше сам. Не че знаеше в такива ситуации Гьотевата мъдрост, че значителното произведение се ражда в самота. Не. Той сам проправяше пъртината, самолишаваше се, самоограничавайки се от духовен мир и психическо спокойствие. До време сам си биваше и съдия. Творческият процес беше неговото щастие, удовлетворение и удоволствие.

Природата го беше надарила с голям ум, с несекваща любознателност и с вечното “НО”. Никола беше човек с “три ума”, което по думите на наш поет класик означава, че с един ум те майка ражда, школото ти втори дава, а пък третия – живота. До последните дни на житейския му път у нас звънеше неговият бивш учител от Първомай доц. Димитров, който често повтаряше: - Никола надмина своите учители!

Той с невидимо търпение задълбочаваше и извайваше мисълта си в областта на философията, а сетне и в наукознанието, в чиято терра инкогнита направи своя просека. След себе си професорът поведе плеяда, защото знаеше, че по стръмните склонове на науката са нужни последователи. И за тях той без колебание пое своята отговорност. През 1968 г. стана основател и ръководител на Група по наукознание към Президиума на БАН, която през 1973 г. прерасна в Център по наукознание. С пръв и дългогодишен директор проф. д-р Никола Стефанов.

Неговият талант създаде и школата по наукознание. Да ! Никола имаше талант и умееше постоянно и грижливо да го поддържа, без да щади труд, сили, здраве, време. Все в търсене на нови идеи. Намираше ги и се опитваше да ги “овеществява”, “материализираше” ги, когато стана “администратор”, когато влезе в политиката.

Само едно не успя да постигне Никола, а то се оказа най-същественото за настъпващите вълчи времена. Умението да разпознава фалша и демагогията у хората. Умен беше, а се оказа неподготвен за всички събития, които щяха да се разиграят след 1989-а. Изненадаха го човешката низост и хитростта на бивши колеги, началници, “приятели”.

Казват, че всекиму се искало да бъде умен, но онзи, който не можел да бъде такъв, почти всякога е хитър. Присъщо на хората било и да омаловажават онова, което не могат да разберат.

Бяха ли разбрали “реформаторите”, а по-късно и “приятелите”, бившите колеги, същността на онова, което Никола бе сътворил през годините като учен, като държавник и политик.

Отговорът е един и той е ясен. Не им изнасяше да го разбират!

х х х

Никола не им беше никак “удобен”. Имаше и висок морал, и свои си принципи, които стриктно съблюдаваше. За някои от тях написах мимоходом. Към тях обаче ще добавя още.

В късната есен на 1986 г., няколко месеца, след като беше назначен за началник на кабинета, от УБО му казали, струва ми се, ген. Георги Милушев, че имал право да ползва вила в Бояна. Отказал. Пак настояли. Дали му адреса и ключовете. Тогава Никола без много обяснения ми каза:

- Да отидем до Бояна!...

Отидохме, видяхме. Хубава , луксозна вила, първата беше след бариерата. - Аз тук няма да живея! – рече и отсече. Отказа.

Повече там не се върнахме След още няколко месеца му предложиха, пак от УБО, място за строеж на собствена вила в Драгалевци. Отново се ядоса. - - Защо ме занимават с глупости. Ти, ако искаш, иди с Васил. Оправяй се, аз нямам време за такива занимания.

В интерес на истината ще поясня, че аз имах желание да опитам. С какво ли не съм се справяла, та с една вила ли няма да се “преборя”. Пък и, мислех си, “кьораво и кьопаво”са успели, ние с какво сме по-лоши. Видях мястото, въз баира беше, на километър от Драгалевци. Мочурливо ми се стори, но...мерак. да, женският ми мерак надделя. Взех 7 800 лева, платих мястото. Две години копка не бе направена. Никола нямаше нито желание, нито време за такива “екстри”.

Моите сили и възможности се оказаха само дотам – “закопах” хиляди левове, които след 1989-а останаха в полза на ... държавата. За разлика от вилите – прогимназии, които бяха построени много, много преди моя напън да стана виладжийка. Много мои близки и познати, като станеше дума за такава собственост, биваха изненадвани! - Вие нямате вила?

- Да, нямаме вила. Това не бе по вкуса и манталитета на Никола.

Още един щрих към морала и принципите на Никола ще добавя. Пак академик го направи. Ангел Балевски – председателят на БАН.

- Вяра! – така се обръщаше към мен ученият и любителят на вицове и весели закачки, Никола е рядко изключение. За пръв път в историята на Българската академия на науките директор на научно звено, какъвто е Центърът по наукознание, не желае да взима заплата. Не било морално – ми рече вашият Никола, да получава две заплати!

Не бях изненадана. Знаех го, та нали през всичките почти 50 години съвместен живот аз бях касиерът. Но ми беше приятно да го чуя и от устата на председателя на БАН.

х х х

Тринадесет години все си задавам трудния за отговор въпрос: Колко са държавниците и политиците, които през всичките тоталитарни години са се отказвали от полагащите им се привилегии, от държавните вили или мерцедеси? Колко са учените, които за едната страст към науката са работили без заплати, безвъзмездно? Питам се, а отговор нямам. Впрочем, имам го, но го запазвам за себе си!

Продължавам да питам още в какво сгреши Никола?

Разгръщайки страниците на мемоара “По коридорите на властта” на ген. Георги Милушев, щях да прочета не само за резиденциите като острови за богоизбрани, за безплатните екскурзии на антуража. А още и за безуспешните опити на бившия шеф на УБО да “прокара” някаква справедливост, да ограничи привилегиите на т. нар. “правоимащи”. Макар, че уж се движех в техните среди, когато вниквах в регламентите на решение Б – 13, описани от генерала, изумях. И още повече издигнах Никола на пиедестала, който бе заслужил, отказвайки да ползва държавната вила, обитавана години наред от Стоян Михайлов. От партийния идеолог, от “бореца” срещу тоталитаризма!...

х х х

Що се отнася до споменатия вече Васил, той бе шофьорът на съпруга. Двуметровият великан много пасваше по характер на шефа си. Сдържан, възпитан, етичен. И той обичаше икономичния начин на живот. Почти всеки месец отчиташе икономии на бензин, никога не прехвърли лимита. Веднаж в колата по този повод изказа своето недоумение от реакцията на някои негови колеги:

- Не разбирам, другарю Стефанов, Димитър и Иван ме питат не превъртам ли километража, че винаги отчитам икономии? Могат ли дори само да си го помислят?

- Не се вълнувай, Василе, има специалисти и по тази част. Да се обърнат към тях с въпроса си! С това разговорът бе приключен.

А Васко стана не само уважаваният от Никола шофьор. Приехме го и като член от семейството. Казвам това и с известно неудобство си спомням за случилото се, когато за пръв път се появихме на “Златни пясъци” през лятото на 1971 г. управителят, посрещайки ни усмихнат, вежливо посочи “нашата” маса и запита:

- За колко души да заредим, др. Стефанов?

Отговорът бе:

- За трима...

- Извинете, картите ви, ако не се лъжа, са за двама? Син или дъщеря? – притеснено уточняваше управителят.

- И за шофьора.

Беше учтиво уточнено, че за шофьорите и персонала има специална столова. Голям срам изпитахме тогава – и пред управителя, но повече пред шофьора, който стоеше прав до масата.

Още по-голямо неудобство изпитал Никола пред първия партиен и държавен ръководител, когато на връщане от Полша, в самолета, Тодор Живков доста остро го предупредил без всякакъв видим повод, и то пред другите:

- Ти, Никола, трябва много да внимаваш, как се отнасяш с Ани Младенова. Не искам да си имаме неприятности!...

Ани Младенова беше медицинската сестра, която се грижеше за Тодор Живков. Никола недоумяваше. Така и не разбра докрай, защо беше това предупреждение, след като до този момент въобще не е имал вземане-даване с нея. Наблизо бил и Добри Джуров. Може би Първият е искал всички наоколо да разберат думите по друг начин. Или от рода на – думам ти дъще, сещай се снахо! А това е било най-удобно и безболезнено да се отправи не към по-висш, а именно към ... Никола.

А за него, за Никола, еднакво уважение заслужаваха и шофьорът, и чистачката, куриерката също. И на дело доказваше това свое разбиране. Дали в това отношение се беше “заразил” от своя началник, не зная. Но, струва ми се, в случая става дума за нещо коренно различно, за частица, от което намекнах по-горе, а може би и за нещо друго, което ми е трудно да обясня и уточня.

Фактът, че в ценностната система на генералния секретар Ани Младенова беше поставена по-високо от началника на кабинета, днес не е изненада нито за Никола, нито за мен. Никола, разбра се, не беше долюбван и на “Секвоя”! Най-вече, изглежда, за това, че не бе от “безгръбначните”!...

Такъв беше Никола в началото на партийната си кариера. Такъв остана до последните дни. Различен. Земен, неудобен. Не премълчаваше. Стърчеше и с научните си знания и подготовка, и с морала си. Затова десетоноемврийците и “реформаторската” буря го прекършиха и отвяха.

На два пъти вече писах за злата орисия, която се изпречваше по пътя на Никола. Третия път съдбата не го пощади!

... Призори на 16 май 2001-а Никола пак бълнуваше: - Дръпни ме, Верче, подай ръка, много е дълбоко!...

Термометърът показваше 39 градуса. Събудих го, раздрусах го, казах му:

- Искаш, не искаш, тръгваме за болницата!

Прекъсна ме ядосан:

- Никаква болница! Не, не! Няма да тръгна!

Запъна се. На помощ ми дойде д-р Юлия Рафаилова – лекарката, която беше непрекъснато край нас. Знаеше ни от добрите времена, беше ни личен лекар в Правителствената болница. Никола си имаше причини да се страхува от болничното “лечение”...

... През 1973 г. за втори път съдбата му погоди жесток номер. При спешна операция от апандисит хирургът забравил ... тампон в корема му. Направи перитонит, върна се от гроба. Втора операция, пак проблеми! Вдигна температура 40 градуса на третия ден. Засуетиха се лекарите, не знаеха какво да правят. На третия ден позвъних на Георги Атанасов – аз бях непрекъснато над главата на Никола. Намеси се Георги, отвориха пак корема му... Та си имаше основание да се страхува от болници. За забравения тампон, разбира се, научихме доста по-късно.

Господи, колко препати и тогава горкичкият. И все пак физическата болка по-лесно се преодолява. За разлика от “звуковата антитерапия”, наситена с “реформаторските” хули и лъжи. Те го доубиха....

... Трябваше да бъда категорична и непреклонна, за да успея да го закарам. Пак в Лозенец – в клиниката. Помогнаха доц. Петров чрез д-р Рафаилова, макар, че парите бяха доста солени.

Това беше апогеят. Седмици, месеци наред дотогава Никола насила влачеше краката си. Съветвах го, убеждавах го, че трябва по-бавно и по-внимателно да ходи. Уви, не бе въпрос на воля или желание, болестта му си казваше своето. Дълго време го наблюдаваха и лекуваха в ХХ1Х ДКЦ, ефектът – нулев. Имаше и тук добри специалисти, разбира се – д-р Петрова, кардиоложката, д-р Анна Ликсова – ревматоложката. Посещавахме заедно и семейния лекар. Така изкарахме 2-3-5 години. На крак. С ежедневни, бавни разходки, хванал на каишка единствения си верен приятел – кокер шпаньолчето, красавицата Тера. Как бяха влюбени един в друг само, дори понякога ревнувах. Единадесет години Никола отдаваше цялата си обич на черно-бялата гальовница. Тя седеше все в краката му, а когато усещаше, че нещо не е наред, умница беше, с отскок се настаняваше в скута му, близваше го по лицето. Кротуваше, давайки му и спокойствие, и малко радост. Тера почина, когато ние с Никола изкарахме цял месец в Клиниката в Лозенец. И нейното сърце не бе издържало. Скрих от Никола този факт, едва три дни, преди да го изпишат, признах, че Тера вече я няма.

- И мен скоро няма да ме има! – щеше да пророкува съпругът ми, когато след месец престой, при това в една от най-реномираните клиники, ми връчиха епикризата му, в която редом с многото изброени заболявания – стенокардия, паркинсонов синдром, склероза на... Да не изброявам по-нататък. Над всичко се набиваше в очи – неизяснено фебрилно състояние! Не остана орган неизследван, носих кръв и в Хематологията в Дървеница. Не и не, и не! Пълно неведение. А температурата “тлееше”!

Всяко изследване бе свързано с пари, при постъпването му в клиниката внесох 1 000 лева суха пара. Така е, пазарна икономика. Парите свършиха, а положението – неизяснено. Извика ме доц. Ж. Василева – зав. отделението. Аз и денем, и нощем бях край леглото на Никола. Край него се “хранех”, край него “спях”!

- Трябва да потърсите решение! – с известно неудобство започна разговора ни доц. Василева. Нужни са ви още пари, за да продължим изследванията и лечението.

Разплаках се, бях в безизходица. Междувременно в болничната стая позвъни за пореден път от Лондон синът ни:

- Майко, ако нещо ти трябва, уговорил съм с Нери Терзиева да помогне!

- Скъпа Нери, за втори път търся помощта ти, и то все в изключително сложни ситуации. Ако имаш възможност...

Не дочака края на изречението ми, успокои ме. Резултатите не закъсняха, продължихме лечението.

Благодарна бях на Нери. Плачех по телефона, не намирах най-сърдечните, най-хубавите думи: за човещината й, за благородството й. За почтеността й! Обикнах я още от телевизионния екран, възхищавах се на високия й професионализъм. Рядкост е Нери Терзиева за тези вълчи времена! Обичам те, Нери! Благодарна съм и на вас, д-р Спасов!

Изписаха Никола от клиниката, както вече посочих, с неизяснено фебрилно състояние. Температурата смъкнаха с кортизонови препарати. И започна голямото “надхитряне” с кортизона – ту намаляхме дозите, ту ги увеличавахме. Силвия, снахата, редовно контролираше по телефона от Лондон хода на болестта. Всъщност, ние не знаехме какво лекуваме. От Лозенец “си измиха ръцете” – търсете ДКЦ!... Силвия и Коста се безпокояха, звъняха непрекъснато, накрая включихме и домашните консултации. Трима професори следяха лечението: проф. Н. Алексиев, проф. Р. Райчев, проф. В. Боснев.

- Д-р Стефанова, мисля, е на прав път! – ми каза в телефонен разговор доц. Василева. Силвия била й се обадила по телефона у дома и дълго разисквали. Автоимунно е заболяването най-вероятно. Първа го изрече д-р Силвия.

Тримата споменати професори щяха да се съгласят с предположението на Силвия. Продължихме лечението с кортизон – нож с две остриета. Състоянието на Никола – ту напред, ту назад. Ден добре, два – зле! Отидох на задочна консултация при проф. Алексиев. Настоях за откровен отговор:

- Госпожо Стефанова, видяхте, два часа преглеждахме с колегата проф. Райчев съпруга ви. Аз отдавна познавам проф. Стефанов, макар и индиректно. Зная, че много изстрада при промяната. Уважавам ума и таланта му. Но истината е ... трагична! Лошо ви очаква. Питате за причините? В основата на неговото заболяване е психически стрес, перманентен психически стрес...

- А диагнозата на Силвия? Полимиелгия ревматика? - запитах.

Ще поясня, че проф. Н. Алексиев е бивш шеф на снахата в Института по белодробни заболявания към Медицинската академия.

- Съжалявам, че д-р Стефанова ни напусна, но всеки търси своя шанс. Уважавам я, голям професионалист е. И съм съгласен с нея!...

Занизаха се още по-мъчителни дни. Лекарствата, които трябваше по график да му давам сутрин от 6, та чак до 23 часа,стигнаха умопомрачителната цифра 17. Седемнайсет! Тровехме организма на Никола с най-новите препарати, които синът и снахата изпращаха от Лондон. Резултатите? Пак така – крачка напред, три назад.

Потърсих отново и отново проф. Венцеслав Боснев. Потвърди и той казаното от колегата му – “ В дъното на боледуването на проф. Стефанов е силният психически стрес, сривът, който е получил след 10 ноември”!... Нищо добро не ни очаквало!

Съжаляваха професорите – консултанти, но ... да се надяваме.

А Никола все по-трудно можеше сам да става от фотьойла, разходките навън секнаха. Успокоявах го, зима е, напролет, като се стопли, “ревматизмът” ще те поотпусне, ще видиш, че ще се справиш с всичко.

- Повече воля ти е нужна! – внушавах му, а сама не си вярвах.

Междувременно започнах да каня на частни посещения и д-р Анна Ликсова – ревматоложка от ДКЦ, вече споменах това, която е и научен сътрудник на “Урвич”. Млада, симпатична, енергична и много информирана, тя успя да внесе малко спокойствие в семейството ни. Никола й повярва, посъживи се. Започнахме отново да намаляваме дозите кортизон. Вече беше лято, навън – горещо, а в душата му – хлад и отчаяние. Все по-често заравяше глава в медицинските учебници на Силвия.

- Вече на никого не вярвам! Стига сте ме заблуждавали. Само по-скоро да свърши унижението...

Чувстваше се безсилен сам да се справи и с няколкото обиколки на терасата. Милата, добричката ми Валя от съседния блок, чието дете боледуваше от детска церебрална пареза, се притече на помощ. Предложи ми:

- Вере, не виждам професора да се разхожда. Да ти услужа с инвалидна количка, за да го извеждаш на въздух.

Приех предложението. Колко дълго трябваше да увещавам Никола, че е по-разумно, за да не “износва” мускулатурата, която е възпалена, за да щади краката си, да седне в количката, да опита. Вече е август 2002 година. Седна в “инвалидната” и започна все по-рядко да използва собствен ход. Това го довършваше – като настроение, като самочувствие, като дух. Допреди няколко години този красив някога мъж, як, със здраво телосложение, уважаван от всички, се чувстваше унижен в собствените си очи.

х х х

Укоряваха ме лекарите, че много съм го глезела. Вярно е! Правех всичко за него, не жалех сили, ни пари. Превърнах нощите си дни. По седем-осем пъти в тъмното надничах над главата му, заслушвах се в дишането му. Тръпнех от ужас, когато го чуех да се закашля. Силвия ме бе предупредила, че не бива да се залежава, опасност имало от пневмония.

Каква магия излъчваше към мен Никола през всичките 50 години съвместен живот? Отговорът – това бе магията на първата, на силната, на истинската любов. Въпреки стреса и мъката, които изпитвам, пишейки тези редове, с нещо подобно на усмивка се сещам за случилото се преди близо 50 години.

Бях студентка в първи курс, взех последния изпит от януарската сесия и заедно с баба ми си тръгнахме за село Димово, където съм родена. На следващата сутрин след пристигането ни баща ми излезе да получи вестника си. Пощальонът му подал и телеграма:

- За Вера е! – рекъл и продължил.

С недоумяващи очи татко ми подаде телеграмата неразгъната, зачака.

Телеграмата гласеше: “Тръгни веднага справка деканата”. Изтръпнах. Какво ли съм сгафила. Отговорих на питащия строг поглед на баща ми, че ме викат обратно в София, в университета, за някаква справка. Взех веднага следобедния влак и след 7-часово притеснение слязох по тъмно на софийската гара. Беше някъде към 22 часа. Неочаквано пред мен се изпречи бай Борис, състудентът и съквартирант на Никола. - А, Вера, какво става? Нещо беше смутен. Знаеш ли, разгеле си дошла, бай Никола нещо е болен. “Байосваха” се двамата постоянно. Хайде ела да го видиш, после аз ще те изпратя до “Одрин”. Къде ти, те – в Подуяне, аз – в Коньовица. Поколебах се известно време, но повярвах за болестта, тръгнахме към трамвая за ул. “Юндола”, където в “ниска спретната къщурка с две липи отпред”, Труманица – достолепната хазайка, беше приютила четирима млади мъже. Вместо към вратата, бай Борис ме поведе към прозореца на стаята, отстоящ на метър от земята. За да не сме безпокоели хазяите, които остроумно бяха нарекли Труманови по неизвестни тогава за мен причини, Борката ме накара да “прескокна”. С дългите си крака успешно го сторих. Въпреки януарския студ прозорецът беше открехнат. Влязох, Никола наистина лежеше. Не стана. А бай Борис не влезе. Някъде се покри, изчезна. Приближих се до леглото, наведох се, придърпа ме леко. - Легни до мен! – ми рече. Студено ми е!...

Така до сутринта двамата ... се стоплихме. Беше първият в живота ми. А телеграмата, оказа се, изпратил Никола, ядосан бил, че не съм се обадила, преди да си тръгна във ваканция. Така излекувах “болестта му”, а по-късно щеше да признае, че и аз за него съм била “първата”! ...

х х х

... В тези тежки, вече старчески, години аз пак се опитвах да помогна, да го излекувам – с преданост, с обич, каквито не съм изпитвала към никого другиго. Бяхме не само съпрузи. Станахме и приятели. Всичко стаявано години наред – обиди и горчилки, сега изливаше пред мен. И на сън, и наяве.

- За нищо не съжалявам!- често казваше, но ще си отида с отворени очи, че останах неразбран. Не са ми нужни нито утешителните думи на Петър Младенов, които той ми изпроводи чрез Веска Коджова, нито празнословията на представителя на комисията по т. нар. деформации. Веска беше негова секретарка, когато бе началник на кабинета.

- Другарю Стефанов, изпраща ме другарят Петър Младенов. Поръча да ви предам, че ако имате нужда от нещо, готов е да ви помогне! - Имам нужда само от едно, Веске: ДА ИЗЧИСТЯТ ИМЕТО МИ ОТ ХУЛИТЕ И КЛЕВЕТИТЕ, С КОИТО МЕ ЗАЛЯХА! Това предай на Петър Младенов.

С това бе изчерпана цялата “помощ”, обещана от тогавашния генерален секретар, от “реформатора” Петър Младенов. От комисията по деформациите, вече писах, официално, въпреки обещанията и уговорките – нито дума за оневиняване.

Заради светлата памет на моя съпруг ще призная, че след многократни настоявания от бивш секретар по идеология на районен комитет на БКП в София, макар и с доста колебания от моя страна, се срещнах с Александър Лилов. Никола не знаеше за тази моя стъпка. Изчаках Лилов след едно събрание на “Позитано” 20, мислех си,честен човек е Сашо, земляци сме и съученици, с други думи, познава ме що за “стока” съм. Ще ми повярва за всичко, което бих споделила като най-съкровена тайна дори – за Никола, за сина. Горчиво съжалих и за този си опит да облекча участта на все по-затъващия в терзания и болест Никола.

Казах болест и си спомних, как по време на едно от поредните боледувания на моя земляк, считан, изглежда, само от мен за приятел, яхнах “Москвича” и заедно с Наташа Манолова отидохме да го видим и разведрим в санаториума в Банкя. Човешко беше. Разбира се, ще уточня, че за тази визита Лилов ми се обади в редакцията и помоли да го посетим. По проявеното бездушие от страна на моя земляк бих могла да бъда и доста саркастична. Ще се въздържа заради Никола. Той, макар понякога да повишаваше тон, не обичаше острите изрази, сарказмът му беше чужд, неприсъщ. А някои го бяха възприели като остър и грубоват човек.

Никой не е безгрешен. И за пореден път, разочарована, махнах с ръка. Но не забравих и няма да простя бездушието и на г-н Александър Лилов.

Не се опитаха да изяснят случая с “вината” на Никола и младите – вчерашните и днешните лидери на БСП. Сетиха се за него само веднъж, не – два пъти. Първият – поканиха го на честване на връх Бузлуджа. Вторият - на честване за 24 май.

Участвайки в Шоуто на Слави през декември 2002 г., Сергей Станишев заяви, че партията не бивало да си измива ръцете само с Жан Виденов. Бих искала да напомня на младия и надежден партиен лидер, че “реформаторите” преди него изтриха, избърсаха мръсните си ръце в чистия идеал не само на Никола. Партията изхвърли от живота си несправедливо много честни и почтени верни свои членове. Разочаровани от политиката на БСП, отпаднаха и много други дългогодишни дейци. За кариеристите е ясно! Бързо се пребоядисаха!...

Потърсете, драги Сергей, архивите и вие, вярвам, ще стигнете до истината за Никола. Истината, която, оказа се, не е никак лесно достъпна и проста! И ако имате доблестта и смелостта, ако сте верен на идеалите на баща си, за които страдаше и се бореше до сетния си дъх и проф. Никола Стефанов, ще реабилитирате посмъртно моя съпруг. Слушах ви внимателно в Шоуто на Слави. Одобрявам това, което публично казахте за Тодор Живков. Не само моля, а и настоявам: направете това и за началника на неговия кабинет. Макар и не в общественото пространство!...

Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров и други, с години участвали като членове на Политбюро, като министри и т.н. във вземането на съдбовни за България решения, излязоха сухи и чисти от мръсния поток, с който самите те заляха и държавата, и партията. Били “реформатори”! Българският народ и историята нека отсъдят истината за техния “принос”!

А Никола си отиде от този свят с болка, от незаслужена обида и унижение!

х х х

24 октомври 2002 година. В 10.15 часа сутринта в интензивното отделение на Първа градска болница проф. Никола Стефанов се пресели в небитието. След аутопсията окончателната диагноза – причина за смъртта: остра сърдечна недостатъчност! Неговото голямо, чувствително сърце не можа да издържи на гаврата, с която “реформаторите” му се отплатиха!

Надявам се, любов моя, в небесния си дом да намериш най-сетне покой. Казват, че там всички били равни. Нямало ваши и наши, нямало сини и червени, зелени и жълти. Дано!

На траурната церемония, когато за последен път целунах студените му устни, той лежеше все така красив – като Принца от детските приказки.

Животът ми с Никола наистина бе една жадувана, но без време прекъсната приказка, вълшебна като приказките на Шарл Перо!

Прости за моите прегрешения! Невинаги бях справедлива!

Ако има справедливост и божие провидение, дано доживея твоята посмъртна реабилитация.

Казват, че любовта била двоен живот. Но означавала и ...двойна смърт. Моята половина ти отнесе със себе си!

СБОГОМ, МОЯ ЛЮБОВ! ДО ДРУГИЯ ЖИВОТ!

А на този свят, кълна се, ще продължа своето, макар и трудно,

ПЪТУВАНЕ КЪМ ИСТИНАТА!

МОЯТА ТРАГЕДИЯ – МЪКА И НЕГОДУВАНИЕ ОТ СЕБЕ СИ

Никола Стефанов

/ Подготвено за печат, но отклонено! /

Преди всичко, без да смятам, че моята личност представлява някакъв интерес, щом съм взел думата , искам да се представя.

По професия съм научен работник, от края на 70-те години бях и на партийна работа в ЦК на партията като зав. отдел, а след това /около три години и половина/ - началник на кабинета на генералния секретар Тодор Живков.

След 10 ноември, когато се състоя пленумът на ЦК, бях освободен от заеманата длъжност, след това - изваден от състав на ЦК и на Националния съвет на Отечествения фронт, по лична молба бяха прекратени пълномощията ми като народен представител, а сега съм на работа в БАН като редови сътрудник.

Както се вижда , нещата, свързани с мен, сами по себе си са ясни. Защо в такъв случай поисках думата?Поисках думата, защото прецених, че мой дълг – поради заеманата от мен длъжност в миналото – да споделя какви са преживяванията на един човек, чувстващ своята отговорност пред своя народ, пред своите близки, пред себе си. И ако реших да сторя това публично, правя го, защото честната позиция не е само личен проблем.

Първото, което искам да подчертая, е, че аз не се смятам за герой от времето на живковизма. Както е известно, напоследък не малко хора, включително от близкото обкръжение на Т. Живков, се представят за герои, за хора, страдали от гнета на личния режим. Някои от тях са толкова агресивни, че човек недоумява на кого всъщност се е крепяла личната власт.

И аз бих могъл да приведа не един или два факта например за това, че съм бил руган от Тодор Живков, че преди години срещу мен се писаха статии, с които бях обявяван в ревизионизъм, че тогава не ми се позволяваше да изнасям лекции от името на ЦК, че е бил дори поставян въпроса за членството ми в партията, когато бях научен секретар в БАН.

Всичко това е така, но то не ме прави герой. Искам да бъда честен: моята трагедия е, че дълго време аз искрено вярвах, че провежданият априлски курс начело с Т. Живков е правилен, че този курс ни води към обновление, докато се оказа, че реалната действителност е друга.

Ето в това е моята трагедия. Мъка и негодувание от себе си.

Вярвам, че такава е трагедията на много хора. И то на хора, които искрено бяха посветили живота си на делото на социализма.

Причините?

Причините навярно са много, но ще бъде коренно погрешно нещата да се свеждат във всички случаи до кариеризма и стремежа към лично облагодетелстване.

Що се отнася до мен, аз просто вярвах, просто исках да бъда на предни позиции в преустройството, за което се заговори у нас през последните години. Личните облаги не са ме интересували, не са ме привличали. Преди да заема посочените постове, аз имах по-големи финансови доходи. Повече от 10 години, когато бях в ЦК, доброволно се отказах да получавам законно полагаемата ми се в Академията на науките заплата като директор на научно звено просто защото смятах, че е неетично да вземам две заплати. По същите съображения се отказах от предвиденото възнаграждение / на обществени начала/ като председател на Републиканското дружество за разпространение на научни знания “Георги Кирков”. Отказвах да получавам редица хонорари. Когато беше издигната кандидатурата ми за академик, отклоних предложението да кандидатствам. По своя воля подадох оставка като директор на научен център в БАН. Няколко пъти лансирах мисълта, че съм готов да се пенсионирам още сега и т. н.

Когато говоря за трагедия, правя това не за да предизвикам съжаление у някого. Фактът си остава факт. Аз съм заемал отговорен пост. Давам си сметка, че за мен вече няма възможност да се явя дори на поправителен изпит.

Искам да свържа този въпрос с работата в кабинета, който възглавявах. В съответствие с вярата ми, че нашата страна действително е тръгнала по пътя на преустройството, аз съсредоточих силите си именно в това направление. Вдъхновявах се от целта нашето общество да се преустрои, да се освободи от слабостите и деформациите, да се даде път на социалистическите идеали. В този дух съм работил по доклади и други материали.

Сега, след ноемврийските пленуми, аз започнах да осъзнавам защо всичко това не доведе до положителни резултати, защо се задълбочиха деформациите.

Защото командната система не се засягаше и от това не беше заинтересован нейният главен носител – бившият генерален секретар. Виждаха ли някои от сътрудниците, че у нас са налице кризисни явления? Да, това се виждаше. Още след Националната партийна конференция аз връчих на генералния секретар обстойна записка с предложение да се отиде незабавно към извънреден партиен конгрес, за да се търси изход. И други сътрудници в една или друга форма изразяваха тревога. Впоследствие някои от нас нееднократно поставяха остри въпроси, включително, че е налице криза на доверието у хората към партията, че България се изолира в международно отношение, че икономиката ни е в неблагоприятна ситуация. В последно време си позволих да лансирам мисълта, че сегашният начин на управление у нас е обречен, че ние се оказахме в една компания с ... Чаушеску.

Но ясно е, че не от кабинета зависеше каква насока се възприема. В края на краищата решаващата дума бе на генералния секретар и на Политбюро. Те формираха политиката, те определяха ориентирите и оценките. И това е обяснимо.

Що се отнася до другите аспекти на работата, аз не съм участвал в решаването на въпросите. Няколко са случаите, когато съм присъствал като слушател на заседания на Политбюро и Секретариата. Още по-малко са те, когато се провеждаха оперативни съвещания при генералния секретар. Така че аз почти не бях в течение на текущите въпроси.

Това се отнася с особена сила за кадровите въпроси. За почти всички такива въпроси /с незначителни изключения/ лично аз научавах или по телевизията, или на другия ден от вестниците. Тъй като някои хора ме свързват с големите кадрови промени в духовната сфера /когато бяха издигнати нови зав. отдели, министри и председатели/, с пълна отговорност твърдя, че и за мен това беше изненада, при това - неприятна, която научих от средствата за масова информация.

Привеждам тези случаи, за да се знаят фактите, за да не се спекулира.

Мисля, че подобно уточнение е особено необходимо във връзка със създалото се напрежение през последните 2-3 години.

Както е известно, именно през тези години у нас се постави въпросът за преустройството. То беше обективно необходимо. Животът го изискваше, хората и особено интелигенцията настояваха за промени. И партията обяви, че поема такъв курс. На този фон командната система и Т. Живков, не можаха, а и не искаха, да реагират адекватно. Спомням си например, че на Юлския пленум /1987 г./ се даде една смела постановка за партията, но по-нататък генералният секретар я смачка под предлог, че няма други органи, които да “поемат” преустройството. Зад този “мотив” се криеше стремежа да се съхрани командната система. Страхът от реформи беше страх да не се загуби властта.

Оттук според мен се получиха онези остри сблъсъци,на които бяхме свидетели.

Разбира се, сблъсъци имаше и по-рано. Те започнаха още през 60-те години. В края на 70-те години идеологическият фронт се ориентира към неудържимо възхваляване на Т. Живков. Така че това, което стана напоследък, беше резултат и на един процес, започнал по-рано.

Ще припомня няколко факта. Така нар. априлски период, особено през 70-те и началото на 80-те години, изобилства с разправи с интелигенти. На XII партиен конгрес бе приета ултрахвалебствена резолюция за априлския период и за Т. Живков. Организираха се теоретични конференции и сесии за трудовете на Т. Живков. Участваха много хора, в т.ч. и аз. Бяха разработени цикъл от лекции на генералния секретар пред АОНСУ и т.н.

Сега някои от инициаторите и организаторите на тази шумна кампания са герои. Нещо повече. Резултатите на своята кампания се опитват да припишат на кабинета на Т. Живков от последните години.

А каква е истината? Истината е, че кабинетът сведе до минимум култоманията: ограничи издаването на трудовете на генералния секретар, противопостави се на венцеславенето му, отказа да се публикуват трудовете за него и т.н.

Няколко примера. Беше подготвена подробна хроника за живота и дейността на Т. Живков. Под различни предлози аз отклоних отпечатването. Във връзка с конгресите в духовната сфера се предложи да се издадат в специален сборник трудовете на генералния секретар. И това предложение беше отклонено. От някои членове на Политбюро се упражняваше натиск да се преведе на руски език биографичният очерк на Т. Живков. Кабинетът не откликна на тази инициатива. Издаването на известните томове с трудове на генералния секретар бе продължено, когато започна да се шушука, че то съзнателно се задържа от мен. Не съм получавал никакви хонорари, както не съм се занимавал изобщо с финансови въпроси.

Това не означава, че кабинетът се бе превърнал в звено на антиживковизма.

Не! Повечето от нас вярвахме, че генералният секретар искрено се стреми към реформи. Искахме да предотвратим предишните извращения с неговото име.

Навярно ще ми се зададе въпросът: защо съм вярвал. Вярвах, защото се оказах човек, откъснат от живота, второ, защото редица от теоретичните постановки сами по себе си бяха правилни. И тогава например се говореше, че трябва да изградим самоуправляващо се гражданско общество, че партията не трябва да бъде “етаж” във властта, че трябва да се развива демокрацията, политическия плурализъм и гласността, че трябва да се ликвидират остатъците от култовщината и т.н., и т.н.

Всичко това бе добре!

Но, както вече изтъкнах, трябваше да дойде Ноемврийският пленум, за да започна да осъзнавам пропастта между думите и делата, да видя, че всъщност цели 33 години зад красивата фраза е имало и лицемерие, и недостойни дела.

Кабинетът не е съпричастен на такива дела. Русенският комитет бе разгромен в Секретариата на ЦК. Повечето от изключените от партията интелектуалци минаха през същото сито. Компрометиращите материали за тях се пишеха не знам къде и т.н.

При нас се водеха разговори и разгорещени дискусии за някои от неформалните сдружения, но не с оглед на техния разгром със силови мерки, а за да се търси решение, как могат да се приобщят в преустройството. Имаше емоции, имаше и недоволство от проявите на екстремизма, но не и мъст, не и сатанински кланове, както се изрази напоследък един от “пострадалите” от онова време.

Показателна е историята с българските мюсюлмани. Кой е вземал решението за имената през 1984 г. и след това за изселването, не зная. Проектът на известното слово на Живков по телевизията бе подготвен другаде. След това Живков продиктува нов проект. При редакцията на този проект ние пропуснахме главното, но той ни извика и обърна внимание, че не сме разбрали неговия замисъл. Така започна тази “епопея”, за която ние многократно изразявахме тревога.

И тук не зная къде и кои са решавали въпросите, но историята продължи. Въпреки моите категорични възражения бяха подготвени известните докладни записки. Ще се спра накратко на един друг момент, по който, струва м се , съществува неяснота.

Кабинетът не беше органът, в който постъпваха материалите от отделите на ЦК, от низовите партийни организации и от съответните държавни и обществени органи. Движението на тези материали се извършваше в отделите, като главна роля в това отношение изпълнява отдел “Деловодство”. Така че ние нито сме се намесвали в работата на отделите, нито сме заставали над Политбюро. Решенията на Политбюро и Секретариата се поднасяха за подпис на генералния секретар от отдел “Деловодство”. Какво съдържаха тези решения – това научавахме след тяхното официално изпращане до съответните изпълнители. Дори когато постъпваха материали от отдели или от други органи директно до генералния секретар, той лично се разпореждаше, каква да бъде съдбата им.

В заключение ще си позволя да повторя: ЧЕСТНАТА ПОЗИЦИЯ НЕ Е САМО ЛИЧЕН ВЪПРОС! Покаянието днес има смисъл, ако то води до пречистване от онези порядки, които ни деформираха като хора и като общество. Убеден съм, че пътят, поет от партията сега, е правилен. Що се отнася до моята трагедия, не желая да търся причините в други. Причината е в сляпата ми вяра, в неспособността ми да надникна дълбоко в много неща, зад които стояха хитри ходове и лицемерие. За всичко това аз дължа извинение на своя народ.

ПОЛИТИКАТА НЕ ЗАСЛУЖАВАШЕ ТАЛАНТА НА НИКОЛА

Спомени на проф. Цанко Цанков

Д-р на философските науки

1950 година. Една от амфитеатралните зали на Софийския университет. Минали са около два месеца от началото на учебната година. Студентите от първи курс обсъждат някакъв проблем. Бяхме повече от 150 човека и не се познавахме все още. От средните редици на централната част на аудиторията вдига ръка висок, слабоват студент. За пръв път го виждах. Започна да говори с приглушен глас, бавно, но уверено. Постепенно всички внимателно се заслушахме. Много от това, за което говореше младежа, за пръв път го чувах. След няколко месеца се запознахме по-отблизо. Това бе състудентът ми Никола Стефанов.

На следващата година се случихме в една учебна група. Сближихме се. Покани ме у тях на гости. Квартирата му се намираше на ул. “Юндола”, близо до гара Подуяне. Градинка с ограда, а долу, в ниското – едноетажна къща. Приближих вратата и като я отворих, озовах се направо в скромната студентска стая. Беше есен и доста хладно, квартирата – без отопление. Кольо лежеше завит на кревата и четеше.

Още в първия миг погледът ми бе привлечен от окачения до главата му – на стената, график. Разписание където Никола бе набелязал до коя дата кое произведение на Маркс и Енгелс трябваше да прочете. Планът сигурно се е изпълнявал, защото това личеше много ярко при участието му на упражненията и семинарите. Никола, забелязах, обичаше често да употребява понятието “специфика” и винаги наистина търсеше спецификата на обсъжданите въпроси

Още от студентските години Никола проявяваше пиетет и всеотдайност към науката, като ограничаваше и младежките си развлечения. Спомням си, при посрещането на втората нова година бяхме се събрали в университета, за да се повеселим. Някъде след полунощ реших да се поразтъпча и да обиколя из коридорите. Вниманието ми бе привлечено от светещите прозорци на библиотеката, която се намираше в северното крило. Учудих се. Отворих вратата и забелязах в дъното леко приведена фигура. Приличаше на Никола. Приближих се. Да, това бе наистина Никола Стефанов. Ние се веселяхме, а той ... четеше!

След завършване на образованието си аз заминах на работа в Русе. Връзките ни поотслабнаха, но аз следях неговото развитие. Знаех, че е защитил кандидатската си дисертация /сега докторска/ и че работи вече като старши научен сътрудник в Института по философия при БАН.

Веднъж в разговор с колега от Русе, който току-що бе се върнал от някакви курсове в София, той сподели, че най-хубави лекции им е изнесъл проф. Никола Стефанов. Спонтанно и радостно реагирах: - А, това е моят приятел!

Спомням си и още нещо важно! Което характеризираше цялостния новаторски научен подход на Никола и което предизвикваше често критика дори от най-високо място. На едно национално съвещание по проблемите на идеологията водещият, който бе член на Политбюро на ЦК на БКП изказването си направи остра персонална критика на проф. Никола Стефанов за негови идеологически “грешки”, в това число, че включвал категории на частните науки в обсега на марксистко-ленинската философия. Например хомеостазиса...

Сещам се, че по подобен повод го бе критикувал и акад. Тодор Павлов. Дори научих, че почетният тогава председател на БАН и член на Политбюро бил изпратил Отворено писмо до Никола с КОПИЕ до най-високите партийни “етажи”: ДО ТОДОР ЖИВКОВ, ДО АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ и др.

Времето летеше. Когато идвах от Русе в София, често се срещахме с Никола. Разговаряхме и за новоизлезлите негови книги, и за готвените следващи публикации. Имало е периоди, когато по мои наблюдения на излизащите от печат монографии, студии, статии, той държеше “палмата” на първенството. Беше най-продуктивният български философ, социолог и науковед.

Въпросът обаче не бе само до количественото му превъзходство. В неговите монографии, в другите му публикации той генерираше нови проблеми. Когато ги четях отново и отново, оставах с убеждението, че той е учен с неудържим устрем към новаторство, към разкриването на нови хоризонти в човешкото познание. Той непрекъснато се стремеше, той надхвърляше и преминаваше очертаните вече граници на науката. Никола търсеше нови подходи, нови пътища, и то на най-високо теоретично равнище. Той търсеше решения на трудните проблеми на човечеството, воюваше с перото си за възвисяването на човешкия дух.

С името на проф. Никола Стефанов е свързано началото и по-нататъшното развитие на наукознанието в България!

В последните 12 години от неговия живот за срам и позор на т. нар. ... “обстоятелства”, той се оказа извън науката, вън от основания от него Център по наукознание към Президиума на БАН.

Случи се така, че няколко години преди 10 ноември 1989 г. се оказахме и колеги. Той ми беше шеф – зав. отдел “Наука и образование” на ЦК на БКП. Познавах много добре характера му още от студентските години, затова бих искал специално да споделя за една черта от неговия характер, с която някои много злоупотребяваха особено в годините на демокрацията. Преекспонирайки го дори като ... “мизантроп”. Категорично възразявам!

В отношенията си с колегите Кольо беше добронамерен и доброжелателен. Въпреки превъзходството си пред нас по отношение на своята ерудиция, по обема на знанията и особено по тяхната дълбочина той никога не се възгордя, не злоупотреби. Той беше надарен и със способността да анализира, да систематизира, да обобщава сложни ситуации, но ние никога не почувствахме високомерие или пренебрежение към нашите предложения и размисли. Напротив! В “откраднатото” му скъпо време той се включваше в нашите компании, разисквахме. И пушеше. Страшно много пушеше, което аз, разбира се, не одобрявах. И съм го “критикувал” за тази му божа напаст! Шегувахме се помежду си! Той понасяше и нашите намеци, що се отнася до една черта от неговия благороден характер. Не бих я подминал, за да не се злоупотребява пак и пак от недобронамерени бивши наши “колеги” от отдела!...

Никола понякога избухваше, дразнеше се. Вероятно това си “вървеше” с неговия динамичен стереотип. Но той не беше злопаметен. За часове всичко отшумяваше и се забравяше. Отношенията се нормализираха, не оставяха следа от непреднамерения изблик. Забелязвах това му качество, тази черта от характера му като че ли се проявяваше особено отчетливо и най-често поради безотговорно отношение на колеги. Или за, меко казано, за “мъмрения” от страна на началници. Тогава да не си насреща му! Рядкост бе, но тежеше.

Това се случи и с мен. Веднъж, връщайки се от читалнята на библиотеката на ЦК, се засякохме с него пред асансьора. Никола тъкмо идваше от втория етаж, от етажа на началниците. Попита ме къде съм бил: - Какво е това четене? Ние сме те взели тук да работиш, а не да си гледаш кефа!

Без да дочака обяснението ми, хлътна в кабинета си. Смутих се. Безпокойството и напрежението ми рязко се увеличиха. Отидох да му обясня, но секретарката отсече. - Другарят Стефанов е много ядосан. Каза никого да не пускам. Да не го свързвам и по телефона!...

През цялото време в службата и цялата вечер в къщи случката не излизаше от ума ми. На другия ден още отрано започнах да обикалям около кабинета му, за да се изясним. Успях да го дочакам, защото той е изключително точен и акуратен. Отдалеч се усмихна. Личеше си, че вече е с друго настроение. Казах му: - Кольо, защо така ме наруга вчера? Не спах цяла нощ от притеснение...

Прекъсна ме и рече ухилен: - Извини ме, Цанко! Разбира се, че трябва да четеш в библиотеката. Трябват ни знаещи, информирани хора. Пак моля, извини ме! Неприятности имах долу на втория етаж!...

Както се казва, останах със зяпнала уста, макар да го познавах най-добре от всички. Разбирах го. Простих му. Забравих! По-късно научих, че Тодор Живков го бил ругал предния ден за някакви проблеми в Института за български език и литература към БАН, в които е замесен и Стоян Михайлов...

Никола и в най-напрегнатите периоди от своята обществена, държавническа дейност не преставаше да се занимава и с наука. Почти всяка събота и неделя той ходеше на работното си място и по цял ден редуваше служебните с научните си ангажименти. Стремеше се не само научно да обобщава богатата социална практика, в която имаше ръководно участие, но и да провежда тази практика по изискванията на науката.

Веднъж, спомням си, при решаване на важен социален проблем реши да използва метода на т. нар. “мозъчна атака”. За целта събра избран от него екип от учени и практици. След като участниците се събраха в работния му кабинет, преди да започнат обсъжданията, той излезе при секретарката си и помоли да не пуска никого, защото има “мозъчна атака”!...

Секретарката, която не бе в течение на ставащото в кабинета, се сепва от чутото от устата на шефа си съобщение и веднага позвънява на здравната служба. Разтревожена, съобщава: - Проф. Стефанов има мозъчна атака!...

Незабавно пристигна лекар и ... всички избухнахме в смях!

х х х

Случи се така, че през последните петнадесетина години с Кольови живеехме наблизо. След 10 ноември, особено след 1991-1992 г. започнахме да се виждаме по-често. През месец, всеки месец, а в последните години от живота му срещите ни ставаха и почти ежеседмично. Бяхме си избрали квартално заведение, където между 11-12 часа обикновено разговаряхме. Той пиеше своето кафе, аз – моя чай. Често се разхождахме, продължавахме започнатите коментари. В нашите продължителни разговори все повече се очертаваше и открояваше зрелият, опитният, патилият и препатилият от превратностите на съдбата човек и учен.

Знаех, мисленето на Никола е нетрадиционно. Понякога се изненадвах от неординерността на неговите разсъждения. Професорът често излизаше извън рамките на традиционния марксизъм, изказваше свои схващания за промяна в ролята на собствеността върху средствата за производство в новите условия. Разсъждаваше за своеобразните конвергентни процеси в междудържавните отношения, за преобразуващата социална роля на информационните технологии.

Много разговаряхме и за извършващите се у нас промени. “Обръщахме” събитията от много страни, но това правехме по принцип. Разглеждахме, така да се каже, нещата като явления. Кольо не се впускаше в детайли, не споменаваше имена. Не ми разказваше нещата от “кухнята” на голямата политика.

Малко по-подробно Никола ми разказваше за срещите на наши партийно-правителствени делегации с ръководители и бизнесмени във ФРГ, в Китай. Споделяше също и за срещата на Тодор Живков с М. Горбачов в Москва на връщане от Китай, за заседанията на Политическия консултативен съвет на Варшавския договор през лятото на 1989 г. в Букурещ.

х х х

След 1997 г. с тъга и разочарование в гласа, някак между другото, Никола ми сподели, че е прекратил всякакви взаимоотношения с Тодор Живков. Заигравал бил надребно с него. Затова му върнал “обикновения екземпляр” от неговите Мемоари. Уточни също, без подробности, разбира се, че от луксозното издание подарил бил на Александър Томов и на други новоизлюпени политици и бизнесмени. И от други постъпки на Тодор Живков, уточни Никола, бил “разчел” пренебрежителното, неуважителното му отношение към него!...

В нашите срещи и разговори чувствах осезаемо неговия дълбоко смутен духовен мир. Той болезнено преживяваше както ставащото у нас, така и отношението към него. Тъжно ми ставаше, като го виждах, как сам и замислен обикаляше из улиците на района.

Спомням си колко силно се изненада наш известен професор, когато, пътувайки с автобуса, му показах Никола, който разхождаше кученцето си из ливадите на “Мотописта”. Виждахме го с моята съпруга и когато преминавайки край нашия дом, винаги поглеждаше към прозорците ни. При всяка възможност съм му се обаждал, канил съм го и у нас. Признавам, чувствах се едва ли не виновен и аз, че големият учен на България бродеше самотно из улиците и ливадите, още ненавършил и шейсет години, а аз продължавах да работя в БАН. Много, много се притеснявах!...

Питах се: Дали се чувстваха виновни тези, които имаха отношение към неговото обречено на гибел съществувание?!

Продължавам и днес да съжалявам, че не разпитвах Никола по-настойчиво за конкретния ход – с имена и събития, на нашия политически живот. Бях прекалено деликатен. Не го попитах защо и как посегна на живота си. Не любопитствах и защо го освободиха от висшия ешелон, с кои имена е било стълкновението му...

х х х

Животът на чл.-кор. проф. Никола Стефанов – учен, надарен с дълбока евристична мисъл, бе труден и драматичен. Начиная от 1971 г., през по-голямата си част той бе раздвоен между науката и обществената дейност. Огромни, десетилетни усилия той вложи в крайно напрегната партийна и държавническа дейност. Това днес се оценява като грешка. Политиката не е заслужавала той да й отдаде своя талант!

Настъпилите след 10 ноември 1989 г. обществено-политически събития и промени унищожиха един от големите умове на България. Въпреки всичко това направеното от проф. Никола Стефанов, оставеното ни от него научно наследство, е толкова значимо, че името му не може да бъде заличено от историята на българската наука!

ПРИЛОЖЕНИЯ

КОГАТО ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ, БОГОВЕТЕ МЪЛЧАТ!

Преди около три десетилетия директорът на Института по философия акад. ТОДОР ПАВЛОВ и зам.-директорът проф. Панайот Гиндев предлагат Никола за член-кореспондент на БАН.

ХАРАКТЕРИСТИКА на проф. Никола Костадинов Стефанов

Роден е на 14.1.1932 г. в гр. Първомай в бедно селско семейство. Преди 9.1Х.1944 г. родителите му и той не са членували в политически организации...

От 1950 до 1954 год. е студент в СУ “Климент Охридски” – философско-исторически факултет. След завършването на висшето си образование е приет за редовен аспирант в Института по философия при БАН. Аспирантурата завършва успешно и защитава кандидатската си дисертация.

От 1958 год. е научен сътрудник в Института по философия. През 1965 г. е избран за старши научен сътрудник, а за професор през 1969. Бил е член на партийното бюро на ППО в Института по философия и член на Учрежденския партиен комитет на БАН. През 1963 г. е изпратен на специализация в СССР.

Той активно участва в пропагандирането на марксизма-ленинизма. Член е на лекторската група при ЦК на БКП, НС на ОФ, а сега – на дружество “Георги Кирков”. Няколко години работи като член на редколегията на сп. “Политическа просвета”. Непрекъснато сътрудничи на Ленински районен комитет на БКП и др. От години наред е нещатен сътрудник на отдел “Наука и образование” при ЦК на БКП. През 1971 год. за активна обществено-политическа и научна дейност е избран за кандидат-член на ЦК на БКП.

През 1972 год. е назначен за заместник-председател на Комитета по печата при МС на НРБ. От 1973 г. работи като заместник-председател на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование. От няколко години е член на Съвета по управлението към Държавния съвет, от 1973 г. е член на Общото събрание на БАН, член на бюрото и пленума на Комитета по печата и колективния орган на КНТПВО. За своята огромна политическа и научна дейност Н. Стефанов е награждаван с правителствени ордени и др.

Като научен работник Н. Стефанов развива и определена педагогическа дейност. От години наред той чете лекции по актуални проблеми на марксистко-ленинската теория в АОНСУ при ЦК на БКП. Неговите лекции се отличават със своето високо теоретическо равнище, тясно свързани със задачите, които има да се решават в процеса на социалистическото строителство.

От 1965 г. е осъществил научно ръководство на 6 аспиранта. Към своята работа като научен ръководител се отнася много сериозно. Активно и системно работи с определените му аспиранти. В същото време Н. Стефанов е желан и търсен консултант и от други млади научни работници. Той развива огромна научно-организаторска дейност. Под негово ръководство се сформира групата по наукознание при Президиума на БАН, която прерасна в Научен център. През времето на своето кратко съществуване до момента Центърът по наукознание извърши огромна практическа и теоретическа работа по организацията на БАН и др.

Под главното редакторство на Н. Стефанов бяха подготвени и отпечатани няколко сборника по наукознание. Благодарение на това нашата научна общественост разполага с ценни трудове по наукознание.

Едновременно с това Н. Стефанов е член на редица научни съвети: на научния съвет на Единния център за наука и подготовка на кадри по философия и социология, научния съвет на Института по социология при БАН, председател на Обединения научен съвет по наукознание към КНТПВО и Центъра по наукознание. От 1965 до 1973 г. той беше член на научния съвет на Института по философия. В продължение на няколко години Н. Стефанов е член на Комисията по философия към ВАК, а по-рано – член на подкомисията по философия, правни и исторически науки. В тези органи той не членува формално, извършва активна организаторска и научна работа. Бил е рецензент на десетки кандидати за професори, доктори на науките, за старши научни сътрудници, доценти и пр.

Той активно участва в научната пропаганда на марксизма-ленинизма по радиото и телевизията. Под неговото редакторство са излезли редица научни трудове. Н. Стефанов е един от авторитетните рецензенти на подготвената и излязла научна продукция по исторически материализъм, по наукознание, социално управление. Той активно участва в издаването на учебни помагала по основи на марксистко-ленинска философия, основи на политическите знания, по проблемите на социалното управление.

Н. Стефанов е извършил и продължава да извършва огромна научноизследователска работа. Той е автор на повече от 160 труда. Някои от тях са преведени на руски и чешки език. Благодарение на своята огромна продуктивност и теоретически възможности той се оформи като един от най-известните представители на младото поколение в областта на философията, наукознанието и социалното управление. Неговите научни трудове по оригинален начин са свързани с най-актуалните въпроси на теорията и практиката на социалистическото строителство. Той умее навреме да види назрелите теоретически и практически задачи и насочва своите усилия към тяхното творческо разработване.

Под негово ръководство се разработиха в нашата страна редица нови направления в съвременното научно познание: като наукознание, теория на социалното управление, методология на историческото познание и структурния анализ и пр. Н. Стефанов работи в следните научни направления:

1.Теория на организацията и управлението на научната дейност:

а/ предмета и същността на наукознанието – като частна нефилософска наука, изследване цялостната структура на научната дейност като информационна, организационна и функционална система, разграничаване на философските, социологическите и икономическите проблеми на научната дейност;

б/ вътрешнонаучни отношения – обосновава се и се характеризира законът за тяхното съответствие;

в/ хоризонтална и вертикална декомпозиция на научноизследователската дейност;

г/ стратегия и тактика в научната политика – разкриват се компонентите и механизма на същата и пр.;

д/ програмно-целевият подход – структурата на целевите програми в управлението на науката;

е/ информационен модел на управление на научната дейност.

2. Методология и проблеми на организацията на научните изследвания в обществените науки:

а/ система от методи – опит да се построи апарат на методите, като се разкрива решаващата роля на философията в тази система;

б/ структура на методологията – обща, частна и собствена методология, предметологични, предметотеоретични, метатеоретични и метасоциологични нормативни системи;

в/ диференциация и интеграция на научното познание, три типа изследвания: интердисциплинни изследвания, мултидисциплинни и монодисциплинни;

г/ форми на организация на научните изследвания;

д/ структурен конфигуратор на научната дейност.

Пръв сериозен опит да се построи модел на научната дейност.

3. Науковедски аспекти на проблема за технологията и обществените науки.

За пръв път в марксистката литература се изследва въпросът, как се строят социални технологии.

4. Социално управление.

5. Проблеми на социалистическото строителство.

Научните изследвания на Н. Стефанов се ползват с голям авторитет не само у нас, но и в чужбина. Неговите трудове се цитират от много български и чуждестранни учени. В своята работа проявява високо трудолюбие, ерудиция, скромност, всеотдайност.

Той е чужд на чисто академичните подходи в научната работа. Умело съчетава теоретическите си разработки с проблемите на социалистическото строителство. Проявява новаторски дух в разработването на най-актуалните проблеми на марксистко-ленинската теория.

Като имаме предвид неговите големи научни приноси и огромна обществено-политическа и научна дейност сме дълбоко убедени, че той е достоен кандидат за член-кореспондент по наукознание при БАН.

ДИРЕКТОР: /подпис/

/акад. Т. Павлов/

ЗАМ.-ДИРЕКТОР: /подпис/

/проф. д-р П. Гиндев/

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА АКАДЕМИК!

Проф. Никола Стефанов вече е чл. кор. на БАН. Научните писания се редят едно след друго. Високите оценки за тях не спират. Авторитетът му сред учените расте! Всичко това не остава незабелязано!

Следва ново предложение! Този път - за АКАДЕМИК! Не свикнал на много "ухажвания", преценил разнопосочните тълкувания "ЗА" и "ПРОТИВ" - Никола категорично отказва да му бъде предложена кандидатурата за това най-високо научно признание. НЕ БИЛО УДОБНО, ЗАЕМАЛ БИЛ ВИСОК ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСТ! . . . Какво щели да си помислят колегите, как ще го тълкуват из научните среди!. . . И т. н., и т. н. скруполи, така присъщи на скромния му нрав!

А такива случаи по това време и в тези среди не бяха един и два!!! Нико Яхиел и Продан Стоянов като доказателство са достатъчни!

ИСКАТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА? ЕТО ВИ: ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА 11 -ЕДИНАДЕСЕТ - АКАДЕМИЦИ И ПРОФЕСОРИ, сложили подписите си в ЗАЩИТА НА ПРОФ. Никола Стефанов, сочейки, че той е един от НАЙ-АВТОРИТЕТНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКАТА НАУКА!Свидетелство за това са и оценките от научни институти от САЩ, Англия, Русия и др.

Сред подписалите се са акад. Васил Гюзелев, акад. Васил Сгурев, проф. д-р Васил Проданов, проф. д-р Марко Марков, проф. д-р Чавдар Добрев и др.

Има още много факти и документи, които би трябвало да затворят хлевоустите дежурни "драскачи"!. . .

ЗАЩОТО: Когато фактите говорят, БОГОВЕТЕ ТРЯБВА ДА ЗАМЪЛЧАТ!

А МОЯТА МЪКА, МОЕТО ПЪТУВАНЕ КЪМ ИСТИНАТА ЗА ЧОВЕКА И УЧЕНИЯ ПРОДЪЛЖАВА!. . .

Вместо заключение

Много е тъжно, когато трябва да пишеш за човека, който ти е дал толкова много в живота. Мъка и гняв се смесват и правят работата много трудна, особено, когато си решил да бъдеш обективен. Вероятно, няма нужда от обективност, тъй като хората, които се проявиха като истински сталинисти не го заслужават.

Някой трябваше да опере пешкира, както казваме ние българите. Организаторите на дворцовия преврат на 10 ноември 1989 година имаха нужда от изкупителни жертви, за да могат след това да разиграват конете си и да превърнат политическата си власт в икономическа, а после отново в политическа.

Не случайно Андрей Луканов, Петър Младенов, Александър Лилов, Стоян Михайлов, Костадин Чакъров и другите знайни и не толкова знайни членове на политбюро и ръководството на БКП, определиха за виновници за националната катастрофа, предизвикана от самите тях, няколко души, които на практика нямаха нищо общо с вземането на решения. Някой трябваше да бъде посочен за виновен, за да могат те да приватизират каквото пожелаят, да присвоят милиарди долари, изпрани в чужбина, да създадат офшорни компании, да назначат синове и дъщери за шефове на частни фирми, създадени с откраднати пари.

Националната катастрофа, предизвикана за пореден път от БКП, беше последвана от още една, отново предизвикана от БКП, преименувала се на БСП, а после дойде ограбването на спестяванията на всички българи по време на управлението на Жан Виденов.

Недейте да мислите, че всичко това е случайност. Луканов, Младенов и компания имаха план, разработен заедно с Държавна сигурност и съветското КГБ. Не случайно парите от държавния резерв, както и държавните предприятия бяха харизани на хора, верни на БКП и на офицери от Държавна сигурност.

Сигурно вече никой не се чуди, когато стане известно, че някой “известен български бизнесмен” е бил агент на ДС или партиен секретар. Имена? Георги Гергов, Манджуков, другият Гергов, и много други известни и неизвестни войни на Партията.

В името на своето и на фамилията благоденствие, тези хора пожертваха цяла нация, като я ограбиха няколко пъти и прогониха 2 милиона души в чужбина. Според пресмятания на български професор от университет в САЩ, от България под една или друга форма са откраднати или изнесени около 200 милиарда долара за 20 години. Това дори не включва последните 10 години.

От друга страна, обаче, тези страници са важен документ, който може да не бъде оценен сега - 30 години след 10 ноември 1989-а, но ще бъде ценно свидетелство след още няколко десетилетия. Фактите в него ще бъдат потвърдени от архивните документи, ако такива са останали неунищожени от ДС и бившето ръководство на БКП.

Нека хората, които се интересуват от историята на България го прочетат и споделят мислите си за него. Може би, тук-таме има грешки и пристрастията са повечко, но това е неизбежно, когато си страдал заедно с една от жертвите на наследниците на българския сталинизъм.

Коста Стефанов